2 работиш – 1 получаваш, да си по-среден от средното и други подобни

Тази статия е за едно интервю, с един министър, някъде по света, и за част от онова, което се казва, и което не

Да се замразява ли възрастта за пенсиониране или не?
По-изгодно от гледна точка печелене на гласове е да се спре нарастването на пенсионната възраст, за да се спечелят симпатиите на онези, които са близко до пенсиониране. Обаче това не може да се приеме с толкова голяма категоричност по няколко причини:
1-во – замразяването на нарастването на възрастта за пенсиониране към момента не съвпада с интереса на младите, от една страна, защото пенсионирането за тях е в далечни хоризонти, и от друга, защото те плащат за издръжката на пенсионерите. Като има повече пенсионери, това са повече разходи, за които някой трябва да плати. И вместо едни пари да отидат за децата на младите, те ще трябва да отидат за техните родители. Ако се съди по наличните животински инстинки за самосъхранение, подобна политика е самоубийство. Това, че децата не могат да гласуват, а пенсионерите могат, не би трябвало да се използва срещу бъдещето на вида.
2-ро – на онези 2 милиона вече пенсионирали се им е все едно колко ще е пенсионната възраст, защото те вече получават пенсия. И това не е всичко, колкото повече стават пенсионерите, толкова са по-малки възможностите на държавата да увеличи с цел печелене на симпатии настоящите пенсии. Така че на пенсионерите, нови пенсионери конкуренция за бюджета за пенсии, не им са притрябвали изобщо
3-то – на власт, която хипотетично има големи мераци да краде, ако получи подобна възможност, увеличаването на разходите за пенсии не са от някаква полезност, тъй като по-голяма част от данъците трябва да се върне при хората, и за крадене ще остане по-малко.
Не е практично заради гласовете на 100-200 хиляди бъдещи пенсионери, да се работи против интересите на младите и на вече пенсиониралите се. Няма рационална управленска причина да се замразява възрастта за пенсиониране, освен ако не се залагат капани за следващите, които ще дойдат на власт, и които ще трябва да гласуват, че възрастта за пенсиониране ще продължи да расте

Да се въведе автоматичен механизъм за увеличаване на пенсионната възраст?
Това е добро, само че не може да се реализира на практика, тъй като няма как да се запишат такива правила в закона, или по-скоро няма как заради закон автоматично хипотетично да трябва хората да се пенсионират на 63 години, 10 месеца, 6 дни, 12 часа и 5 минути, тъй като актюерските прогнози имали такива разчети, че точно да вържат сметките. Не е практично и е неизпълнимо подобно обещание. Винаги пенсионната възраст ще се определя с политическо решение. Все пак добре е да има предвидимост какво да се очаква в следващите примерно 5 години, за повече няма как да се мечтае, живота е твърде динамичен

Оптимално съотношение живот в трудова възраст към години в пенсия е 2 към 1?
Това би трябвало да значи, че ще плащаш 2 години осигуровки, а ще получаваш 1 година пенсия. В такъв случай ако искаш да получаваш пенсия равна на 50% от дохода си преди това, би трябвало да плащаш 25% осигуровка за пенсия докато работиш. В такъв случай трябва да се очаква увеличаване на осигуровките за пенсия от сегашните 12,8% (5%, които потъват във финансовите пирамиди ДЗПО може да се отпишат) до 25% или с 95% по-голяма осигуровка за пенсия. И пак сметките няма да излязат.

Трябва да има по-скоро връзка между броя пенсионери и броя работещи, защото по всяко време 2-ма трябва да внасят, а 1 да получава. При налични над 2 милиона пенсионери, а работещи под 3 милиона, или броя на работещите трябва да се увеличи, или броя на пенсионерите трябва да се намали, или размера на пенсиите трябва да се намали. Тъй като последното би довело до загуба на 2 милиона електорат (а то всичко за гласоподаватели се прави), в същото време вноса на работещи китайци за момента не се дискутира, най-правдоподобна опция изглежда повишаване на пенсионната възраст, където ще се ударят интересите само на 100-200 хиляди кандидат пенсионери. Незначителен електорален потенциал на практика, който може да се ощети с размах и традиционен непукизъм

Трябва ли да изчезне „стажа“ като понятие въобще?
Абсолютно, за получаване на обезщетения и пенсии не трябва да се гледа колко формално е декларирал някой, че е работил, а какъв е резултатът от тази му работа. За осигурителната система резултат може да се измерва чрез данъците (част от тях наричани за по-благозвучно осигуровка за пенсия, осигуровка за безработица и т.н.), които лицето и неговия работодател плащат. Вместо да се мери стаж, който може да се придобива по най-различни начини и с най-различни усилия, трябва да се мери единствено осигурителен принос. Понятието „стаж“ трябва да се заличи, защото от него няма нужда и само вреди.

„Златно швейцарско правило“ и принципи
Експерт-специалисти непрекъснато говорят как трябвало да се върне „златното швейцарско правило“ и как въпросът е принципно въпрос на принципи. Обаче най-накратко казано – „златно швейцарско правило“ не съществува. Индексация на пенсиите в Швейцария се прави на 2 години веднъж по искане на осигурителната институция и след политическо решение. Ако няма политическо решение, няма индексация. В България не е ли сега така? И винаги е било така, а и не само в България е така. Какво тогава златно и швейцарско ще се връща?

Кога делът на държавата във финансирането на пенсиите ще се върне отново на 20%, както беше през 2000 г.?
Въпрос на намаляване на размера на пенсиите или на броя на пенсионерите. Геноцида (официално обявения) не е позволен, намаляване на пенсиите пък не е добре от партийна гледна точка. Така че няма да е скоро.

Защо да не се национализира втория стълб?
По-правилния въпрос е защо да не се приватизира втория стълб? Парите на хората да си отидат при хората. Те да решат дали щетите, които са им нанесени от финансовите пирамиди наричани „универсални пенсионни фондове“ да останат за тяхна сметка и да си приберат това, което е останало от парите им, или да дадат остатъците на НОИ и да си възстановят пълните права за държавна пенсия. Приватизация му е майката. Власт на хората

Трябва ли да падне тавана на пенсиите?
При настоящата дефектна формула за изчисляване размера на пенсията, която зависи от „осигурителен стаж“ и избор на 3 години от кариерата до 1996 г., тавана трябва да стои и да се закове на фиксирана сума, без значение колко ще се повишава максималния осигурителен доход. Максималната пенсия да е не повече от средната нетна работна заплата в страната. Първо по чисто субективни причини – някак си не е етично когато младия човек трябва със средна заплата да гледа жена и деца, да има пенсионери, които да се разполагат с такава сума само за себе си, осигурена от солидарната пенсионна система при това. Обаче етиката и морала са относителни категории. Далеч по-убедителен аргумент е, че голяма част от пенсионерите, изобщо не са заслужили пенсиите, които получават в момента. Или ако тази част от пенсионерите с незаслужено големи пенсии не е чак толкова голяма, то тогава друга група пенсионери получават незаслужено много по-голяма пенсия, отколкото трябва. Причините се коренят в дефектната формула за изчисляване размера на пенсиите, зависеща от стаж, и индивидуалния коефициент на лицето, който не може да отрази правилно приноса. Когато чуете, че някой има осигурителен стаж 80 години или пък индивидуалния му коефициент е 50 (значи уж е работил върху 50 пъти по-големи доходи от средните), ами това не е грешка. Просто формулата на НОИ е дефектна и такива недоразумения са възможни. Някой може би ще каже, че подобни случаи са изключения и не влияят на общата картина, обаче не е съвсем така, защото…

Към 30 юни 2013 г. средния пенсионер в България е около 14,7% по-среден от средното. Информацията е взета от бюлетина на НОИ за пенсиите към 30 юни 2013 г. Според нея разпределението на брой пенсионери получаващи пенсия за стаж и възраст, според индивидуалния им коефициент е следното:

Индивидуален коефициент Брой пенсионери
1 638 160
Без индивидуален коефициент 12 409
до 0,5 18 680
0,5-1 535 683
1,01-1,2 293 650
1,21-1,4 234 377
1,41-1,6 168 688
1,61-1,8 114 555
1,81-2 76 210
2,01-2,5 100 979
2,51-3 49 247
3,01-4 28 114
4,01-6 4 819
6,01-8 510
8,01-10 143
над 10 96

За да се изчисли колко е средния индивидуален коефициент на настоящите пенсионери ще се отстранят от сметките 12 409 пенсионера без индивидуален коефициент и 96 пенсионера с коефициент над 10, но неясно колко точно. След това ще се допусне, че във всяка група в неравномерен интервал всички пенсионери имат средния индивидуален коефициент за групата. Например в групата 1,01-1,2 ще се допусне, че има 293 650 пенсионера с индивидуален коефициент 1,10 (средното за групата). При тези допускания може да се каже, че структурата на получаващите пенсия за стаж и възраст в България изглежда така:

Индивидуален коефициент Брой пенсионери Коефициент * брой пенсионери
0.25 535 683 133 921
1.10 293 650 323 015
1.30 234 377 304 690
1.50 168 688 253 032
1.70 114 555 194 744
1.90 76 210 144 799
2.25 100 979 227 203
2.75 49 247 135 429
3.50 28 114 98 399
5.00 4 819 24 095
7.00 510 3 570
9.00 143 1 287
Общо 1 606 975 1 844 183

След още малко калкулации се оказва, че средния пенсионер в България има индивидуален коефициент около 1 844 183 / 1 606 975 = 1.147, тоест средния пенсионер в България е с индивидуален коефициент 14,7% по-среден от медианата.

Ако индивидуалния коефициент за целите на получаване на пенсия в България се определяше точно, такова драстично разминаване не би трябвало да има, а средния пенсионер трябваше да е с индивидуален коефициент 1 или с някакво минимално отклонение от средното. От къде се получава обаче това разминаване? Основно поради това, че за годините до 1997 г., могат да се избират само 36 поредни най-добри месеца (когато дохода на лицето е бил най-висок спрямо средното в страната). Така за онези, които са работили 37 години да пасат кравите на село с минимални доходи, но са били за 3 години депутати например, или са работили на експертна длъжност при организирания фалит на банковата система през 90-те години на 20 век, и всичко това се е случило преди 1996 г., то за тези лица индивидуалния им коефициент за пенсия се смята върху депутатската (експерт-специалната) заплата, така сякаш са я получавали 40 години. Колкото повече е работило лицето след 1996 г., толкова по-малко е изкривяването на индивидуалния му коефициент, но ето че към юни 2013 г. все още изкривяването средно е 14,7%. И нямаше да е толкова страшно ако на всички пенсионери индивидуалния им коефициент беше надценен с 14,7% (всички ще са средно по-средни от средното). Лошото е, че за повечето това надценяване ще да е 3%, а за други ще е 300%, за най-големите експерт-специалисти (тези, които си пишат законите да им са удобни за лично ползване и най-вече кръговете около тях) може и 3000% да достига надценяването. Така е, някои по-средни от средното, са по-средни от по-средните от средното.

Затова средния данъкоплатец не би трябвало да се трогва много как някои специалист-експерти трогателно затрогват по телевизията колко нечестно е да има таван на пенсиите, и как това демотивирало младите да се осигуряват на истинските си доходи, правило било системата неатрактивна и така нататък (че кой обича да плаща данъци и да му взимат пари насила). Не би трябвало да е проблем на обществото, че някои пенсионери получават заради тавана на пенсиите едва 770 лева месечно необлагаеми (когато това е мечта за по-голямата част от работещите). Проблемът е, че средната пенсия в страната е около 300 лева, с които физическото съществуване на средния пенсионер е цяло чудо. А още по-големия проблем средните доходи на работещите в страната. Докато те не се повишат, и докато броя на работещите не се увеличи значително спрямо броя на пенсионерите, пенсиите няма на каква база да се повишават. И докато проблематиката за доходите и за демографските процеси се нуждае от мащабни икономически промени, то балансите в пенсионната система могат да почнат да се търсят и с прости законодателни мерки по модела на осигурителния принос

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Advertisements

50 лева за всяко дете?

В медийното пространство се появи новината, че парламента смята да предложи за всяко дете да се получават по 50 лева месечно, без значение от доходите на родителите му (дано само да не е партенка).

Това е много добра новина по няколко причини:
– изсветляване на икономиката – няма да е необходимо родителите на детето да работят без договори или на минимални такива, за да доказват изключителната си бедност, за да получават помощи
– намалява бюрокрацията – няма необходимост родителите да декларират доходи (нито ниски, нито високи) и въпреки това за детето ще може да се получава помощта от 50 лева на месец
– чисто политически – мярката би била харесана от хората с по-високи доходи (не абсолютно бедните се има предвид), които към момента са дискриминирани и нямат право да получават помощи за своите деца
– чисто психологически – да се преструваш на много беден, в случая с помощите за деца няма да има никакъв смисъл
– с фискални задни мисли – какво означава да подпомагаш децата? Ами това са бъдещи данъкоплатци – всяко дете един ден ще плаща данъци, ако бъде опазено, възпитано, образовано и спечелено да бъде данъкоплатец в точно тази държава, а не си избере някоя друга
– тези пари, които се дават като помощ за детето ще се използват за стимул за развитие, така че ако например детето не ходи на училище – помощите ще се спират, ако детето прави поразии в училището – помощите ще се спират. Необразованите и невъзпитаните деца може да се допусне, че един ден не биха били порядъчни данъкоплатци. Държавата трябва да стимулира създаването и възпроизводството на порядъчния данъкоплатец
– дава се за всяко дете пари директно на родителите – така остават по-малко пари в бюджета, които биха отишли за несвойствени разходи на една нормална държава – като например да се окрадат законно, но неморално, или и незаконно и неморално

Социално справедливо ли е обаче родителите на дете със 100 000 лева месечни доходи също да получават помощи за деца?
Отговорът е по-скоро да, защото тези хора ще са платили данъците върху 100 000 лева. Няма да има дискриминация за децата на по-богатите родители, но най-важното – по-малко бюрокрация и всичко ще бъде много просто – има ли дете, има помощ в един и същи размер. Не се търсят бележки за доходи, не се работи без договор, за да се доказват ниски доходи и т.н.

За това чудесно предложение обаче трябва да се намерят от някъде и пари. Колко ли може да струва на всяко дете в България по 50 лева да се дават на месец?
Нека да предположим хипотетично, че статистиката предложена от Националния статистически институт е вярна и децата до 18 годишна възраст в България са около 1,3 милиона.
1,3 милиона деца * 50 лева * 12 месеца прави 780 милиона лева разходи годишно.

Не трябва да се съмняваме, че парламента пуска партенки, за да тушира протестите в последно време, а действително има намерение да ги плати тези 780 милиона лева годишно за децата – без никакви дискриминации повече. Но от къде да ги вземе? Ще намали контрабандата? Не е сигурно, а и на кой му хрумна да прави връзката, че по-малко контрабанда значи повече събрани данъци? Може би по-малко контрабанда значи и по-малко консумация, може би? Ще вдигне данъците? Олеле… Не, по-просто е. Ето съвсем малък пакет от мерки, за да се намерят тези 780 милиона лева, които да отиват за благородното дело за всеки бъдещ данъкоплатец в България да се дават по 50 лева:

1. прекратява се дейността на финансовите пирамиди в пенсионната система, наричани универсални и професионални частни пенсионни фондове – ефектът ще бъде равен на не по-малко от 800 милиона лева по-малък дефицит на държавния бюджет, точно колкото да се финансират помощите за децата. Все пак кое е по-важно – децата или кльопачката на 10-на фирмички и онези, които стоят зад тях? Приватизация му е майката – каквото си е частно, да си бъде частно, без повече шарлатания. Въвеждането на тази промяна от 1 юли ще означава, че от 1 юли държавата ще може да плати по 50 лева месечно за всяко дете. Няма какво да се чака 2014 г.

2. въвежда се плоско данъчно-осигурително облагане в България – без таван на осигурителния доход – на всички доходите им ще се облагат по един и същи начин – и тези, които получават 350 лева месечно, и тези, които получават 130 хиляди месечно. Без повече преференции за бедни милионери – трудно ще е да се предскаже какъв ще е фискалния ефект от тази мярка, но нека за всички да е едно и също, всички да бъдат облагани плоско, сега колкото по-големи са доходите на лицето, толкова по-малко данъци плаща в процентно съотношение

3. до смяната на модела на осигурителния стаж с модела на осигурителния принос, да се замрази тавана на пенсиите и всички обезщетения от държавното обществено осигуряване, тъй като въвеждането на справедливото плоско данъчно-осигурително облагане при настоящата социално-осигурителна система може да доведе до още по-големи злоупотреби

Ако парламента тръгне с тези 3 стъпки (въпрос единствено на политическо решение), това може да се приеме от обществото като някаква декларация за почтеност и отговорност. Ако обаче се окаже, че нито за всички деца ще има по 50 лева месечно, нито ще са 50 лева, а за спиране кльопачката на финансовите пирамиди в пенсионната система и дума да не може да става, тогава парламентарните избраници трябва да си ходят кой от където е, и да не се появяват повече да дразнят хората

Някакви ограничения не трябва ли да има все пак?

Човек може да се запита, ако ще се дават помощи за всяко дете без ограничения, дали от това не може да стане добър бизнес? Може да се прави хубав бизнес при раждането, защо не и за след това. Държавата не би трябвало да подпомага подобни бизнес планове. След това може би действително трябва да има някакви ограничения, тъй като системата е за обществена солидарност, но тази обществена солидарност не може да бъде безкрайна. Може би е по-добър вариант със скала, вместо на калпак да се дават по 50 лева месечно. Но това няма ли да е противоконституционно? Даже нарушаване на регламенти на ЕС? На още по-международни организации? А да, някакви подобни патологични лъжи ще се опита да каже този законот(в)орец, който има някакви мотиви да се дава на калпак (вероятно някакъв навик от изборите при купуването на гласове). Всъщност няма абсолютно никакви правила как държавата да подпомага раждаемостта. Всичко си зависи от самата държава. Който твърди нещо различно е лъжец.

Малко примери за многообразието от варианти:
Във Великобритания за най-голямото дете се получава месечна помощ в паунди около 108€, за всяко следващо 71€ – каква е целта – да се подпомага раждането най-вече на първото дете.
В Холандия помощта за дете до 5 години е 63,88€, между 6 и 11 – 77,57€, между 12 и 17 – 91,26€. Обаче в пълен размер се изплаща само ако родителите имат годишен доход под 26147€. Над това помощта намалява пропорционално. Каква е целта? Малко дете, малки проблеми, по-голямо дете – повече разход. По-богатите семейства имат нужда от по-малко подпомагане.
В Швеция помощта за първото дете е 123€, за второто 18€, за третото 53€, за четвъртото 118€, за петото и всяко следващо 146€. Каква е целта? Не е много ясно, вероятно искат да привлекат китайци с незаконните си многолюдни семейства или може би подобни семейства от България? Или може би са си направили сметката, че семейства с повече от 3 деца в Швеция са крайна рядкост.
В Германия за първото и второто дете се полагат по 184€ евро, за третото 190€, за четвърто и всяко следващо 215€. Отново страна, която плаче за имигриращи многолюдни семейства.
В Испания помощта за всяко дете е 24,25€, което обаче значи, че ако в България помощта стане 50 лева, то може големи групи испански многолюдни семейства да имигрират на българска територия, за да получават помощи за деца.
В Латвия помощта за деца е 11€ на месец. Няма значение какъв е броя на децата в семейството

Хубаво де, имайки предвид, че всяка държава си прави каквото иска, какъв би бил най-правилния вариант за България имайки предвид спецификата в страната? Може би вариант с регресивна скала на помощта за деца от вида:
– за първо дете 75 лева месечно
– за второ дете 50 лева месечно
– за трето дете 25 лева месечно
– за четвърто и всяко следващо 10 лева
Защо точно английския вариант? Защото проблема в развитите държави (а тези в ЕС, включително и България са такива) е как да накараш семейството да има 1 дете. Там трябва да има по-голяма мотивация. Наличието на второ дете осигурява поне възпроизводство на вида. Трето дете говори за положителен естествен прираст, но който не е задължителен (реализират се и икономии от мащаба). Четвърто дете вече говори за пренаселване. Семейство с 4 или повече деца са или изключително богати от вида Бекъмови, Питови или Ал Арабови, или изключително безотговорни. На милионерите 50 лева месечно да си гледат 4 и повече от децата не са им фатални за съществуването, а безотговорността не трябва да се поощрява. В безотговорните семейства не се отглеждат порядъчни данъкоплатци, а на държавата непорядъчни не й трябват. Затова регресивна скала при помощите за деца с основен акцент на първото дете, до максимум третото би трябвало да бъде новата система за подпомагане за отглеждане на деца.
50 лева на калпак прилича на нищо по-различно от предизборно купуване на гласове

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Златно швейцарско правило за пенсиите и други ценности

Напоследък, може би заради наближаващите избори разните партии почнаха дискусия защо било премахнато „златното швейцарско правило“ (значи се предполага, че е много хубаво нещо) и как трябвало да се върне (явно трябва да е много хубаво нещо).

Като за начало е добре човек да се запознае накратко с швейцарската пенсионна система – https://alexanderbtodorov.wordpress.com/social-security/retirement-in-switzerland/

Какво се пуска в общественото пространство, че е прословутото „златно швейцарско правило“ за индексация на пенсиите

Това означавало всяка година на определена дата (примерно 1 юли) пенсиите да се увеличат с 50% от инфлацията и 50% от нарастването на осигурителния доход.

Е да, ама не е точно така. Всъщност индексация на пенсиите в Швейцария се прави на 2 години веднъж по искане на осигурителната институция

„Der Bundesrat passt die ordentlichen Renten in der Regel alle zwei Jahre auf Beginn des Kalenderjahres der Lohn- und Preisentwicklung an, indem er auf Antrag der Eidgenössischen Kommission für die Alters—, Hinterlassenen- und Invalidenversicherung den Rentenindex neu festsetzt.“

Пълния текст на немски може да бъде намерен тук – http://www.admin.ch/ch/d/sr/831_10/a33ter.html

При изключителни обстоятелства, ако инфлацията е повече от 4% за годината, може да се направи по-скоро актуализация на пенсиите. А инфлация над 4% в Швейцария не се е случвала от 1991-ва година досега.

Индекс на инфлацията в ШвейцарияИндекс на цените в Швейцария в периода 1955 – 2011

Може да се приеме в такъв случай, че златното швейцарско правило гласи: индексация на пенсиите веднъж на 2 години с половината от инфлацията и половината от ръста на заплатите в страната. Тази индексация обаче не е автоматична, а става след искане от българския аналог на НОИ в Швейцария и ако българския аналог на Министерския съвет в Швейцария приеме. Обаче не е задължително аналога на НОИ в Швейцария да подеме подобна инициатива, нали? Също така може и Бундесрата в Швейцария да не се отзове на молбата на НОИ да актуализира.

В такъв случай къде му е златото на Швейцария след като индексацията на пенсиите зависи ни повече, ни по-малко от политическо решение?

Не че има някакви непреодолими златни или диамантени правила в Швейцария, но и да имаше, защо България да следва такова „златно правило“ за индексация веднъж на 2 години, когато например в Германия пенсиите се индексират доста по-прецизно и то ежегодно? Защо България не ползва немската пенсионна система, където размера на пенсията се определя от приноса, а не от стажа?

А защо България да не въведе и някои други „златни швейцарски правила“?

Например 2 други златни швейцарски правила гласят: минималната пенсия в Швейцария е 20% от средния доход в страната, а максималната е 40% от средния доход в страната. Това би означавало в България при среден доход около 600 лева минималната пенсия да бъде 120 лева (сега е 150 лева), а максималната да е 240 лева (сега е 770 лева). Значи България дава 25% по-голяма минимална пенсия от тази по модел в Швейцария и 320% по-голяма максимална пенсия от тази заложена по модел в Швейцария. Тъй като в Швейцария 20% от средните доходи в страната са равни на средства под минимума за оцеляване, пенсионера би могъл да подлежи на социално подпомагане при определени условия, но пак ако България следва „златото“ от Швейцария за българските пенсионери това би означавало заливане с кофа с леденостудена вода. Но това не е всичко.

Има и още „златни швейцарски правила“ – сбора от пенсиите на двамата бракувани пенсионери не може да е по-голям от 150% от максималната държавна пенсия в Швейцария. Това би означавало в България двама бракувани пенсионери да не могат да получават повече от 360 лева общо ако се следва „швейцарското злато“. По принцип подобна „златна“ политика много бързо би намалила разходите на пенсионната система в следствие на рязкото намаление броя на пенсионерите (поради невъзможност за оцеляване).

Защо по-добре България да не се опитва да копира частично модели, които в Швейцария може и да работят, но при прилагането им в България биха предизвикали значителни сътресения в обществото?

Искате ежегодна индексация на пенсиите? Гъвкава възможност за пенсиониране? Никой да не е възможно да краде от пенсионната система? Средния човек да получи от системата колкото й е дал? Защитена система от инфлацията?

Отговорът тогава не е „швейцарското злато“, някакви латино експерименти или архаична система зависеща от осигурителния стаж, а Моделът на осигурителния принос

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Провалите с приватизацията на пенсионната система в Чили и в други държави

…твърдят, че можеш да получиш нещо за нищо.
Те все едно казват „Нека да предположим, че прасетата могат да летят“.
И ти тогава казваш: „Знаете, че не е добре да се предполага, че прасетата могат да летят“.
А те отговарят: „Нещо не ти е наред на теб. Не разбираш ли огромните предимства на летящите прасета?“
Пол Кругман

В България липсва информация за проблемите на пенсионните системи по света. Почти никой не прави качествени разработки, а дори и да прави гласът му никой не чува. Населението постоянно се заплашва с пенсионни реформи, с влошаване на демографските условия до степен човек да загуби интерес какво му се предлага, кой му го предлага, какви резултати ще се постигнат. Кой печели и кой плаща?

Единствените пускани до медийни изяви почти всеки ден и дразнещо натрапващи се, са може би едни квази-специалисти по пенсионно дело, професионални лобисти от мозъчни и/или безмозъчни тръстове получаващи финансиране неясно по какъв начин и с какви цели. Хората не искат да ги гледат, затова още при появата им сменят канала, но ужас – те са на всеки канал, на всеки километър, и могат да се срещнат по всяко време.

По какво се познават? За каквото и да ги питате, те без съмнение ще отклонят разговора в посока приватизация (дума заменяна за по-добро звучене с „избор“) на пенсионната система, здравната система, образованието. Съответния журналист или каквото там е сложено да ги пита, задължително ще им зададе съвсем случайно въпроса има ли някъде успешна реализация на подобна приватизация. И те разбира се ще отговорят – „как да няма, ето вижте Чили“ – там с трици маймуни ловят, правиш 10% вноска от дохода 40 години, получаваш 70% от дохода пожизнена пенсия. От къде ще дойде разликата?

„Парите ще се управляват от професионалисти, голяма доходност ще направят – ето вижте Чили“. Разбира се приватизация на пенсионната система не е достатъчно, нужно е и здравната система да се приватизира по същия модел, защото е много успешна схемата, даже не – тази схема няма друга алтернатива. Образованието трябва да се приватизира също, задължително, да.

Тъй като на българския данъкоплатец само това му пускат по телевизия, вестници и други медии, настоящото е превод от няколко статии в независими медии в САЩ и други страни, от периода когато администрацията на малкия Буш е имала намерение да приватизира пенсионната система на американците, както и след това.

Съдържание

1. Частните пенсии в Чили, четвърт век по-късно – Мануел Риеско

2. Фашисткия чилийски модел за приватизация на пенсиите – LaRouche PAC Memoradum

3. Провалите с приватизацията в Чили

4. Приватизация насила

5. Буш предлага счупената пенсионна система на Чили като успешен модел за американците

6. Оруел и социално осигуряване – Пол Кругман

7. Словакия vs Cato Institute

1. Частните пенсии в Чили, четвърт век по-късно

Декември 2004 г.: приватизацията на пенсионната система в Чили по време на диктаторския режим на Пиночет е разказвана по света като успешна история, и президента Буш я даде като чудесен пример как трябва да се реформира социалното осигуряване в САЩ. Нейните шампиони продължават да повтарят аргументите си, датиращи от самата й поява. Някои от тези аргументи са строго идеологически: това е по-добра система, защото зависи от собствеността, свободния избор и персоналната отговорност.  Има връзка между направените вноски и обезщетенията, между усилията и наградата. Други аргументи се базират на финансови и актюерски сметки, които доказват, че при 4% годишна възвращаемост ако човек заделя 10% от заплатата си през целия си живот, ще може да получава пенсия в размер от 70% от дохода си.

Разходите за преходния период поради факта, че вноските преминават към новата система докато държавата продължава да изплаща пенсии на настоящите пенсионери трябва да се финансират от приватизация, издаване на дългосрочни държавни облигации, повишаване на икономически растеж заради оптимизации на частните пенсионни фондове, които ще се управляват от професионалисти, а разликата от данъците върху доходите.

В последно време към аргументите се прибавя специално за САЩ и това, че подобна система ще даде право на работника на неговите спестявания, дори и да емигрира, а след това да се върне в страната на старини. Чилийската частна пенсионна система не е правила подобни бляскави обещания преди четвърт век.

Към днешна дата в Чили е постигнат консенсус сред експертите, че частната пенсионна система ще осигурява пенсии единствено за много малка част от населението с най-високи доходи. Дори и за тях обаче това, което ще получават изглежда крайно незадоволително, основно заради огромните такси на частните пенсионни дружества. Тези 6 компании са станали най-печелившата индустрия в Чили, имунизирани срещу рецесия и със средна печалба от 50% на година през 1997 г.

В същото време огромната част от работещите в Чили няма да могат да получават дори минималната пенсия и няма право на подкрепа от държавата (това се промени с реформата на пенсионната система от 2008 г., като през 2012 г. пенсионерите в 60% най-бедни семейства могат да получават минимална пенсия за сметка на държавата).

Последните проучвания на регулатора на частните пенсионни фондове – Superintendencia de Administradoras de Fondos de Pensiones (AFP), заключават, че повече от половината от участниците в приватизираната система никога няма да могат да спестят достатъчно в своята лична сметка в частен фонд, за да могат да си осигурят дори минимална пенсия (която към момента е 100 долара на месец).

Две изследвания на администратора на държавната пенсионна система – Instituto de Normalización Previsional заключават, че онези, които няма да могат да получават дори минимална пенсия от частен пенсионен фонд са 2/3 от всички участници.

Във всички изследвания се постига съгласие, че държавната гаранция за „минимална пенсия“ е абсолютно неефективна, защото много малко участници в нужда могат да отговорят на изискването за поне 20 години, в които са правени вноски към частната система (тогавашното изискване за получаване на минимална пенсия от държавата). От друга страна повечето участници не кандидатстват за предлаганата помощ от държавата, която е в размер от около 50 щатски долара на месец, тъй като за получаването й трябва да се отговори на множество условия и тя е предназначена за екстремно бедни.

Всичко това оставя по-голямата част от работещите в Чили без право на пенсия (с изключение на събраните средства в индивидуалната им сметка в частен пенсионен фонд).

Тези резултати са потвърдени от Световната банка – институцията, която в последните десетилетия обявяваше чилийската пенсионна реформа за шампион по света. В една от последните си издания наречено: „Keeping the Promise„, Световната банка признава, че частните пенсионни системи не са способни да осигурят никаква сигурност за огромна част от бъдещите пенсионери и предлага държавата да осигурява право на минимална пенсия, която не е обект на каквито и да е условия.

В случая с Чили, описаната по-горе ситуация не е проекция за бъдещето, а е жестоката реалност за най-голямата част от участниците в системата, които са навършили пенсионна възраст. Те имат изключително малко средства в индивидуалните си сметки в частен пенсионен фонд, нямат право на държавно гарантирана минимална пенсия, тъй като не са правили вноски поне 20 години, и в същото време не отговарят на условието за екстремно бедни, заради което биха могли да получават подпомагане от приблизително 50 долара месечно.

В техния случай обаче те са обект на така популярния термин днес в Чили термин „pension damage“.  Засегнатите са поколението, което се присъединява към приватизираната пенсионна система през 1981 г.

Най-голямата част от работещите в Чили всъщност са принудени да се присъединят към новата система, включително онези, които са работили и преди 1981 г., на които не е бил даден никакъв шанс да избират. Онези, които са работили на договор по това време получават еднократен шанс да останат към държавната пенсионна система, но на практика те са били принудени от работодателите си да преминат към приватизираната система, включително и чрез масирана пропаганда от диктаторския режим, като се обещават по-добри заплати днес и по-големи пенсии утре, за онези, които преминат към новата система. Преходните разпоредби за онези, които преминат към новата система уговарят, че държавата ще прибави към техните сметки сума наречена „recognition bond“ с еквивалент на направените от тях вноски към старата система. Стойността на тези „recognition bond“ обаче е изчислена върху средните доходи получени през 1978, 1979 и 1980, които са години, в които заплатите са с изключително ниска покупателна способност – последици от държавния преврат през 1973 г. Освен това вноските към системата през 80-те години са също нищожни тъй като заплатите продължават да са с ниска покупателна способност, а безработицата достига 30% по време на няколкото икономически кризи в Чили през 1982 г. и следващите 5 години. В допълнение за държавните служители вноските към техните лични сметки са допълнително намалени през 80-те години, тъй като се изчисляват върху само част от техните заплати.

Пенсиите орязани на половина

В резултат ако двама колеги достигнат пенсионна възраст по едно и също време в Чили днес, и двамата са получавали едни и същи заплати, осигурявали са се същия брой години, този, който е преминал към частната пенсионна система през 1981 г. ще получава два пъти по-малка пенсия от своя колега, който е продължил да се осигурява в държавната. Тази огромна разлика е документирана за хиляди отделни случаи от Association of Employees with Previsional Damage и техните искания са чути от парламента, където група членове на конгреса принадлежащи към всички политически партии представят проблема на правителството, което стартира преговори с работниците, които са претърпяли щетите.

Приватизацията на пенсионната система в Чили е нож с две остриета – от една страна всички работници разполагат с индивидуална сметка, която може да се преглежда непрекъснато, получават отлична статистика за жестоката реалност. Числата показват, че съвременната работна сила в Чили се състои главно от огромни маси хора, които постоянно сменят своята краткосрочна заетост. Половината се задържат за по-малко от 4 месеца, а в най-честия случай за не повече от 1 година.

Докато не получават заплата, чилийците оцеляват със собствени сили. По настоящем около 10% от работната сила е без работа, като може да се смята, че тази цифра обявена от правителството е значително занижена спрямо реалността. В резултат 70% от работещите правят вноски за пенсия по-малко от 6 месеца в годината, а повече от половината от работещите правят вноски по-малко от 4 месеца в годината. Тези цифри са още по-лоши за жените и най-бедните.

От друга страна, в своя ентусиазъм да получат вноски, рекламиращите системата не се интересуват особено какви ще са разходите на държавата. Бордовете на дружествата, които управляват частните пенсионни фондове са пълни с бивши министри на правителството на диктатора Пиночет. Докато държавната пенсионна система генерира годишен излишък, фискалните последици от появата на частните пенсионни фондове са огромен дефицит, който се плаща от държавния бюджет. Публичните разходи за пенсии са в размер от 6% от брутния вътрешен продукт на страната след 1981 г.

Чили харчи повече държавни средства да покрива дефицита на системата, отколкото за образование и здравеопазване взети заедно.

Настоящия дефицит е причинен от факта, че по-голямата част от вноските се пренасочват към частните пенсионни фондове, докато настоящите пенсии продължават да се плащат от държавата. Близо 60% от публичните разходи за социално осигуряване са предназначени да плащат разходите за останалите към старата система и „recognition bonds“ трансферирани към частните фондове. 20% са предназначени за плащането на пенсиите на военните, които избягват преминаването към новата система, която налагат принудително на останалата част от населението. Останалите 20% отиват за покриване на разходите за екстремно бедните пенсионери…

… Със сигурност в бъдеще, както и днес, повечето чилийци ще продължават да получават по-голямата част от своите пенсии реално от държавната пенсионна система

2. Фашисткия чилийски модел за приватизация на пенсиите

LaRouche PAC публикува на 7 февруари 2005 г. следващите данни, които циркулират сред конгреса и навсякъде.

Президента Джордж Буш – младши припозна Чили за негов модел за приватизация на системата за социално осигуряване. Докато в Чили последния ноември той го нарече „чудесен пример“, през април 2001 г. посети страната и каза: „някои членове на конгреса трябва да си вземат уроци от Чили, особено когато става дума как да работи нашата пенсионна система“.

Архитектът на приватизацията на чилийската пенсионна система през 1981 г. е завършилия университета в Харвард – Хосе Пинера, който е министър на труда и социалната сигурност между 1978 и 1980 г. в кабинета на диктаторът Пиночет, управлявал с военна хунта страната между 1973 и 1990 г. Пинера днес е съпредседател на Cato Institute.

Джордж Шулц – сивия кардинал на администрацията на Буш-Чейни посещава Пинера през 1981 г. в качеството си на съветник на администрацията на президента Роналд Рейгън. Шулц моли Пинера да му даде схемата за приватизацията на чилийската пенсионна система, която идея се опитва да продаде на Рейгън. И докато Рейгън не „купува“ идеята, Буш – младши клъвва на въдицата.

Какво е чилийския модел?

1. До 1981 г. Чили има държавна пенсионна система по подобие на тази в САЩ. През 1981 г. на работниците, които вече са били в системата получават „избора“ да преминат към нова, приватизирана система. Всички започващи своята трудова кариера за първи път са задължени да се присъединят към приватизираната система, с изключение на военните, които защитават себе си и остават в държавната пенсионна система. В приватизираната система работещите са длъжни да дават 10% от своите заплати в частни инвестиционни сметки, които се управляват от финансови институции наречени администратори на пенсионни фондове (AFP’s).

2. Чилийската приватизация и свързаните с нея икономически мерки са наложени от фашистка полицейска държава. Между 1973 г. и 1979 г. голяма част от обединенията защитаващи работещите са разпуснати а колективните договаряния рязко се намаляват. През 1979 г. според „Plan Laboral“ на министъра на труда Хосе Пинера се отменя минималната работна заплата, отменят се всички колективни споразумения, забранява се правото на стачка, забраняват се синдикатите, намаляват се профсъюзните работници до по-малко от 10% от работната сила и се разрешава на работодателите да уволняват без причина. Несъгласните с промените са изпратени в затвора, подлагани са на мъчения, или изчезват безследно.

3. Движещата сила на приватизацията на чилийската пенсионна система са стоящите зад предстоящия срив на цялата финансова система под тежестта на гигантски спекулативен балон. Държавен фалит, който е факт в края на 1982 г. Международните кредитори на Чили са били в състояние да източват банковата система на страната, крепяща се в огромната си част на мултимилиардните доходи получени от приватизацията на пенсионната система. Шулц и близките му финансови хит-мени сега карат Буш да пристъпи към приватизация по същата причина, само че този път мащабите на предстоящия държавен фалит са коренно различни.

4. 24 години след приватизацията, чилийската система днес е такъв провал да се стигне до съгласие на политически сили в страната, че тази система трябва да бъде изхвърлена и да се избере алтернатива. Няколко факта обобщават кризата:

5. Половината от работната сила в Чили (6,1 милиона човека) дори не са обхванати от пенсионната система – те са безработни, или са в сивата икономика, или са сезонни работници. От останалите, само 1,2 милиона или едва 20% от работната сила могат да разчитат на пенсия от частен пенсионен фонд по-голяма от минималната пенсия в размер от около 110 долара месечно, която осигурява държавата.

6. Правителството субсидира онези, които получават по-малка от минималната пенсия и изразходва за това почти толкова, колкото за образование и здравеопазване взети заедно. И разходите на правителството за тези плащания се повишават без да се вижда светлина в тунела.

7. Между 25% и 33% от вноските на работниците за пенсия от частен пенсионен фонд са източени под формата на административни такси на дружествата, които управляват фондовете.

8. За периода 1997 – 2004 г. годишната печалба на управляващите частни пенсионни фондове са от порядъка на 50%. Дори и през 2002 г. – година на икономическа рецесия в Чили, средната доходност на дружествата, които управляват частните пенсионни фондове е 50,1%, като едно от най-големите от тях постига 210% възвръщаемост!

9. Когато стартира приватизацията на пенсионната система през 1981 г. дружествата, които управляват частните фондове са 18. Сега са останали само 6, от които 5 са контролирани от чужбина. 95% от активите на частните фондове са под контрола на чужди банки. Това са BBVA (Испания) – 32%, Citibank (САЩ) – 23%, Sun Life (Канада) – 16%, Aetna (САЩ) – 13% и Banco Santander (Испания) – 11%.

10. За периода 1982 – 2004 г. годишната възвръщаемост на индивидуалните сметки в частните фондове е едва 5,1%. Ако двама колеги се пенсионират в Чили днес, и двамата са получавали една и съща заплата, осигурявали са се за един и същи период, но единия е участвал в приватизираната система, а другия в държавната пенсионна система, то участника в приватизираната система би получавал по-малко от половината пенсия от своя колега, който е останал в държавната система.

Чилийският модел е провал. Означава фашистка икономика и фашистка политика. Никога не трябва да бъде реализиран в САЩ.

За допълнителна информация виж – www.larouchepub.com.

3. Провалите с приватизацията в Чили

Привържениците на идеята за приватизация на социалното осигуряване често поглеждат към Чили като система за подражание. Ако се погледне обаче от близо представянето на чилийската приватизирана система ще се забележат изключително високи такси за управление, ниска степен на участие на населението, неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност и всичко това гарнирано с екстремно високи разходи за правителството. Това води до крайно разочароващи резултати оставящи мнозинството чилийски работещи без надежден план за пенсиониране. Това ли е моделът, който САЩ иска да приеме?

Повече информация за провалът на чилийската приватизирана пенсионна система прочетете последните статии на Greg Anrig, Jr. – вицепрезидент на програмите в The Century Foundation: „Няма начин Хосе!“ и „Загубени в превода“ от Richard C. Leone – президент на The Century Foundation, относно големите разочарования предизвикани от промените в пенсионните системи във Великобритания и Чили.

Чилийската приватизирана пенсионна система: как се предполагаше да работи

През 1981 г. военната диктатура в Чили търси начин да намали държавните разходи и разходите за труд чрез приватизация на най-старата социално-осигурителна система в Америка. Чилийската пенсионна система във всички случаи се нуждаеше от реформи. Дефицитът на системата нарастна до 25% от брутния вътрешен продукт като 93% от пенсионерите получаваха едва минималната пенсия в страната. В наши дни някои смятат, че пенсионната система в САЩ също се нуждае от реформа. Те настояват Америка да последва примера от Чили като позволи на работниците да пренасочат своите осигурителни вноски към лични пенсионни сметки в частни фондове. Поглед от близо върху чилийската пенсионна система през последните 25 години обаче сигнализира за повишено внимание.

Диктаторския режим на генерал Аугусто Пиночет създава система от частни фондове наречена Administradores de Fondos de Pensiones, или AFPs, която да управлява и администрира индивидуалните пенсионни сметки на работниците, пенсиите за инвалидност, както и наследствените пенсии. Новата система била задължителна за всички работници постъпвали на пазара на труда за първи път след 1981 г. Работниците, които са били вече на пазара на труда имали опцията да се присъединят към новата система или да останат към държавната пенсионна система.

– Всеки работник, който се присъедини към приватизираната система на частните фондове си избира фонд, който да получава 10% от работната му заплата (до 22 000$) + допълнителни 2,5% до 3,7% за осигуряване за пенсия за инвалидност и наследствена пенсия + административни такси. Работниците могат доброволно да правят вноски в размер до 2000 $ месечно към техните пенсионни сметки, въпреки, че само задължителните вноски не се облагат с данъци.

– Когато работниците, които са правили вноски в частен пенсионен фонд за 20 години се пенсионират (на възраст 65 години за мъжете и 60 за жените), те могат да използват акумулираните средства да си закупят пожизнена пенсия или да изтеглят средствата по специално определен график.

– Правителството изисква всеки от частните фондове да има годишна доходност равна на поне 50% от средната на всички останали частни фондове или с 2% под средната (да, тази клопка е заложена и в България, като всеки от универсалните или професионалните пенсионните фондове може да губи с 3% повече от парите за пенсия спрямо средното за бранша, напълно безнаказано)

Какво се обърка: истината за чилийската приватизирана пенсионна система

– Четвърт век след приватизацията, чилийската пенсионна система стъпва на нестабилна почва. Последните доклади на Световната банка и на Федералния резерв подчертават някои от множеството проблеми на чилийската система. Комбинация от огромни такси за управление, ниско ниво на участие, неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност и всичко това гарнирано с екстремно високи разходи за правителството доведе системата към провала и остави по-голямата част от пенсионерите в Чили без надежден план за пенсиониране. Това ли е наистина модела, който САЩ се надява да реализира?

Между 25% и 33% от направените вноски на пенсиониралите се през 2000 г. са били погълнати от ненаситни комисионни и административни такси на дружествата, които управляват фондовете.

– Брокерската компания CB Capitales пресмята, че като се вземат в предвид огромните такси, които се плащат на дружествата в Чили възръщаемостта за работниците между 1982 г. и 1999 г. е едва 5,1%, а не 11% както твърдят от частните фондове. Компанията заключава, че средния работник би постигнал по-добри резултати ако просто си беше правил вноските в спестовна сметка в банката.

– Ниското ниво на участие в схемата – половината от чилийците, основно най-бедните не правят вноски за пенсия изобщо. The New York Times отбелязва: „Много от чилийците, тъй като получават доходите си от сивата икономика, или са самоосигуряващи се, или сезонни работници, остават извън системата. Комбинирани тези групи съставляват половината от работната сила. Само половината от работещите са обхванати от системата“.

– Военните, които налагат частните сметки на всички останали работещи след 1981 г., не се присъединяват към новата система и продължават да получават пенсии от държавната пенсионна система.

– Има неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност. В сметките на пенсионерите има много по-малко средства от предвиденото така че 41% от онези, които имат право да получават пенсия от частен пенсионен фонд, продължават да работят и след пенсионирането си.

– The New York Times разкрива в статия по-рано тази година, че по старата държавна пенсионна система максималната месечна пенсия е 1250$. При новата приватизирана система, за да може да получава този размер работника трябва да е направил вноски в размер от 250 хиляди долара през време на своята кариера. Едва 500 човека от 7-те милиона участници в частните пенсионни фондове са отговаряли на това условие.

– Разходите за преминаване към приватизираната система са приблизително 6,1% от БВП през 80-те години, 4,8% от БВП през 90-те, и се очаква да са средно 4,3% от БВП за периода от 1999 г. до 2037 г. Тези разходи са много по-високи от планираното, от части защото правителството се е задължило да осигури субсидии за работниците, които нямат достатъчно средства в своите лични сметки, за да получават дори минималната пенсия.

4. Приватизация насила (статията е от 2005 г.)

Докато правителствата разбиват своите публични пенсионни системи, пенсионерите, борейки се за нищожна пенсия, имат един южноамерикански военен диктатор, на който трябва да благодарят за това.

Без никакви притеснения относно липсата на демократичен дебат, генерал Аугосто Пиночет от Чили предприема действия за приватизация на системата за социално осигуряване преди около 25 години, когато със своята армия налага пенсионна система базирана на индивидуални инвестиционни сметки.

Президента Буш говори с апломб за чилийския опит, като възнамерява да превърне осигурителната система на САЩ в такава с индивидуални сметки в частни фондове.

За американците обаче превръщането на тяхната защитена от инфлацията пенсионна система в такава с лични сметки, които са зависими от капризите на капиталовия пазар означава знак за опасност.

„Приватизацията на пенсионната система нарани много хора, които познавам, включително моите родители, близки и приятели“ – Хуан Фернандес – гражданин на Чили, президент на Amalgamated Professional Employees Local 154

С личното познаване на вредите, които приватизацията на пенсионната система нанесе на работещите в Чили, Фернандес алармира за плана на Буш да взима уроци от Пиночет, чието правителство избиваше и подлагаше на мъчения политическите си опоненти и други невинни хора.

Затвор и изгнание

По време на правителството на Салвадор Алиенде, убит по време на държавния преврат от подкрепяната от ЦРУ военна хунта оглавявана от Пиночет през 1973 г., Фернандес работи в чилийското министерство на земеделието. Той е активен като студент и деятел в трудовото движение до ареста му през 1975 г., като прекарва 1 година в затвора. Там е подлаган на мъчения преди да бъде изпратен в изгнание в Ню Йорк. Сега той работи като специалист по човешките права в Комисията по човешките права.

Фернандес е активен деятел в международното движение за солидарност, което се противопоставя на диктатурата на Пиночет, която унищожава работническото движение, приватизира пенсионната система и голяма част от държавните предприятия. Днес той остава в контакт с прогресивни активисти, които настояват за нова реформа на осигурителната система, която ще е ключова тема на президентските избори през тази година.

Бащата на Фернандес, сега покойник, е бил санитар в столицата Сантяго. През 80-те години на 20 век, общинските работници са били принудени да се присъединят към приватизираната система. „Баща ми получи мизерна пенсия“ казва Фернандес. „Неговата съдба споделят безброй други работници, които доброволно или насила са присъединени към новата система“.

Всички, които стъпват на пазара на труда за първи път след 1981 г. задължително се присъединяват към приватизираната система. Онези работници, които са работили и преди 1981 г. на хартия имат право да останат към старата система. Полицията и армията (на които се крепи властта на Пиночет) остават в държавната пенсионна система, не се присъединяват към новата приватизирана система, наложена на цивилното население.

„Системата не е на висотата на своите обещания“, казва Артуро Мартинес, президент на най-голямата организация за защита на работещите (United Workers Central) в интервю.

Групата води кампания за реформа на приватизираната пенсионна система. „Докато парите на работниците са били инвестирани, за самите тях няма никаква изгода. Онези, които са инвестирали парите им обаче стават много по-богати“, казва Мартинес.

Маргарита Еспиноса – чиновник в държавна болница в столицата Сантяго е била принудена да си открие сметка в частен пенсионен фонд след като военната хунта оглавявана от диктатора Пиночет приватизира пенсионната система. „Старата система беше много по-добра според мен“, казва Еспиноса. „Нямах избор, трябваше да участвам в новата система“.

Липса на участие

Въпреки, че 7,1 милиона са потенциалните участници в схемата, само 3,8 милиона са в състояние да правят вноски в техните лични сметки. Ниското ниво на участие е резултат от нестабилния пазар на труда, честотата за смяна на работното място в страна където половината от работещите имат непълна или временна заетост.

Заради задължението си към вече пенсиониралите се в старата система, правителството продължава да има изключително високи разходи за пенсии. От въвеждането на приватизираната пенсионна система, разходите на държавата за пенсии остават на ниво от 6% от брутния вътрешен продукт. За пенсии се харчи колкото за здравеопазване и образование взети заедно.

Потънали в бедността

Днес работниците в Чили трябва да имат поне 20 хиляди долара в техните сметки, за да могат да получават минимална пенсия – около 100 долара на месец. Повечето от тях обаче имат едва по 5 хиляди долара, според Economy of Work Program (PET).

Около две трети от пенсионерите ще взимат минимална пенсия на границата на абсолютната бедност заради приватизираната пенсионна система. „Преди пенсионерите можеха да живеят спокойно“ казва Луис Варгас, пенсионер. „Благодарение на Пинера и Пиночет, бяхме измамени“

Дагоберто Саез, 66 годишен работник от Сантяго разказа за New York Times по-рано тази година, че очаква месечния му доход от заплата равна на 950 долара да се срине до 315 долара, които ще получава от частен пенсионен фонд, когато се пенсионира през следващите месеци. „Колеги и приятели със същите заплати, които работиха заедно с мен, но които останаха в старата система сега ще получават почти 700 долара на месец. „Сега получавам заплата, която ми позволява да живея с достойнство, но ще трябва да потъна в бедността, защото направих грешката да повярвам на обещанията, които ни дадоха през 1981 г.“

Чилийското правителство през 1981 г. твърди, че благодарение на приватизираната пенсионна система работниците ще получават под формата на пенсии 70% от работната си заплата. Но се оказва, че сега е възможно да получават не повече от 40%.

5. Буш предлага счупената пенсионна система на Чили като успешен модел за американците

1 май 2005 г.

Повечето хора не биха си купили кола втора употреба, от която изтича маслото, спирачките отказват, която би била опасна за движение по пътищата, и чиято поправка би струвала цяло състояние.

Връщайки се в 1997 г. тогавашния губернатор на Тексас – Джордж Буш – младши и готвещ се за бъдещ президент, предложи като идея да се направи още по-глупава и опасна „покупка“.

Буш присъства на презентация на Хосе Пинера (министъра на труда и социалната сигурност по време на бруталната диктатура на Пиночет), който приватизира пенсионната система на Чили през 1981 г.

След личната си среща с Пинера и според пресата, Буш се обявява за привърженик на системата на лични сметки в частни фондове заявявайки: „Това е най-важния политически въпрос, който стои за решаване пред САЩ днес“.

Като съпредседател на ултра консервативния „Като институт проект за приватизация на социалното осигуряване“ (Cato Institute Project on Social Security Privatization), като в последствие думата „приватизация“ е заменена с „избор“, за да се прикрият поставените цели, Пинера разказва на хората в САЩ и навсякъде по света, че системата, която е проектирал е голям успех и може да направи средните американски работници богати, когато се пенсионират.

Доказателствата обаче сочат, че приватизираната пенсионна система е много добра за инвестиционните компании и големите корпорации, но за работещите хора не осигурява никаква сигурност при пенсионирането им.

В доклад от 2004 г. за човешкото развитие в Чили, United Nations Development Program установява, че:
– половината от 6-те милиона работещи в Чили няма да имат право на никакви обезщетения от социално осигурителната система, когато се пенсионират
– други 25% ще са спестили толкова малко поради ниските заплати и огромните административни такси на частните фондове, че ще могат да получат единствено минимална пенсия покриваща линията на бедността
– между 1982 и 1988 г. дружествата, които управляват частните фондове в Чили прибират под формата на такси 4,5 милиарда долара – 20% от вноските на работниците

Никой от тези факти обаче не спира Пинера до продължава да разтръбява за успехите на новата система и за „двуцифрена“ доходност по личните сметки на работещите.

Следващо проучване от чилийската компания CB Capitales разобличава още лъжи:
– възвръщаемостта на годишна база е само 5,1%, а не двуцифрена
– работещите щяха да имат по-добра доходност ако си бяха инвестирали парите в 3 месечни депозити в банките
– компаниите, които управляват частните пенсионни фондове правят огромни печалби, дори и когато губят парите на хората

При старата държавна пенсионна система в Чили, която датира от 20-те години на 20 век нещата са много по-различни. Там 75% от работещите са покрити от системата, което включва национално здравеопазване, бонуси при пенсиониране, ипотечни заеми с ниска лихва и други.

„Преди пенсионерите можеха да живеят спокойно“ казва Луис Варгас, пенсионер. „Благодарение на Пинера и Пиночет, бяхме измамени“

Измамата започва още преди приватизацията през 1981 г. След като насилствено потушава работническото движение след държавния преврат през 1973 г., диктаторския режим замразява обезщетенията и орязва разходите за здравеопазване и образование, за да финансира приватизацията на пенсионната система и да направи държавните системи да изглеждат по-малко атрактивни.

От 1981 г. работодателите не са длъжни да правят вноски за своите служители нито за здравно осигуряване, нито за пенсия. Системата за осигуряване на ипотеки с ниска лихва е прекратена. Новите хищнически доставчици на здравни услуги започват да оставят пенсионерите, включително Варгас и съпругата му в сериозни дългове.

Влизащите за първи път на пазара на труда са били длъжни да си открият сметка в частен пенсионен фонд, докато онези, които вече са се осигурявали в държавната система бяха бомбардирани от една страна с непрекъсната пропаганда, а от друга са били принуждавани от работодателите си да се присъединят към приватизираната система. Повечето работници нямаха избор и го направиха.

Fresia Arcos, експерт по социално осигуряване знаеше, че приватизацията е измама. Точно както администрацията на Буш – младши се опита да сложи намордник на служителите в U.S. Social Security Administration да не кажат истината, чилийското правителство забранява на Arcos и на останалите експерти да защитават държавната система за социално осигуряване през 1981 г.

Arcos е поискала разрешение да сравни двете системи обективно, но й е било забранено дори това. 

Както изследванията на ООН и други организации предсказват, Чили е изправена пред огромна и растяща криза на бедността сред възрастните и необходимост правителството да се грижи за всички, за които приватизираната пенсионна система не може.

Настоящия чилийски министър на труда и социалната сигурност Рикардо Солари сподели пред The Times: „Абсолютно е невъзможно да се смята, че подобна система може да реши необходимостта от доходи на чилийците, когато се пенсионират“.

Въпреки това когато президента Буш посещава Чили, той хвали приватизираната система, наричайки я „чудесен пример за всички останали страни“.

Диктаторът Аугусто Пиночет много добре знаеше, че това са пълни глупости и държавната пенсионна система е много по-добра от наложената по насилствен начин за цивилното население частна такава. Той оставя армията и полицията в държавната здравна и пенсионна система.

Пиночет беше брутален убиец, но не и глупак.

6. Оруел и социално осигуряване – Пол Кругман (нобелов лауреат по икономика)

Трябва да кажа, че след като планът за приватизация на социалното осигуряване на администрацията на Буш – младши се провали преди 5 години, не съм очаквал, че ще трябва да се връщам на същата тематика толкова скоро.

Но социалното осигуряване е ключово място, където разбираш какви са хората всъщност и придобиваш усещането дали са честни относно това, което искат да направят.

Така че: Pat Toomey поддържа идеята да се замени социалното осигуряване със система от лични сметки, но отрича това да е приватизация и критикува онези, които използват този термин.

„Аз никога не съм казвал, че искам приватизация на социалното осигуряване. Това е много подвеждащо – умишлено подвеждащ термин. И се използва от онези, които искат да плашат хората“.

О, Боже. Като се върнем в 90-те години на 20 век „Cato Institute“ имаше нещо наречено „The Project on Social Security Privatization“ (Проектът за приватизация на социалното осигуряване), като са издадени документи като този на Martin Feldstein: Privatizing Social Security: The $10 Trillion Opportunity (Приватизация на социалното осигуряване – възможност за 10 трилиона долара).

Тогава „десните“ откриват, че „приватизация“ се котира лошо сред населението и изведнъж – „хей, ние никога не сме казвали това“.

Чакайте, става дори по-лошо: „Cato Institute“ не просто сменя името на проекта, но се опитва да изчисти навсякъде препратките свързани с „приватизация“. Буш – младши също се опита да отрече, че някога е казвал подобна дума.

И така, нека да си спомним следващия път кой първи нарече приватизацията „приватизация“ – това са приватизаторите.

(- В опита си да продаде идеята за приватизация на социалното осигуряване Буш каза много силни думи като „избор“, „свобода“, „собственост за обществото“… Как ще коментирате?

Пол Кругман: Финансови пирамиди. Схема от вида „познай печелившата карта“. Мислех си за летящи прасета. Приватизаторите твърдят, че можеш да получиш нещо за нищо. Те все едно казват „Нека да предположим, че прасетата могат да летят“. И ти тогава казваш: „Знаете, че не е добре да се предполага, че прасетата могат да летят“. А те отговарят: „Нещо не ти е наред на теб. Не разбираш ли огромните предимства на летящите прасета?“

„Cato Institute“, който е интелектуалния щаб за всички тези неща откри през 1995 г. нещо наречено „The Project on Social Security Privatization“ (Проектът за приватизация на социалното осигуряване), но фокус групите не харесаха тази дума и така през 2002 г. институтът смени името на „The Project on Social Security Choice“ (Проектът за избор на социално осигуряване). Те не анонсираха смяната на името, а навсякъде по техния сайт изтриха всякакви следи, че някога думата „приватизация“ е сменена от думата „избор“, която звучи по-добре.

7. Словакия vs Cato Institute

13 март 2012 г.

От Марк Еймс: В събота, малката страна от Европейския Съюз – Словакия, проведе парламентарни избори и резултатите изненадаха „експертите“ – лявоцентриската партия SMER описвана като популиска в американските медии, спечели изборите с рекорден резултат. За първи път в посткомунистическата история на страната една партия ще има пълно мнозинство в парламента.

Милиардерите Чарлз  и Дейвид Кох, които помогнаха за създаването на либертарианския Cato Institute

Високата избирателна активност на населението отразява реалните проблеми на хората в Словакия – те страдат от масивно обедняване в следствие от десетилетие на брутални реформи, които се отразиха най-зле при приватизираните пенсии. Натам ние американците сме тръгнали, по-специално Cato Institue, но ще стигнем до там след малко.

Въпреки, че не е имало почти никакви масови протестни движения, страната видя най-големите демонстрации от „Нежната революция“ досега. Протестите са в следствие от части заради стандалът „Gorilla„, свързан с изтекли записи на политици „борещи се“ за „свободен пазар“, които уговарят своите подкупи с банкери от топ хедж фонда Penta, в замяна на доходоносни приватизационни сделки.

Но това, което най-вече извади хората да гласуват за „популистите“ е масовото обедняване за словаците, като най-засегнатите са пенсионерите, които трябва да живеят с грубо 400 долара на месец.

Стигнахме и до Cato Institute – либертарианския мозъчен тръст основан от братята Кох, и където проблемите на Словакия стават наши проблеми.

В началото на 2000 г. съпредседателя на Cato Institute – Хосе Пинера изиграва ключова роля като съветник и наблюдател на масовата приватизация на пенсионната система на Словакия, която се случва през 2003 г. по време на управлението на Mikulas Dzurinda, с неговото правителство борещо се за „свободен пазар“. Днес пенсионерите в Словакия стенат от приватизираната пенсионна система под влиянието на Cato Institute.

Хосе Пинера, който оглавява проекта за приватизация на социалното осигуряване от 90-те години на 20 век има тъмно минало като „администратор на болката“ в национален мащаб. Пинера служи на диктаторския режим на генерал Аугосто Пиночет първо като министър на труда, съдействайки да се смажат синдикатите в една от най-бруталните диктатури в цял свят. По-късно Пинера ръководи радикалната приватизация на пенсионната система на Чили.

Днес чилийците страдат от проблеми свързани с едни от най-големите неравенства при разпределението на богатството в цял свят. За последните 2 десетилетия Хосе Пинера работейки в Cato Institute се опитва да наложи същата схема на американците.

Това е сделка сключена в Ада – Cato институтът и братята Кох правят всичко възможно да премахнат системата за социално осигуряване от създаването на института през 70-те години. Благодарение на неуморните усилия на този институт, днес приватизацията на социалното осигуряване е на практика „Библията“ на републиканската партия и е близо да попадне в листа „Да се направи“ на някои „центристи“ демократи.

Съсипването на Словакия

Хосе Пинера беше представител на Cato Institute като наблюдател на приватизацията на пенсионната система на Словакия осъществена от коалицията (на борещи се за „свободен пазар“) между Демократическата партия и Christian Union Party, оглавявана от премиера Mikulas Dzurinda. Пенсиите бяха приватизирани през 2003 г., като в същото време се намали максималната данъчна ставка за най-богатите до 19%, премахна се данъкът върху наследството, и като цяло данъчната тежест се прехвърли към по-бедната част от населението и средната класа.

Тези реформи бяха крайно непопулярни за словаците, докато в същото време бяха одобрявани от западни банкери и банкови институции като Световната банка, които определиха Словакия за страната най-голям икономически реформатор в света за 2004 г. и една от 20-те най-приятелски настроени към бизнеса страни в света.

През 2005 г. посланика на Буш в Словакия и съавтор с работещата за Cato Institute – Marian Tupy, в бляскава статия приветстват приватизацията на пенсионната система като се отбелязва ключовата роля на Хосе Пинера, за да може да се случи реформата. В тяхната статия правят зловещо сравнение на „кризата“ в която е била Словакия преди реформата и „кризата“ на социалното осигуряване в САЩ.

Времевия хоризонт, в който тандемът Cato-Буш приветства приватизацията на пенсионната система на Словакия е интересен по няколко причини:
– първо, защото същото правителство, което се бори за „свободен пазар“, и което е съветвано от Cato и хвалено от Буш за реформата беше въвлечено в скандал за тайни сделки с водещ хедж фонд за разпродажба на държавни активи на Словакия в замяна на милиони под формата на подкупи и
– второ, тъй като през същата тази 2005 г. президента Буш направи сериозни усилия в посока приватизация на социалното осигуряване в САЩ, като Cato Institute е водещ съветник и PR

Планът на Буш и Cato Institute да приватизират социалното осигуряване на САЩ датира от една вечеря през 1997 г., когато Буш – младши е все още губернатор на Тексас.

Ед Крейн – президентът на Cato Institute и Хосе Пинера – съпредседател на The Social Security Privatization Project (Проектът за приватизация на социалното осигуряване) отлитат за Остин да продадат на бъдещия президент техния план за приватизация на социалното осигуряване.

Според Washington Post: „Крейн каза след презентацията на Пинера, че Буш е заявил, че „Това е най-важния политически въпрос, който стои за решаване пред САЩ днес““.

Веднага след като е избран за президент, Буш – младши назначава комисия по приватизацията на социалното осигуряване, като в нея присъстват от фанатиците на Cato Institute. За тяхно нещастие атаките от 11 септември разсейват администрацията. През 2005 г. Буш – младши определя приватизацията на социалното осигуряване като свой основен приоритет през втория си мандат и отново дава на Cato Institute да се заеме със задачата.

До края на 2005 г. обаче популярността му е спаднала драматично, тъй като населението е срещу него за войните, в които е въвлякъл страната. Щетите от ураганът Катрина бяха колосални, което направи приватизацията на социалното осигуряване политически невъзможна задача. Проектът да се направи на САЩ това, което Cato причини на Словакия беше изоставен. Тогава Cato Institute се превърнаха в най-големите критици на Буш за войните срещу тероризма.

Семейния проект

Напоследък по-малкия брат Пинера – милиардерът Себастиан стана популярен в международните новини като най-мразеният президент в Чили след падането на военната диктатура на Пиночет през 1990 г.

Заради приватизацията на чилийската образователна система проведена от Себастиан Пинера в страната избухнаха общонационални протести, като насилието достигна невиждани нива от бруталната диктатура на Пиночет, когато са били избивани и измъчвани хиляди при обезглавяването на икономиката под влияние на фанатици на „свободния пазар“, сред които включително Фридрих фон Хайек, Милтън Фридмън и братът на Себастиан Пинера – Хосе Пинера, който през 2003 г. пише:
„Да дадеш празна бюлетина на по своята същност нестабилно мнозинство, по въпроси свързани със значими икономически, социални и политически решения за обществото е все едно да институционализираш нестабилност, да се отвори пътя към по-сериозни злоупотреби и да се осъди страната на изостаналост. Как някой може да прави рационални решения за работата, спестяванията и инвестиции ако ключови променливи като данъците, трудовото законодателство и останалите регулации могат да се променят от 50,01% от гражданите чрез гласуване, в страна с ниско ниво на образованост, и където почти никога не може да се каже, че се гласува информирано?“

В събота, словаците с голямо мнозинство гласуваха за прекратяването на щетите и грабежите, които съветниците на Cato Institute причиниха на гражданите на тази малка страна. Естествено, за фанатиците на „свободния пазар“ като братята Пинера, братята Кох, Cato Institute и другите слуги на олигархията, това само доказва тяхната гледна точка защо демокрацията трябва да бъде „ограничена“.

На хората не може да се разчита да гласуват по начин, който искат олигарсите – на тях не може да се разчита да реагират пораженчески на всички новини за политическа и корпоративна корупция.

Надеждата на елитите в Словакия и навсякъде другаде беше, че масовото обедняване на хората и техния гняв, ще ги накара да стоят далеч от политиката, но високата избирателна активност се оказа най-голямата победа за хората в Словакия. От политиците може да се очаква да се продадат и да разочароват, но колкото по-ангажирани са хората, толкова повече власт ще имат да сменят своите управляващи за по-добро. Най-накрая ще се сложи край на прогнилите политици на олигархията и грабежите, които белязаха нашето време.

Да закрием задължителните частни пенсионни фондове

Оригиналните текстове на статиите и други препратки:

Private Pensions in Chile, a Quarter Century On – http://www.larouchepub.com/other/2004/site_packages/ss_privatization/0412cenda_chile_ss.html

Fascist Chile Model of Pension Privatization – http://www.larouchepub.com/eiw/public/2005/2005_10-19/2005_10-19/2005-11/pdf/29_11_ecochile.pdf

Chile’s Privatization Failures – http://tcf.org/commentary/pdfs/nc962/chilefactsheet.pdf

Privatization by bayonet – http://www.dc37.net/news/pep/8_2005/chile.html

Privatized social security a failure in Chile – http://www.cwa-union.org/news/entry/privatized_social_security_a_failure_in_chile_ignoring_senior_poverty_crisi

Orwell And Social Security – Paul Krugman – http://krugman.blogs.nytimes.com/2010/08/24/orwell-and-social-security/

Saving Ryan’s Privatization – Paul Krugman – http://krugman.blogs.nytimes.com/2010/03/14/saving-ryans-privatization/

Slovakia Vs. The Cato Institute – http://thedailybanter.com/2012/03/exclusive-slovakia-vs-the-cato-institute/

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Стига механично увеличаване на пенсии

С наближаването на края на един управленски мандат от 4-5 години, всяка власт, без значение дали става дума за България или за чужбина, се заиграва с размера на пенсиите, с размера на минималната работна заплата. Защо се прави това? Естествено пенсионерите са голяма електорална маса и всяка власт, която не иска да бъде свалена по насилствен начин би трябвало да се съобразява с потребностите им за оцеляване, защото пенсиите се получават не по друга причина, а като солидарност към възрастните, които вече не са в състояние да работят и да се погрижат сами за себе си.

Може да се отбележи също така, че колкото по-голяма е вероятността една власт да загуби следващите избори, толкова по-голямо е заиграването с пенсионерите. Примери от близкото минало има много – сигурно ли е, че губиш изборите, вдигни пенсиите надявайки се да стане чудо и хората да забравят какво си правил няколко поредни години, а и да не стане чудо, то няма лошо – като си надул размера на пенсиите до нереални нива, следващите след теб ще си имат големи неприятности. Трудно ще плащат новия им размер, а от друга страна да се спомене последование като „намаляване на пенсии“ в съвременната действителност звучи като да си настроиш обществото срещу себе си за постоянно. И какво ще прави една власт ако предните са я вкарали в капана да плаща пенсии, които е нереалистично да се плащат? Ще трябва да реже от други сфери, където електоратът е по-малък и „щетите“ от гледна точка „вота“ ще са по-ниски. Обаче властта може да им го върне на предните, ако смята, че няма да спечели следващите избори, като предизборно компенсира пенсионерите и вкара евентуално следващите в същия капан да се плаща нещо, което е нереалистично да се плаща, и което залага множество „бомби“ пред бюджета за следващия 4-5 годишен мандат, така че в края му населението да мрази страстно който и да е на власт. Или пък ако властта има намерения за в бъдеще да не е от страната на „лаещите“, за щяло и нещяло, би трябвало да се съобразява с реалностите и да не залага капани, в които може да попадне самата тя.

Как се случва актуализацията на пенсиите в България?

Властта решава кога и как ще се актуализират пенсиите. В настоящия „кодекс за социално осигуряване“ чл. 100 пише: „Пенсиите, отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт с процент, равен на индекса на потребителските цени през предходната календарна година.“

Това означава най-малкото 2 неща:

– пенсиите не е задължително да се повишат, защото индексът на потребителските цени може и да е отрицателен (тъй като безпристрастната статистика е подчинена на властта (което е все пак по-добре, отколкото да е частна структура и да е подчинена не неизвестни собственици), колкото каже властта, че ще е индексът на потребителските цени, статистиката трябва да успее да докара цифрите). Няма обаче власт, която да си позволи да лъже съвсем нагло, така че все някаква инфлация на годишна база трябва да бъде призната (това е както и при фирмите – може да е малко печалба официално декларираната, но нещо трябва да се признае за пред данъчните, да не се дразнят много).

– трябва решение на НОИ, за да може такова осъвременяване да се случи

Значи първо трябва подчинения на властта орган НСИ да покаже с колко би трябвало да се повиши размера на пенсиите, след това трябва подчинения на властта орган НОИ да приеме решение.

Обаче има и трети вариант – ако от статистиката не са достатъчно сръчни да смотаят някоя цифра и да се окаже, че ще трябва да се плаща твърде много, или пък ще трябва да се намалят пенсии (за което следва анатемосване), ако и от НОИ изведнъж се окажат непослушни и вземат да подпишат нещо, което не трябва, то има и трети вариант – да се промени чл. 100 в КСО, така че отново пенсиите да бъдат осъвременени така, както властта реши.

Механичната актуализация на пенсиите в България

Да си представим, че от статистиката покажат, че инфлацията за миналата година е 5%, това според КСО означава, че НОИ трябва да вземе решение, че пенсиите трябва да се повишат с 5% на всички. Много големи специалисти и други подобни лобисти ще обясняват как било справедливо на всички поравно да се повиши пенсията, а не на тези с по-малки пенсии повече, а на останалите с по-малко.

Обаче странното е, че същите тези специалисти по други теми говорят за „ефективност“, „ефикасност“ и т.н. Значи ако трябва бюджета за пенсии да бъде най-ефективен и „ефикасен“, то би следвало, че бюджета за пенсии трябва да се разпределя по такъв начин, че крайния резултат да донесе най-голяма полезност за пенсионерите от една страна, за данъкоплатците от друга, и за фиска като гара разпределителна. Това обаче нещо трудно може да стане при сегашната система на осигурителния стаж, където на всяко лице-пенсионер му се заковава едно номинално число в пари, което трябва да получава (без много да се обяснява защо точно това число) и след това това число механично може да се променя, когато и както властта реши. Не се гледа в пропорция кой с колко е допринесъл към системата, и как с всяка следваща година тази пропорция се изменя. Не, само номиналната сума в пари, и след това каквото властта реши.

Ако предположим, че в даден момент властта реши, че инфлацията за предходната година е била 5%, и НОИ „вземе решение“ пенсиите да се повишат с 5%, то властта ще подкрепи решението за пред данъкоплатците (защото те трябва да платят сметката все пак) с твърдението, че имало е инфлация през предходната година, пенсиите трябва да се повишат, за да я компенсират. От опозицията разбира се ще ревнат, че не трябва повишението да е само 5, ами 10%, защото пенсии не са се повишавали от примерно 3 години, а може би 15-20%, защото статистиката крие реалната инфлация?

Само че да се върнем на механичната актуализация на пенсии с някакъв процент, еднакъв за всички, или ако приемем другия вариант – за тези с по-ниски пенсии да бъде повече, а за тези с по-високи по-малко, като по-ефективен и ефикасен начин за разпределение на бюджета. Защо това е неправилна актуализация?

Защото ако лицето Х през месец юни 2009 г. е получавал 300 лева пенсия, а лицето Y през месец юни 2012 г. му е отпусната за първи път пенсия 300 лева, и властта реши да повиши на всички пенсиите с примерно 10%, за да ги актуализира спрямо инфлацията от 2009-та досега, то лицето Х да предположим, че ще е актуализирано спрямо инфлацията, но лицето Y ако му се повиши пенсията също с 10%, то ще получава повече, отколкото трябва, тъй като инфлацията от юни 2012 г. до юни 2012 г. би трябвало да е 0%. Лицето Y получава за първи път 300 лева пенсия, която вече е актуална спрямо средния осигурителен доход към съответния момент и в която е индексирана и инфлацията за последните 3 години. Значи дори и да изглежда много честно и за Х и за Y като получатели на пенсия от 300 лева, да им се увеличи с еднакъв процент пенсията, то да предположим, че Х ще бъде компенсиран за инфлацията, но Y вече ще е компенсиран без да е имало нужда. И кой ще плати? Естествено данъкоплатците, обаче май не е правилно да е така? Би трябвало за всеки поотделно да се преизчисли пенсията с различен процент, като ако за Х инфлацията която трябва да се компенсира е била 10%, с толкова да е повишението, което да отстрани ефекта на инфлацията, за Y обаче ефекта на инфлацията е нулев и пенсията не би трябвало изобщо да се повишава, защото няма какво да се компенсира.

Едва ли е толкова сложно от НОИ да актуализират по подобен начин пенсиите, но докато се работи по архаичния модел на осигурителния стаж + финансовите пирамиди ДЗПО и ППФ, всичко трябва да се прави не съвсем гъвкаво и спуснато като заповед, а и на пенсионера Y все ще му се струва, че не е бил актуализиран, докато на Х пенсията, която е била в същия размер като неговата са я повишили.

В една съвременна пенсионна система не би трябвало да има финансови пирамиди, и би трябвало актуализацията на пенсиите да се случва автоматично – виж модела на осигурителния принос

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Публикувано в Анализ. Етикети: , , . 1 Comment »

Подготвят Чехия за разграбване

Виктор Орбан, премиерът на Унгария, охулен и оплюван от медиите като най-върл комунист, освободи страната от робството на задължителните „частни пенсионни фондове“. Дегенератите*, които притежават схемата на този вид финансови пирамиди на много места по планетата, обаче не могат да стоят на сухо за дълго, затова им е нужна нова жертва, от която да смучат, след като унгарците ги изхвърлиха. Новата жертва е Чехия.

Спомняте ли си, че в тази страна преди не много дълго време се появиха специалисти, които пророкуваха, че пенсионната възраст ще бъде 73 за младото поколение и това няма алтернатива? Това по сценария е насаждането на страх сред населението. След което се лансират спасителите (това са финансовите пирамиди по Чили схемата) – принудителните задължителни „частни пенсионни фондове“.

В края на януари чешкия парламент прие закон, с който да се въведат задължителни „частни пенсионни фондове“ в страната. Законопроектът е отхвърлен от Сената и не е подписан от президента. Лобистите са разтревожени, че схемата може да почне да работи най-рано през 2013 г. (а това са пропуснати ползи за дегенератите). Схемата е представена в Чехия като част от изключително важна пенсионна реформа, тъй като разходите на държавната пенсионна система нарастват постоянно и Чехия е една от последните страни в региона, които не са предприели промени в пенсионното си осигуряване по препоръка на Световната банка.

Лобистите споделят, че пенсионната индустрия гледа на реформата като отлична възможност (естествено), въпреки, че широката общественост не е убедена какви ще са резултатите от реформата (а трябва, собствениците на финансовите пирамиди ще станат много много богати).

Според реформата, в Чехия ще се въведат задължителни „частни пенсионни фондове“, които ще получават лиценз от чешкото правителство, като всеки от тях ще предлага 4 подфонда с различен рисков профил (това са „мултифондовете“, които се опитват да се лансират и в България, за да се замаже какво се е случило с парите за пенсии).

Ще се създаде правителствен пенсионен фонд, който ще може да инвестира в облигации издадени от чешкото правителство и други страни от ЕС (я, това много прилича на „сребърния фонд“ в България, дали е случайно съвпадение?).

Вноската в принудителен задължителен „частен пенсионен фонд“ ще бъде 5% от заплатата за тези, които изберат да се присъединят към схемата (тук май отново има подозрителна прилика с данък ДЗПО 5%). Тези, които изберат да се присъединят към схемата, не могат да се откажат след това (в България обаче нямаше възможност за избор, всички родени след 1959 г. са насилени противоконституционно да плащат данъци на „частни фирми“).

През първите 6 месеца след като закона влезе в сила, всички чешки работници ще могат да се присъединят към схемата, като след това само тези под 35 годишна възраст ще могат да го направят (ау, ще пропуснат шанса на живота си).

Чили схемата работи, като държавите, в които бъде въведена започват да затъват в дългове. Неслучайно при отхвърлянето от Сената на законопроекта за въвеждане на задължителни „частни пенсионни фондове“, в Чехия се отхвърля и друг законопроект за рязко повишаване на данъка върху добавената стойност, чрез която мярка да се финансира „реформата“. Да, такива „смели реформи“ винаги вървят ръка за ръка с повишаване на данъците.

„Десно-центристката“ коалиция в Чехия е обещала да въведе пенсионна схема с „капиталово натрупване“ (за организаторите на схемата) в страната. Опозицията е твърдо против реформата, тъй като отклоняването на осигурителни вноски от държавното обществено осигуряване към „частни пенсионни фондове“ ще дестабилизира държавното пенсионно осигуряване. Този спор за „капиталовото натрупване“ е воден и преди 120 години в Германия, а резултатите когато лобистите надделеят са добре известни – „История на първата пенсионна система в Германия от времето на Ото фон Бисмарк“.

Управляващата коалиция смята, че е нереалистично да се очаква ръст на раждаемостта (защо така?), затова е необходимо да се увеличат принудителните спестявания и да се намали потреблението, като ДДС трябва да се увеличи с 40%, а приходите от приватизация ще покрият временния (за има няма 40-50 години) недостиг при държавното пенсионно осигуряване в резултат от отклоняването на осигурителни вноски към принудителните задължителни „частни пенсионни фондове“.

По чилийски от Чили, където при демократично въведената реформа във времената на военна диктатура, се извършва демократична приватизация, а до днес бюджета на Чили се крепи на това, че държавата е втория най-голям износител на медна руда на планетата. Пенсиите в Чили са по-успешни от тези в България (за огранизаторите на схемата). А какво да кажем за България? Кой не помни приватизацията? Кой не е чувал за нея?

Ако някой се чуди как България може да стигне средното ниво в ЕС по стандарт на живот, то отговорът е много лесен – като другите държави като Чехия бъдат подложени на същите грабителски схеми, които се случиха в България последните 2 десетилетия.

И все пак, ако ви е малко жал за бедните чехи, предупредете ги да спрат схемата, защото едно скапано правителство идва и си отива, но щетите трябва да се понасят от хората след това.

Вместо Чехия да се срива и да стане като България под робството на „частни фирми“, по-добре България да стане като Чехия преди въвеждането на финансовите пирамиди.

Да закрием задължителните „частни пенсионни фондове“

Източници на информация:
Czech pension reform to usher in new second-pillar system
Czech Senate sends message by rejecting pensions reform bill
––
* дегенерат – духовно изродено същество
Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Кой изпълнява функцията на сервитьорка на принудителните задължителни „частни пенсионни фондове“?

Предварително извинения към всички средностатистически прасета, които по една или друга причина може да се почувстват засегнати – тази статия не се отнася за тях. Организациите за защита на животните също да не се засягат, не става дума за средностатистическото прасе – животинка. Не се насажда желание за жестокост към животни по никакъв начин.

Колкото до лакомите свини от тази статия – те може и да са просто една фикция, но за който се припознае, не трябва да се засяга, а напротив – статията е богато приветствие, аплодисменти за брилянтната схема. Свръхалчността, свръхнаглостта са качества, които не всеки има, и които трябва да се оценяват.

Комисията за финансов надзор в историята, е просто една фикция в страната Х. Ако някой работещ в организация с подобно име се засегне, то съвпадението е абсолютно случайно (100% гаранция случайност), тъй като КФН в страната Х не съществува.

Всички линкове към статията са също така 100% случайно съвпадение, не трябва да се свързват по никакъв начин с реални лица и събития.

Историята започва така… Действието се развива в страната Х.

През 1999-та година по между другото в тази страна Х от втория свят, успешно била прекарана реформа на пенсионната система, като преди това напълно умишлено, всички спестявания на населението били откраднати. Протестите били страшни. В хората започнало да се навява съмнението, че целта на реформата е умишлен геноцид за възрастното население. Мнозинството смятали, че системата не им дава достатъчно (тези с минимална пенсия), а други смятали, че системата им дава по-малко, отколкото са заработили (тези с максимална пенсия). В действителност най-вероятно през 1999-та било взето решението системата да е такава каквато ще е, защото сметките се връзвали, без значение дали и получаващите по-малко от заслуженото, и получаващите много повече от заслуженото, ще са тотално недоволни от тази система.

Възрастните хора смятали, че се подлагат на геноцид, но в действителност 1999-та бил подготвен геноцида не за тях, а за младото поколение – родените след 1959 г. По прехвален модел от страна от третия свят се взело решението пенсионната система да се състои от 3 стълба – държавна пенсия (тази, която трябва да се компрометира умишлено и постоянно, но това трябва да се пази в тайна), задължителна допълнителна пенсия от частен фонд, и доброволна допълнителна пенсия от частен фонд.

Хубавото на реформата от 1999-та и късметът за родените след 1959 г. било, че задължителните частни фондове така и не почнали да работят в началото. От април 2002 г. обаче данък ДЗПО започва да постъпва в няколко частни фирми. До края на 2003 г. този данък е 2%. До края на 2005 е 3%. През 2006 е 4%, а от 2007-ма до сега е 5%. Хорът на свободните певцопойците изпаднал във възторг какъв голям успех е данък ДЗПО да става все по-голям. Все по-големи данъци да постъпват в принудителни задължителни „частни пенсионни фондове“, точно както всеки с либерално мислене разсъждава?

Само че този данък не е допълнителен (което е още по-хубаво, нали?), родените след 1959 г. не плащат повече, за да получават допълнителна пенсия, а точно толкова, колкото и родените преди 1960 г. Лошото е, че тъй като с държавна принуда родените след 1959 г. са плащали данък ДЗПО, то държавната им пенсия трябва да бъде редуцирана пропорционално на плащанията за този данък. Обаче спокойно, парите в принудителните задължителни „частни пенсионни фондове“ са напълно гарантирани. Има държавен орган, създаден със закон, който се грижи парите иззети с държавна принуда от хората, да не бъдат откраднати.

Страната Х си има кодекс за социално осигуряване, където пише, че „Минималната доходност за съответните видове пенсионни фондове представлява 60 на сто от средната постигната доходност или с 3-процентни пункта по-малка от средната – което от двете числа е по-малко.“

На обикновения читател може и да не му направи впечатление, но както е разписано в закона, ако средната доходност на принудителните задължителни „частни пенсионни фондове“ е -97%, то някой от тях може да реализира доходност 100% загуба и ще е напълно в духа на закона. Нещо повече – това е духа на закона. Ама няма да се плашите, парите са на сигурно място.

Държавния орган, който следи да не би принудителните задължителни „частни пенсионни фондове“ да се отклоняват с повече от 3% от средната доходност, тоест ако средно всички тези фондове загубят 97% от парите на хората, някой от тях да не загуби 101%, в страната Х се нарича комисия за финансов надзор.

По официален първоначален замисъл от 1999-та година тези принудителни задължителни „частни пенсионни фондове“ трябвало да бъдат възприемани като капиталови, подпомагащи националната икономика и от малкото пари (някакви си 5% от доходите на хората) да върнат много високи пенсии – от природата ще се появи разликата – въздух, дъждовна вода, пясък, слънце и т.н.

Значи тези принудителни задължителни „частни пенсионни фондове“ може да се разглеждат като едни добри прасета, които ще се угояват с 5% данък върху доходите на хората (ама не на всички, а основно от най-богатите, които плащат най-много данъци спрямо доходите си – социално подпомагане за бедни милионери трябва да има, все пак това е страната Х).

Ролята на страната Х е да съдере кожите на данъкоплатците, да даде парите на добрите прасета да кльопат, а тъй като прасетата ще набиват не само кожите на данъкоплатците, но и каквото намерят на земята – кал, дъждовна вода, пясък и т.н., то като дойде време за пенсиониране, на младите ще са приготвени прасета, които да са наддали повече, от колкото им е давано за плюскане – това е по гениалния модел в страна от третия свят. От кожа на данъкоплатец, пясък, дъждовна вода и кал – голямо прасе за пенсионера – пълна гаранция.

То хубаво това нещо, но през годините се оказало, че прасетата от пясък, дъждовна вода и кал не наддавали, а на всичкото отгоре кожата на данъкоплатеца, която им била давана за плюскане била повече, отколкото общото тегло на прасетата взети заедно. Комисията за финансов надзор обаче не отчитала аномалии, тъй като всичко е в рамките на закона – ако всички прасета набиват кожи на данъкоплатец, но никое от прасетата не слабее с повече от 3% спрямо средното, то всичко е в рамките на закона.

Прасетата обаче били обезпокоени, почувствали несигурност. През 2010 г. стопанката им държавата била много недоволна, че толкова години им е предоставяно да плюскат кожа на данъкоплатци, а не само, че не са наддали както трябва, но са и отслабнали. Те трябвало освен с угояването с кожи на данъкоплатци да набиват и пясък, дъждовна вода, кал и каквото друго има в кочината, че да наддадат на тегло и да има някакъв смисъл от тях. Но не. И прасетата били в опасност – „ийк, ийк“.

Спокойно, те си имат ангели пазители в страната Х – наричани „конституционния съд“. Държавата може и да им е хвърлила око да ги маха, но ангелите пазители ще ги бранят до изтичане на мандата си.

Не че е толкова трудно да се преодолее съпротивата на тези ангели, като се попита данъкоплатеца да продължава ли да му се дерат 5% от кожата всеки месец и да се дават на прасета, които не само не напълняват, но и слабеят, или да се спре схемата, прасетата да не участват повече в системата и кожата на данъкоплатеца да си остане на гърба му, за да си я прави каквото иска. Не е никак трудно, въпрос на желание само.

Прасетата обаче решили да се съберат в заведение и да умуват какво да се прави, защото ако им спрат кожите на данъкоплатците, ще останат на пясък, вода, кал и каквото друго намерят в кочината. Затова измислили хитър и коварен план. Викнали сервитьорка (тя се казвала комисия за финансов надзор) и поръчали от менюто:

– Ние слабеем, а данъкоплатците имат очаквания към нас, затова от 2017 г. искаме не 5%, а 7% от тяхната кожа месечно – ходи да обясниш на държавата в кухнята да засили дрането

– Данъкоплатците не трябва да знаят колко тежим в действителност, ще ползваме нагласен кантар и ще показваш наддаването за такъв период, че винаги да изглеждаме по-тежки от преди.

– На данъкоплатците трябва да им се съобщи, че ние сме все пак прасета, зависими сме от праха по земята и дъждовната вода, а е криза, да имат предвид, че може и да отслабнем, това трябва да го напишем официално някъде, примоли се за промяна в закона – така да бъде: „информиране на осигурените лица чрез рекламните и информационни материали за фондовете за допълнително пенсионно осигуряване, че при управлението на активите на фонда не се гарантира положителна доходност и запазване в пълен размер на внесените по индивидуалните партиди средства

– Искаме да можем да набиваме от всичко и от други кошари, сега сме много ограничени и как да тлъстеем при това положение

– Направили сме голяма кочина, а и сме отслабнали, трябва ни някакво оправдание, че ще ни спрат иначе кльопаницата. Четохме, че номерът в страна от третия свят минава много добре – искаме да се въведат мултипрасета, за да има как да обясним след няколко години, когато пенсионерите поискат свинско, че сланината се е стопила и това е по тяхна вина, а не сме ние виновните.

Сервитьорката си записала менюто и представила исканията на държавата. Те много приличали на тези, тези, тези, тези, тези (всяка прилика с действителни комисии за финансов надзор, други органи на власт, лица и каквото и да е друго, в реални държави, е напълно случайна)

И сега какво трябва да обяснява държавата Х на данъкоплатеца?

Май официалната версия за създаването на прасетата беше, че от малко кожодерене, много шунка ще пада, по чилийски, а то се оказва, че прасетата искат още повече да набиват, но без никакви гаранции (както вече повече от 10 години се кара) дали въобще ще има и грам свинско при пенсиониране.

Прасетата от бъдещо свинско, се превръщат в изискващи все повече кожа от данъкоплатеца – от 2017 г. трябва да му се вдигне данък ДЗПО до 7%, за да има по-мазна и тлъста шунка (тя направо много тлъста и мазна, не забравяйте че всяка прилика с действителни лица и събития е 100% и напълно случайна), а ако има възможност и повече от 7%.

Не беше май замисъла държавата да ходи да пита тези няколко частни прасета какво те искат, а прасетата трябваше да са в услуга на данъкоплатеца?

Може би понеже няма никакъв политически риск с принудителните задължителни „частни пенсионни фондове“, ей така между другото държавата се е превърнала от поръчващата музиката в сервитьорка?

– Прасетата искат повече плюскане – държавата да ходи да го събере

– Прасетата искат нагласен кантар – държавата да го осигури

– Прасетата искат да няма големи очаквания за шунка от тях – държавата да ходи да го съобщи на данъкоплатците и да обяснява къде е избягала шунката след това

– Прасетата търсят начин да избягат зад граница, държавата да го узакони

– Прасетата искат мултипрасета – държавата да ги регламентира

Добре де, ами държавата сервитьорка поне ще получи ли бакшиш? Или само ще я използват в заведението?

В страната Х данъкоплатците са вечно недоволни, в последните месеци излизат на протести:

– Че няма достатъчно пари за образование

– Че няма достатъчно пари за наука

– Че няма достатъчно пари за младите

– Че няма достатъчно пари за субсидии за земеделие

– Че няма достатъчно пари за здравеопазване

– Че няма достатъчно пари за сигурност

– Че няма достатъчно пари за пенсии и т.н.

Обаче кожодеренето е било осъществено и се осъществява всяка година, с всяка година е все повече. Защо не излязат да протестират студенти, майки, земеделци, полицаи, лекари, пенсионери и т.н., че одраната кожа се дава на прасетата, а не отива за образование, за наука, за младите, за земеделие, за здраве, за сигурност, за пенсии и т.н.?

Бъдещите пенсионери трябва вече да са се досетили (доказано е емпирично), че свинско от принудителни задължителни „частни пенсионни фондове“ няма да има. Кожата на данъкоплатеца влиза в огромния търбух на свинете, там претърпява разни видоизменения, а данъкоплатеца в най-добрия случай ще получи онова на изхода на прасето – е да, неговата си кожа е, само че минала през търбуха на няколко частни свини и на вкус и на мирис няма да е същата.

Да закрием задължителните „частни пенсионни фондове“

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky