Словакия по пътя към свободата от частните „здравни фондове“ поробили американците и не само тях

По филма на Майкъл Мур „Sicko“ (Недъзи)

Експозиция

В болница в САЩ:
Приватизирани лекари – търговци: Пострадали са ти 2 пръста май и нямаш здравна осигуровка?
Ако искаш този може да ти го оправим за 12 000 $, а този за само 60 000 $.
Ако искаш и двата имаме специална оферта – само 72 000 $.
Е, какво си избираш? Не че те притискаме, имаш колкото искаш време да мислиш, пръстите са си твои
Ако нямаш пари и това е избор. Не се притеснявай, и така ще си си много хубав.

––––––––––––––––––––––-

„Подадох молба да осигурявам здравно Джейсън. Висок е 182 см и тежи 60 кг.“
Отхвърлен – твърде слаб

––––––––––––––––––––––-

„Исках да се осигурявам здравно. Висока съм 155 см и тежа 80 кг.“
Отхвърлена – твърде дебела

––––––––––––––––––––––-

„Мислех, че здравноосигурителните дружества са за това да ни помагат. Ето защо пуснах запитване в интернет, дали има и други хора с подобни случаи и проблеми с осигурителя си.
В рамките на 24 часа получих 3700 отговора, а до края на седмицата 25000 души ми бяха изпратили ужасяващите си премеждия с частните здравноосигурителни компании“

––––––––––––––––––––––-

„Работя в информационен център, където хората звънят и питат за размера на осигурителни вноски. Имаме някои условия, на които да отговарят кандидатите, валидни за цялата система, като да не са болни от диабет, сърдечни заболявания, някои видове рак. Ако имате тези заболявания, почти сигурно е, че няма да получите здравна осигуровка.“
– Дълъг ли е списъкът с тези заболявания?
– Много дълъг. Мога да опаша цялата къща с него…
АКО ИМАТЕ ТЕЗИ ЗАБОЛЯВАНИЯ, НЕ МОЖЕТЕ ДА СЕ ОСИГУРЯВАТЕ ЗДРАВНО:
СПИН, алкохолизъм, анемия, болест на Алцхаймер, атеросклероза,  инсулт, поставен байпас, рак, хроничен хепатит, чернодробна цироза, диабет тип 1 и 2, аутизъм, вродени сърдечни пороци…

––––––––––––––––––––––-

Лора Бърнем катастрофирала със 70 км/ч и изпаднала в безсъзнание. Парамедиците я извадили от колата и я закарали с линейка до болницата.
– Получих фактура от частния си здравен фонд, в която се упоменаваше, че линейката няма да бъде поета, защото не е предварително одобрена от тях.
Не ми е много ясно как щеше да стане това предварително одобрение след като съм била в безсъзнание в колата си, преди да пристигне линейката.

––––––––––––––––––––––-

Самата същност на длъжността „Директор по медицинските въпроси“ е да има човек, който да спестява на компанията маса пари.

Доктор Линда Пино разглеждала молбите в частния здравен фонд „Хумана“. Напуснала работа, защо не харесвала начина, по който се вършат нещата.
„Запознаваш се с конкретната молба или случай и започваш да търсиш начини да спестиш пари на фирмата. Това е твоето задължение. Преглеждаш съдържанието на молбата, намираш изключение и с усмивка на уста си казваш: „Това е чудесно, ще получат формален отказ“. Не ми трябва да се ровя допълнително. Просто им отказвам служебно. Лекарят, с най-голям процент откази даже получаваше бонус.“
– Сериозно?
– При тях системата беше такава. Всяко плащане се определя като „медицинска загуба“. Такъв е терминът, който използват. Ако не изплатиш пари на някого и откажеш да поемеш някакви разходи или вземеш решение, с което спестяваш пари на фирмата, това си е чиста печалба.

––––––––––––––––––––––-

Ако не могат да отхвърлят молбата ти да отрекат нуждата от лекарски грижи и накрая са принудени да платят някоя операция, ти пращат Лий – техният копой. Неговата работа е да върне парите на компанията, с всички възможни средства. От него се иска, да намери пропуски в молбата ти или някакви предишни заболявания, които не си знаел, че имаш.  Ще се отнасяме с него като с убиец.
– Имам цял отдел за тази работа, който проверява здравословните ти проблеми за пет години назад, търсейки сламка, за която да се захванат и да те уличат, че нещо си скрил и не си обявил. В такъв случай могат да ти прекратят осигуровките или да ти увеличат размера на вноските, до ниво, при което не можеш да си ги плащаш. Ако не открият, че си прикрил нещо в молбата си, пак могат да те отхвърлят заради предишни заболявания. Независимо от това, че не си бил длъжен да потърсиш медицинска помощ. В някои щати е законно да имаш т. нар. „осъзнати предишни заболявания“. Има се предвид, че ако преди осигуровката ти да влезе в сила, си имал симптоми, които са предполагали здравомислещ човек да потърси медицинска помощ, то при проявяване на същите симптоми те не се покриват от осигуровката.

Сложна работа, нали? Такава е обаче реалността. Би трябвало да бъдат справедливи и безпристрастни, но това са техните пари! Всичко се прави целенасочено, не е грешка, не е недоглеждане, не се промъкваш през някоя вратичка, някоя я е поставил там и те прекарва през нея. А причината е да се увеличат печалбите.

Като се замисля, може и да съм убил някой. Навредил ли съм на хората? Разбира се, че да. Не съм работил за осигурителни дружества отдавна, но не смятам, че така съм изкупил вината си затова, че съм бил въвлечен в тези истории. Доволен съм, че вече не се занимавам с това.

––––––––––––––––––––––

В един служител от здравната индустрия съвестта проговорила. Доктор Линда Пино, бивш служител на „Хумана“, разглеждащ молби за плащания.

Казвам се Линда Пино. Тук съм, за да направя публични признания.

През пролетта на 1997 г. в качеството си на лекар, отказах необходима операция на мъж, която щеше да спаси живота му, следователно аз съм причината за неговата смъртНикой не ми потърси сметка за това, защото всъщност, спестих половин милион долара на компанията си. С това си действие дори затвърдих репутацията си на добър директор по медицинските въпроси и си осигурих кариерата. От служител със заплата няколко стотин долара седмично, като преглеждащ молби, започнах да получавам шестцифрени суми на ръководна позиция.

Основното ми задължение беше едно – в качеството си на медицински експерт, да донеса финансови изгоди на организацията за която работя. Неведнъж ми бе повторено, че аз всъщност не отказвам медицинска помощ, а само отказвам плащане. Знам как частната здравноосигурителна система осакатява и убива хора. Хилядите молби, на които написах смъртната присъда – „отхвърлен“, не ми дават мира. Благодаря.

––––––––––––––––––––––

Американската мечта – къщата, колата, жената… и здравеопазване. Първите 3 може на кредит, а за здравеопазване мечтите са безплатни

Разработка

Как се стигна дотам, лекари и здравноосигурителни дружества да бъдат отговорни за смъртта на пациенти? Кой въведе тази система? Откъде започна всичко? Как бе създадена тази система?

Научихме, благодарение на магнитната лента.

17 февруари, 1971 г.

Джон Ерлихман (съветник на президента на САЩ): Сведохме проблема на вицепрезидента до следното нещо – да включим ли здравноосигурителните компании като “Кайзер Перманенте”?
Ричард Никсън (Президент на САЩ): Чакай да те питам нещо… Знаеш, че не горя от желание да въвеждам проклетите здравни програми.
Ерлихман: Това е работа на частния бизнес.
Никсън: И на мен така ми се струва.
Ерлихман: Едгар Кайзер иска да печели от дружеството си. А може да го направи, защото вече приказвахме с него по този въпрос. И аз се запознах по-подробно с нещата. Целта е да се занижат медицинските грижи, защото колкото по-малко са грижите, толкова по-големи ще са печалбите.
Никсън: Добре.
Ерлихман: А те ще отиват на сигурно място.
Никсън: Много хубаво.

На следващия ден
18 февруари, 1971 г.

“Днес предлагам нова национална здравна стратегия. Целта на тази програма е проста: Искам САЩ да има най-добрата здравна система в света и искам всеки американец да получи нужните грижи, когато са му необходими.”

Планът разработен съвместно от Никсън и Едгар Кайзер проработил.  В следващите години за пациентите се полагат все по-малко грижи. Опашките в обществените болници растат, а качеството на услугите намалява. Претъпканите и неугледни болници представляват опасност.

Докато здравноосигурителните компании забогатяват, системата се срива. 37 млн. американци са беззащитни срещу смъртоносните болести.

Бедните са най-уязвими, защото им се отказва спешна помощ, докато не стане твърде късно.
Това продължава с години, докато не се появява този мъж, който доведе със себе си една млада дама. Дръзка, умна, сексапилна

“Днес обявявам сформирането на президентски екип за реформа в здравната сфера, под председателството на Първата дама – Хилъри Родъм Клинтън.”

Тя постави пред себе си като основен приоритет да направи достъпни медицинските грижи за всички.

“Всеобща здравна система сега! Няма да зависи от това къде работиш, работиш ли изобщо и дали имаш предишни заболявания. Здравните грижи никога няма да ни бъдат отнети.”

Тя подлуди Вашингтон.

„Наистина ли искате държавата да се грижи за здравето ви? Няма да имате свободата да си избирате лекаря.“

„Опитват се да ни пробутат един огромен бюрократичен, социалистически план. Социалистическо здравеопазване.“

ЧЕРВЕН КОШМАР – СОЦИАЛНО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ

Нищо не вселява по-голям страх в сърцата ни от това? А основните противници на тази система винаги са били добрите лекари от Американския лекарски съюз.

Едуард Анис – президент на лекарския съюз: „Това ще удари държавен шамар на болницата ви, те ще прецизират услугите, ще определят стандарти, ще назначават комисии, ще искат да им се отчитате. Държавата ще третира всички на равни начала, досещате ли се? Всичко това ще доведе до нова система, при която за всички ще се полагат медицински грижи.“

Да, медицински грижи за всеки (какъв ужас само), но от лекарският съюз бяха против. На всичкото отгоре, провеждаха вечеринки по цялата страна и каниха съседите си да чуят една плоча, на един известен актьор, за злините на държавното здравеопазване.

„Казвам се Роналд Рейгън. Един от традиционните методи за налагане на социализъм и държавно регулиране е чрез здравната система. Лекарите започват да губят своята свобода. Лъжите следват една след друга. Лекар решава, че иска да практикува някъде. Правителство обаче му казва, че не може да го направи, защото в града има достатъчно лекари и трябва да отиде другаде. Всички сме наясно, какви може да са последиците от такъв прецедент – държавата да определя къде и как ще работим. После ще последват и други федерални програми и ще отнемат свободите ни, с които сме свикнали в тази страна. Докато един ден не се събудим и не открием, че сме станали социалисти.“

Времената може и да са други, но тактиката за всяване на страх не е. Корпорациите от здравния сектор похарчиха стотици милиони долари в опити да провалят програмата на Хилъри и успяха.

За следващите седем години от престоя си в Белия дом, на нея не й бе позволено да повдига този въпрос повече. За американците все още няма обществено здравеопазване. САЩ се смъкна на 37-мо място в света по здравни грижи, малко пред Словения, Куба и Бруней. В това няма нищо чудно, защото Конгресът имаше по-важни дела. 

„Г-н председател, днес от тази трибуна, искам да отправя благопожеланията си, към фирма „Джъст Борн“, които отбелязват 50-та годишнина на най-известния си продукт, любим и на дъщеря ми – бонбонките „Маршмалоу Пийпс“.“

Така корпорациите от здравния сектор навлязоха необезпокоявани в XXI век, докарвайки си безобразни печалби. Превръщаха изпълнителните си директори в милиардери и избягваха законите, както си поискат. Но най-голямото им постижение беше купуването на американския Конгрес.

Цялата здравна система беше предадена в ръцете на здравноосигурителните дружества. Постигнаха пълен контрол. Е, споделяха го с някои хора. И фармацевтичните компании обичат да купуват конгресмени. Защо дават тези пари? За прокарването на закон, който да помага на възрастните да си купуват по-лесно лекарства.

Бели Тоузин: „Нека изясним едно нещо. Републиканците обичат майките, бащите, дядовците и бабите си, като всички останали в Конгреса. И ние ще се погрижим за тях.“

Всъщност този закон подари над 800 милиарда долара пари от данъци на фармацевтичните компании и частните здравни фондове. Оставиха фармацевтичните компании сами да определят цените и позволиха на частните фондове да се превърнат в посредници.

За всички имаше по нещо. Човекът основен лобист, който определиха да свърши тази работа, беше конгресменът Били Тоузин. Той беше точният човек, защото разполагаше с тайно оръжие.

Били Тоузин: „Никой тук не обича майка си повече от мен.“
„Предизвиквам ви, сър. Никой тук, не обича майка си повече или по-малко от останалите.“
„Обичам тази жена.“
„Как може и да си помислите, че обичате родителите си, повече отколкото ние обичаме нашите?“

Всички те обичат родителите си, просто не обичат нашите родители, толкова колкото техните. И така…

„За мен е чест да парафирам историческия Закон за подобряване и модернизиране на лекарствената политика от 2003 г.“

Това, което се спести беше, че възрастните ще плащат повече за лекарства, отколкото са плащали досега. И когато всичко приключи, 14-те замесени сенатори напуснаха работа и заеха длъжности в здравната система. Били Тоузин също напусна Конгреса, за да стане изпълнителен директор на „Фарма“ – фармацевтично лоби, с годишна заплата 2 милиона долара.

Денят във Вашингтон беше празничен.

САЩ има най-висок процент на детска смъртност в Западния свят. Бебе, родено в Салвадор има по-голям шанс да оцелее, отколкото ако е родено в Детройт.

Като тръгне на училище става още по-добре. Класове с 40 ученика. Училища без лаборатории. Нищо чудно, че повечето младежи не могат да посочат Англия на картата.

Няма страшно – следва колежа. Докато завърши става толкова напечено, затъва до шия в дългове преди да започне първата си работа.

Превръщате се в идеалните работници – хора, нуждаещи се от работа. Кой работодател не би наел някой, имащ да връща хиляди долари? Той няма да създава проблеми. Освен че изплащаш колежанския заем, ти трябва работа със здравна осигуровка. И ако заплатата ти не е достатъчна, не се притеснявай! Винаги можеш да започнеш втора работа, и трета, и четвърта. Ако имаш проблеми със съня, винаги може да помолиш лекаря да ти предпише още лекарства за сън

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Реприза

Схемата с частните здравни фондове, като част от един по-голям план беше налагана под натиск и в други държави по света.

През 2008 г. благодарение на нагли лобисти се повиши вноската за здравно осигуряване в България от 6% на 8%, като разликата от 2% беше планирано да се даде на задължителни „частни здравни фондове“. За щастие на българите планът не успя, като бившата власт, а сегашна опозиция орева всички медии, че тези 2% допълнително за здраве, бяха изхарчени за здравеопазване. Да, за държавно здравеопазване, а не бяха дадени за източване от задължителни „частни здравни фондове“, какъвто беше планът. Представете си онези, които са плащали подкупи на корумпирани „политици“, как са реагирали, при положение, че са останали без кльопачка, за която са предплатили.

Не такъв късмет обаче има друга малка страна от Европейския Съюз – Словакия. През 1993 г. след отделянето от Чехословакия, се взима решение за изграждане на частна здравноосигурителна система. През 2003 г. в страната под натиск се осъществява приватизация и на пенсионната система с въвеждане на финансовите пирамиди от вида задължителни частни пенсионни фондове, от правителство, което се бори за “свободен пазар”, и което бе въвлечено в скандал за тайни сделки с водещ хедж фонд за разпродажба на държавни активи на Словакия в замяна на милиони под формата на подкупи.

След изборите през март 2012 г. за изненада на всички, и за ужас на собствениците на „частни здравни фондове“ и „частни пенсионни фондове“ с пълно мнозинство в парламента ще управлява правителство с премиер Робърт Фицо.

Вноската във финансовите пирамиди – задължителни „частни пенсионни фондове“ беше намалена от 9% на 4% от заплатата на работниците (бившата власт изпадна в ужас и продължи със заплахите как населението застарявало и как само частни пенсионни фондове могат да се справят с проблема – е да, геноцида решава много бързо всички проблеми с възрастното поколение).

От началото на 2014 г. в Словакия ще се прекрати и схемата с частните здравни фондове:
„Правителството, което оглавявам, отхвърля идеята частните здравноосигурителни фондове да реализират свръхпечалби за сметка на обществените средства и да използват тези печалби, за да обезпечават луксозното си съществуване. Смятаме, че ще бъде по-ефективно да имаме единен държавен здравен фонд, вместо парите да отиват в джобовете на собствениците на частните фондове“ – Робърт Фицо, премиер на Словакия

Разбира се Словашката асоциация на частните здравни фондове е получила душевна травма поради обявяването й за излишна и събира подписка срещу промените.

Какво е общото между Виктор Орбан (премиерът на Унгария) и Робърт Фицо (премиерът на Словакия)?

Виктор Орбан е председател на ФИДЕС или така наречените „десни“ в Унгария. Робърт Фицо пък е представител на „левите“ в Словакия. Значи напълно противоположни политически убеждения би трябвало да имат, но са в консенсус по отношение прекратяване дейността на финансовите пирамиди от вида задължителни „частни пенсионни фондове“, а Фицо има намерение да реши и проблемът на Словакия с „частните здравни фондове“, който в Унгария нямат.

И двамата бяха атакувани от медиите (лоша работа е да забранят финансовите пирамиди), обявени са за комунисти и фашисти, врагове на частната собственост. И докато за Орбан да се нарече комунист може да доведе до пристъпи от смях, то за Фицо, е да, представител на левицата в Словакия. И сега какво ще правим? Паника, паника, несигурност сред „чуждестранните инвеститори“. Тия комунисти в Словакия ще разбият толкова хубавата частна здравна система и искат да унижат лекарят да бъде държавен служител? (тази пропаганда, която вилнее в САЩ се използва навсякъде, мотивите разбира се са едни и същи)

А колко е лошо да си лекар – държавен служител? Колко е лошо да имаш държавна система за здравеопазване?

Великобритания

Кога възникна идеята, че всички британци трябват да имат правото на здравни грижи?

Тони Бен (бивш депутат): Всичко започва с демократичните промени и даването на право на глас на народа. Преди това, цялата власт бе в ръцете на богатото съсловие. Ако имаш пари, имаш достъп до здравни грижи, образование, грижиш се за старините си… A демокрацията даде на бедняка правото на глас. Това измести властта от портфейла към бюлетината. Хората си казали: „През 30-те години безработицата беше огромна. По време на войната безработицата изчезна. Щом постигаме пълна заетост, убивайки немци, защо да не постигнем същото, чрез строене на болници и училища, наемане на бавачки и учители? Щом се намират пари за убиване на хора, ще се намерят и да им се помогне.“ Тази промяна на възгледите помогна много за развитието.
– Кога е станало това?
Тони Бен: През 1948 г. „Новата здравна система започва да функционира на 5-ти юли. Каква е нейната същност? Цялата необходима медицинска, стоматологична и следродилна помощ ще бъде осигурена. Всички – бедни, богати, мъже, жени, деца, ще имат достъп до нея. Нищо няма да се заплаща, освен някои специализирани грижи. Всички ще са осигурени, но разбира се, това не е благотворителна организация. Финансирането на системата ще идват от данъците и вие няма да се тревожите, когато се разболеете.“

Тези думи описват цялата същност на здравната система във Великобритания.

Г-жа Маргарет Тачър веднъж каза: „Здравето на нацията може да се чувства на сигурно в наши ръце.“ Не се спори по въпроса, както и за правото на глас на жените. Никой не може да си позволи да твърди, че жените не трябва да гласуват, защото никой тук няма да се съгласи. Никой няма да допусне влошаване или унищожаване на държавната здравна система.  Ако Тачър или Блеър бяха казали, че държавното здравеопазване отпада… Щеше да настане революция.

А как ли живеят бедните лекари държавни служители във Великобритания? Пропагандата гласи, че като държавни служители би трябвало да са унижавани, да работят за без пари и т. н.

Майкъл Мур: Вие сте семеен лекар, така ли?
Лекар във Великобритания: Водим се общопрактикуващи лекари.
– Значи нещо като семейна практика?
– Общо сме девет лекари, под шапката на Здравната каса.
– Държавата ли ви плаща?
– Да.
– Значи сте държавен служител?
– Абсолютно.
– При вас идва пациент. Трябва ли преди да го прегледате, да звъннете в Здравната каса?
– Не, в моята работа аз не боравя с пари.
– Можете ли да откажете лечение на болен?
– Не.
– Чували ли сте за някой, постъпил в болница и изписан поради невъзможност да си плати?
– Никога. И не бих работил в такава система ако се налага да го правя.
– Щом сте държавен служител, значи ползвате градския транспорт?
– Не, имам си кола и с нея идвам на работа.
– Фолксваген костенурка?
– В някой по-бедняшки квартал ли живееш или…
– Живея в страхотен квартал, нарича се Гринуич. Прекрасна триетажна къща.
– С колко семейства делите къщата?
– Имаме четири спални за съпругата ми и сина ми. Живеем само тримата тук.
– Колко струва тази къща?
– Около 550 000 паунда.
– Държавата плаща на лекар към здравната каса и той живее в къща за един милион долара?
– Да, приятелите ни смятат, че живеем много добре.
– Колко добре?
– Годишният ми доход е 85 000 паунда, включващ осигуровките… Имам колеги тук, които получават над 100 000 паунда годишно.
– 100 000 паунда са към 200 000 долара?
– Да.
– Парите, които получаваме зависят от работата ни. Колкото повече се грижим за пациентите си, толкова повече получаваме.
– В какъв смисъл?
– Въведоха нова система, според която, ако повечето ти пациенти са с нормално кръвно налягане, накарал си ги да спрат цигарите или ходят на психо-прегледи, ако не се чувстват добре, ако имат нисък холестерол, ти се плаща повече.
– Значи ако през годината накараш някой пациент да спре цигарите, ще ти платят повече?
– Абсолютно.
– Значи лекарите в САЩ няма защо да се страхуват от въвеждането на държавно здравно осигуряване?
– Не, мисля, че ако искат да имат къща за 2-3 милиона долара, хубави коли, нови телевизори, ще им е нужна практика, където да печелят тези пари. Лондон е скъп град, но смятам, че преживяваме доста добре.
– Значи си живеете добре с къщата за милион долара, аудито и телевизора с плосък екран?
– Да, справяме се.

Тони Бен: Мисля, че демокрацията е най-голямата революция на света. Далеч по-велика от социалистическите или каквито и да било други идеи. Ако имаш власт, използвай я в услуга на обществото.  Вашето правителство говори за правото на избор, постоянно повтаря, че всеки трябва да има такова право.  Правото на избор зависи от свободата на избор. Ако си потънал в дългове, нямаш право на избор.
– А за системата добре ли е, средностатистическият работяга да е затънал в дългове?
– Да, ако имаш дългове се отчайваш, а отчаяните хора не гласуват. Правителствата винаги казват, че всички трябва да гласуват. Аз обаче смятам, че ако бедните в САЩ и Великобритания гласуват за хората защитаващи техните интереси, ще настане истинска революция. А те не искат това да се случи, а искат хората да бъдат песимисти и без капчица надежда. Има два начина да се контролират хората: първо, да ги държиш под страх и второ, да ги деморализираш. Образован, здрав и уверен народ се управлява по-трудно. А някои хора просто разсъждават по този начин: Не искат хората да са образовани, здрави и уверени, защото няма да могат да се контролират.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

А какво плащате за предстоя си в болницата?
– Не се плаща. Просто те изписват.
– Поема го държавата?
– Да.
– Дори и да си осигурен, все някъде трябва да се плаща. Къде се намира касата ви?
– Нямаме такава.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Колко платихте за раждането?
– Моля?
– Трябва да платите преди да си тръгнете, нали?
– Всичко се поема от Националния здравен институт. Все пак това не е Америка.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Този човек си е счупил глезена… Колко ще му струва?
– Моля?
– Посещението в спешния кабинет. Ще получи огромна сметка накрая, нали?
– Всичко е безплатно.
– Питам ви за болнични разходи, а вие ми се смеете.
– Смея се, защото досега не са ми задавали такъв въпрос тук в спешното.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Аха, ето я и касата
– Значи тук идват хората да си платят сметките, когато ги изписват?
– Болницата е държавна, тук никой не плаща за нищо.
– Защо тогава пише „каса“, щом тук не се плаща?
– На ограничените откъм финанси хора, им се осребряват пътните до болницата и обратно до дома.

В болниците във Великобритания вместо да даваш пари на гишето, на теб ти дават пари.

Дали ще те изпишат не зависи от това, дали си си платил сметката, а от това дали здравословно си добре и има къде да отидеш.

Пфу, ама че комунисти са тези британци

Доклад на Американската здравна асоциация, за здравето на хората на възраст 55-64 г. твърди, че американците са по-здрави от британците. Обаче за всяка болест установяваме,  че има повече болни американци, отколкото британци. Рак, сърдечни заболявания, хипертония, удари, белодробни заболявания – процентът на заболели в Щатите е винаги по-висок. Дори най-бедните англичани, отчитайки фактора околна среда, които са най-болни от цялата страна, живеят по-дълго от най-богатите американци. Сигурно е чиста случайност?

Франция

Смята се, че Франция има една от най-добрите здравни системи в света, ако не и най-добрата. Но как е възможно? Франция има държавна система за здравеопазване? Нали само тези с частните здравни фондове бяха най-ефективни и успешни? Пак ли за комунизъм ще си говорим?

Какво се случва ако се разболееш и постъпиш в болница във Франция?

Получаваш необходимите грижи. Това не зависи от вноските ти, а от необходимите грижи. Основен принцип е солидарността. Хората с по-големи заплати, плащат за онези с по-ниските. Плащаш според доходите си и получаваш според нуждите си.

Ужас, пак комунисти? Какъв ужас само

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Как се чувстват американците във Франция?

„Преди пет години ми откриха диабет тип 1. Малко се страхувах да го кажа в болницата.“
– Във френска болница ли?
– Да.
– Има си регистратура за хроничните заболявания. Страхувах се да не ми вземат повече пари. Вместо това постъпих в болница, денонощно се грижеха за мен и приложиха доста превантивни мерки.
– Значи те попитаха дали боледуваш от нещо, не за да те изиграят, а за да ти помогнат?
– Да.

––––––––––––-

Лежах една година в болницата и докато бях там, постоянно ме успокояваха и ми казваха да си почивам.
– Колко общо са разрешените болнични през годината – 3-4 дни?
– Неограничен брой.
– Така ли! Неограничен?
– Как може да се определят, колко ще са болничните? Щом си болен, значи си болен.

––––––––––––-

Само здравеопазването ли им е „комунистическо“ на французите?

В детската градина: Колко плащате за две деца на ден?
– Около един долар на час (това за българските стандарти би означавало около 7-8 стотинки на дете за час, или около 60 стотинки на ден).
– Доволна ли сте от грижите за тях?
– Да, много съм доволна. Те са професионалисти и са добре обучени. Не могат напълно да ме заместят, но почти успяват. Имам им пълно доверие.

На децата ми тук са осигурени необходимите грижи и определено образование. Не се тревожиш дали ще влязат в колеж.
– В какъв смисъл?
– Безплатен е.
– Шегувате ли се?
– Колежът е безплатен.
– Няма начин!

Една от причините за благополучието тук е това, че държавата се страхува от хората. Страхува се от демонстрации. Страхува се от реакцията на хората. Докато в Щатите хората се страхуват от държавата. Страхуват се да излязат на улицата. Страх ги е да протестират. Точно това правят хората във Франция ако не са доволни от нещо.

Значи ли, че американците във Франция са щастливи с „комунистическото“ си здравеопазване и образование, условия на труд и т.н.? Не може да е истина. Сигурно ги смазват от данъци!?

В дома на средно френско семейство:
– Здравейте!
– Много хубаво жилище.
– Какъв е семейният ви доход за един месец?
– Семейният ни доход е около 8000 долара.
– Живеете доста прилично с тези пари. Колко плащате на месец за ипотеката на жилището?
– 1575 долара месечно.
– Колко коли имате?
– Две.
– Дължите ли пари за медицински услуги?
– Не. Държавата поема всички разходи.
– Изплащате ли заеми, имате ли дългове?
– Не, само ипотеката на апартамента.
– За какво основно харчите парите си?
– Риба, зеленчуци, плодовете, кисело мляко…
– Друго какво?
– За почивка. Нещо много важно.
– Щастливи ли сте?
– Не си ли личи?

Защо тогава американските медии ни карат да мразим французите? Да не се страхуват, че може да ги заобичаме? Или по-скоро техния начин на живот?

Канада

Много американци знаят, че никога няма да доживеят обществено здравеопазване и затова някои от тях, търсят помощ от другаде.

Ейдриън Кембъл е самотна майка, която на 22-годишна възраст се разболяла от рак.

Развих рак на шийката на матката, а частния здравен фонд ми отказа лечението. Казаха ми, че няма да ми платят, защото съм на 22 години и не би трябвало да се разболявам от рак. Казаха ми, че съм твърде млада.

Затънала в дългове, но излекувана на Ейдриън й писнало от американската здравна система. Затова когато се нуждае от здравни услуги жителката на Мичиган пресича границата с Канада.

– В клиниката дадох адреса на Кайл, а когато попитаха какви са взаимоотношенията ни, казах, че живеем на семейна начала. Не обичам да лъжа и не харесвам лъжците, но в случая послъгах малко… За да спестя пари.

Кайл (канадски гражданин): Отида ли в болницата няма нужда да нося пари. Всичко ни се осигурява безплатно. Тази грижа ти отпада и не се бориш с някой да получиш здравна услуга. Избягват се стресовите ситуации.

Да, това, което прави Ейдриан е незаконно. Но американците се принуждават да ходят в чужбина, когато имат нужда от здравеопазване.

Кайл: Много е жалко, че й се налага… Ако сключим брак, всичките й проблеми отпадат. Автоматически и тя ще бъде здравно осигурена. Такива бракове се сключват именно за това.

В Канада всеки има достъп до здравни грижи, защо и в САЩ не е така?

––––––––––––

Лари Годфри претърпява инцидент докато играел голф във Флорида.
– Чух звука и почувствах болката от скъсаното сухожилие. Костта, за която е захванат бицепса… Бицепсът се скъсва като ластик и се качва чак на гърдите.

Като всеки добър играч, Лари първо завършил кръга, преди да потърси медицинска помощ. И тогава му се стъжнило.
– Не бях особено притеснен, защото си бях направил здравна застраховка, но когато ми казаха, че лечението възлиза на около 24 000 долара, аз…
– 24 000?
– Да, американски долара.
– Значи ако беше останал на лечение, щеше да платиш 24 000 долара?
– Да, 24 000 щатски долара.
– Вместо това си се върнал в Канада и тук са покрили всичките ти разходи? 
– Абсолютно всички.
– Всичко е било безплатно.
– Напълно. Нито долар.
– Чудя се, защо се надявате на съгражданите си, които нямат вашия проблем, чрез техните данъци, да плащат за вашето здраве?
– Защото и ние ще направим същото за тях. Винаги е било така и се надявам, че така ще бъде и за в бъдеще.
– Добре де, защо да не плащаш само за собствените си проблеми, вместо да поемаш и чуждите на свой гръб?
– Ами има много хора, които не са в състояние да го направят и някой трябва да се погрижи за тях.
– Членувате ли в социалистическата партия или в партията на зелените?
– Не, всъщност съм член на консерваторите. Нещо лошо ли има в това?
– Малко е объркващо.
– Не би трябвало, защото… смятам, че що се отнася до здравеопазване, няма значение в коя канадска партия членуваш. Ако изобщо членуваш…
– Защо според вас, американците нямаме вяра на тази система?
– Предполагам, че… не споделяте нашите възгледи за универсалността на здравната система. И канадците смятаха така, докато не се появи човек на име Томи Дъглас и не промени общественото мнение.
– Сам човек?
– Да. Справи се сам…
– Може ли да дойде и в САЩ?
– За жалост той почина, в последно време го считат за най-важната личност в канадската история.
– В цялата ви история?
– Да.
– По-важна от първият ви министър-председател?
– По-важна от Уейн Грецки.
– А от Селин Дион?
– Тя е велика певица, но той е по-велик от нея.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

„Острието проби ръкавицата и ми отряза всичките пръсти на ръката. Осъзнах, че незабавно трябва да потърся помощ.“

– Очевидно, за зашиването на отрязани пръсти или крайници, понякога е нужна и 24-часова операция, особено ако са всичките пет пръста. В конкретния случай оперираха четирима хирурзи, наред с всички асистенти и двамата анестезиолози, необходими за такава мащабна операция. Когато има такива случай никой в Канада не се притеснява за това, дали може да си позволи операцията. Нуждае се от помощ и я получава, а ние се концентрираме върху най-добрия начин, по който можем да му помогнем.
– Срещнах се с един американец, който си отрязал върховете на два от пръстите си на циркуляр. Когато отишъл в болницата му казали, че единият пръст ще му струва към 60 000 долара, а другият 12 000 долара. Трябвало да реши, кой пръст може да си позволи.
– Не можем да откажем зашиване на пръст, защото самата система не ни дава това право. Щастлив съм, че работя в система, която ми позволява свободата да се грижа за хора, на които не им се налага да взимат подобни решения.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

В болница в Канада

Колко време чакахте за преглед?
– 20 минути.
– 45 минути.
– Веднага ми обърнаха внимание.
– Нужно ли е нечие разрешение, за да дойдете в тази болница?
– Не. Ходим там, където ние решим.
– Нужно ли е предварително одобрение от здравноосигурителното дружество?
– Не, какво говорите.
– Плащате ли нещо?
– Не, нищо.
– Каква част е за ваша сметка?
– Никаква. При нас няма такива неща.

„Знаем, че в Америка се плаща за здравните грижи, но тази концепция не ни е ясна, защото при нас тя не съществува. Имаме Паркинсонова болест, удари, инфаркти. И сме големи късметлии. Е, има поводи за оплакване. Хората се оплакват за какво ли не. Но като цяло, системата е страхотна. За всеки един от нас се полагат необходимите грижи.“

Оказва се, че канадците живеят средно 3 години по-дълго от американците. Сигурно е случайно?

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Куба

Казват, че едно общество се познава по грижата му за най-бедните. Вярно ли е обратното? Може ли да се прецени едно общество, по отношението му към най-заслужилите? Към героите? Пожарникарите, полицаите и спасителните групи след атентатите от 11 септември 2001 г.?

5 години след атентатите

„Имах проблеми с горните и долните дихателни пътища. Трябва да ми се трансплантира бял дроб, тъй като съм болен от белодробна фиброза. Повече от 5 години спах на стол, завит с одеяла, защото ако легнех не можех да дишам.“

Стотици от спасителните работници след 11-ти септември, които не се водеха на работа там, помагаха при разчистването. Много от тях развили тежки респираторни заболявания. Тогава от правителството заявиха: „Те не се водят на щат при нас, затова не можем да поемем отговорност за тях.“

Джон Греъм от Парамус, Ню Джърси бил доброволец към Бърза помощ. Бил в Долен Манхатън, когато чул разбиващите се самолети и се втурнал да помага. През следващите няколко месеца е част от спасителен екип, но имал проблеми с получаването на помощи, когато се разболял.

„Просто ме отхвърлят по най-различни причини. Това чакане е ужасно. Имам чувството, че ме чакат да умра. Не съм си и помислял, че подобно нещо е възможно, че САЩ може да ми го причини.“

Уилям Махер е доброволец към пожарната в Ню Джърси. Изкарал два месеца на руините, изваждал тела и части от тела, и това дълбоко го покъртило.

„Сънувах много кошмари или както искате го наречете, а това наруши съня ми. Без да знам, постоянно съм скърцал със зъби насън. Предните ми горни зъби са непоправимо увредени, заради постоянното скърцане през последните три години. Кандидатствах за помощи към фонда за 11-ти септември и три пъти ме отхвърляха. Сега ще кандидатствам за четвърти път, ако успея да събера всички необходими документи.“

След атентатите от 11 септември бе учреден фонд в размер от 50 милиона долара  в помощ на спасителите. Но правителството, по подобие на частните здравни фондове направи много трудно получаването на помощи.

Джордж Патаки (губернатор на Ню Йорк): „Трябва да имаш минимум време изкарано на руините, трябва да можеш да го докажеш, нужна е клетвена декларация, във връзка с работата ти там и дори при наличие на тези документи, одобряването не става автоматично. Съществува презумпцията, че при проявяването на някоя болест тя може да бъде отхвърлена при предоставяне на предишни епикризи. Мисля, че това е честен начин да защитим героите си.“

Реджи Сервантес била доброволец към Бърза помощ на 11-ти септември.

„Понякога нищо не помага – нито вода, нито лекарства, нито нищо. Само ми… изгаря гърлото, раздразва го и постоянно кашлям. Понякога дишам трудно, понеже не мога да си поема въздух.“

Дните на Реджи при руините минали в изнасяне на тела и оказване на помощ на пострадали.

„Въздухоносните ми пътища изгоряха още първата седмица, а до преди това имах проблеми с дишането. Но искахме да разберем дали няма останали живи, искахме да се уверим, че няма и други изчезнали. Исках да помогна. Обучавана съм за това. Ако някой се нуждае от помощ, аз му помагам.“

На Реджи й било трудно да помогне сама на себе си. Твърде болна била да ходи на работа и нямала доходи. Била принудена да напусне и използвала спестяванията си, за да се премести с децата си извън града.

„Не мога да разбера начина, по който трябва да получа помощ. Опитваме се да го направим по законния ред. Но ни игнорират.“

Не всички след 11-ти септември биват игнорирани от американското правителство. Днес, в затвора в Гуантанамо (Куба) се намират едни от най-опасните вражески бойци. Затворниците са изключително опасни и измежду тях е човек, замесен в отвличането на самолетите, хора от личната охрана на Осама бин Ладен, както и други, директно въвлечени в атаките от 11-ти септември. Сред хората, задържани в Гуантанамо има такива, които обучават терористи и бомбаджии… Техните ръце са изцапани с американска кръв. Би трябвало да се третират като военнопленници. Обаче се оказва, че в затвора в Гуантанамо нещата не са толкова зле.

„Задържаните, които представляват заплаха за националната сигурност имат достъп до първокласно медицинско оборудване. Получават денонощни грижи, включително и хирургични намеси, и всичко това на място, в затворническия лагер. В затвора има стоматологична клиника, отделение за физиотерапия и цифрови рентгенови апарати. Има операционна. Пада се по едно медицинско лице на четири затворника. Затворниците се преглеждат 3 пъти седмично и получават съответните грижи ако им е нужна медицинска помощ. Изследват се за рак, колоноскопията в затвора е рутинно изследване. Изследват се за диабет, хипертония, ниво на холестерола. Периодично се следи теглото и храненето им, за да са под постоянен контрол се следят лабораторните им резултати и общия им здравен статус.“

И какво излиза? Затворниците в Гуантанамо получават много по-добро здравеопазване, отколкото се полага на повечето американци. Значи все пак на американска територия има място, където може да се получат безплатни медицински грижи.

Куба – една комунистическа страна, където 4-ма герои след атентатите от 11 септември ще опитат да потърсят здравна помощ, тъй като не могат да разчитат на американската система за здравеопазване.

– Трябва ни лекар. Тук имате ли доктори?
– Лекар може да намерите в пряката. Там има болница. Във всяка пресечка има аптека

В Куба не живееше ли дяволът? Това не е ли адът на земята? Най-зловещата нация? Или поне това се повтаря на американците вече 45 години.

Джон Кенеди: „Имат множество ракетни установки, способни да нанесат ядрени удари по западното полукълбо.“

Джордж Буш – младши: „Няма да отстъпя докато Фидел Кастро не направи гражданите на Куба свободни. Бъдете сигурни.“

Едно е сигурно обаче – кубинците имат безплатно здравеопазване. Известни са по целия свят, не само с една от най-добрите здравни системи, но и като страната, осигуряваща лекари и медицинско оборудване и в помощ на страните от Третия свят.

В САЩ разходите за здравеопазване са 6000 долара на човек годишно. В Куба разходът е само 251 долара. И въпреки това детската смъртност в Куба е по-ниска от тази в САЩ. Средната продължителност на живота е по-висока. Тяхното верую са превантивните мерки и изглежда навсякъде има лекари. Грехът им е, че здравната им система не носи печалби.

Някой иска ли да си купи нещо от аптеката?
– Здравейте, вие ли сте аптекарката? Имате ли това? В Щатите струва 120 долара. Тук колко струва?
– 3,20.
– Колко прави това в долари?
– Към… пет цента.
– Пет цента?
– Да.
– Много ви благодаря

120 долара са много пари, ако получаваш 1000 долара пенсия за инвалидност, а ти се налага да си ги купуваш два пъти в месеца. В Куба струват пет цента, което е най-обидното

–––––––––––––––––––––––––––––-

Четирима от героите от 11 септември, които не могат да разчитат на американското здравеопазване, потърсиха помощ в Болница в Хавана, за да проверят дали могат да им помогнат там. Не им поискаха пари, нито здравни книжки. Попитаха ги единствено за имената им и като всички останали щяха да получат първокласна медицинска помощ, нищо че са американци – граждани на „вражеския лагер“.

На Реджи Сервантес й откриха множество бронхиални и белодробни усложнения. Кубинските лекари й назначиха лечение, което да проведе, когато се завърне у дома. То включва и онези пет-центови инхалатори, които обаче струват 120 долара в САЩ.

На Уилям Махер бяха извършени манипулации на врата и гърба му. И след три години непрестанно скърцане със зъби, в следствие на посттравматичния стрес, той си замина от Куба с комплект нови зъби безплатно, за които зъболекарят му в САЩ му беше поискал 15 000 долара.

Джон Греъм от две години нямаше здравни осигуровки и в САЩ са му поискали за последната част от изследванията между 5 и 7 хиляди долара. В Куба след провеждане на множество изследвания на сърцето, белите дробове, кръвта и стомаха, за които не плаща нищо, най-накрая разбира от какво е болен. Предписан му бе строг курс на лечение и множество процедури, а той се почувства така, както не се бе чувствал от години.

Кубинските лекари успяха да отърват Дона от пет от деветте хапчета, които пиеше. Поставяйки й точна диагноза, й предписаха план за лечение, който да й помогне да заживее нормален живот.

Колкото повече произвежда дадена страна, толкова по-богата е и толкова по-добре трябва да се грижи за хората си. Куба е малък карибски остров, с малък потенциал. Но където се прави много за здравето на хората. Как така Куба може, а САЩ не може?

Кода

Ако се дават парите за здравеопазване, за опазване здравето на хората, какво ще стане със свръхпечалбите на собствениците на няколкото „частни здравни фонда“ и фармацевтични компании?

Ето това е големият избор. Частната здравна система означава геноцид за гражданите и свръхпечалби за собствениците на здравни фондове и някои фармацевтични компании.

Държавната здравна система означава здравеопазване за хората, никаква печалба за собствениците на „частни здравни фондове“ и нормална печалба за фармацевтичните компании.

Дали е по-важно здравето на стотици милиони граждани или свръхпечалбите на малцина патологични психопати?

Кой може да твърди, че да имаш здраво население е неефективно, а ако имаш геноцид за населението и свръхпечалби за „частните здравни фондове“ това е ефективност?

Тъй като ако от „частните здравни фондове“ представители го казват, населението няма да се върже. Трябва авторитети да го говорят.

И как да стане? Да си купуваш „политици“ не е голям проблем, даже в някои държави е законно. Обаче това авторитети ли са? Населението до толкова е приучено да ги мрази, че на „политик“ да вържеш е почти невъзможно. Други авторитети трябват. Независими специалисти. Независими от правителството.

Няма проблеми – за собствениците на финансовите пирамиди от типа задължителен „частен пенсионен фонд“, или задължителен „частен здравен фонд“, или частен ВУЗ и т.н., но чиито капитали не са придобити от изброените по принцип законни дейности, не е никакъв проблем да си създадат неправителствени организации, които да претендират, че са независими от правителството (факт, независими от правителството, зависими единствено от спонсорите си).

И тези неправителствени организации, наричани примерно „мозъчни тръстове“ ще се използват за зомбиране на населението с религията на спонсорите, която работи изцяло в тяхна полза.

Ако купен „политик“ се изтъпанчи по медиите, че пенсионната, здравната или образователната система трябва да се приватизира, ще го убият с камъни, пък купения „политик“ е нужен да приема купения закон. Не може да се жертва толкова лесно.
По-добре да го говорят през ден представители на примерно „мозъчните тръстове“ (тях и да ги жертваш няма да е голяма загуба), които отново се финансират с цел да проповядват съответната религията и нищо друго. „Мозъчните тръстове“ нямат собствено мнение, могат да повтарят само това, което им е казано да говорят. Те са независими от правителството и получават финансиране единствено и само, за да проповядват съответната религия на спонсорите си:
– Закон първи на патологичните психопати, спускан на населението чрез техните „мозъчни тръстове“: „Населението застарява, няма да има кой да плаща пенсиите на днешните млади ако не се направят реформи. Да, ще боли малко (за има няма половин век), но единствената правилна реформа е приватизация на пенсионната система. От къде ще дойдат парите за подобна реформа? Като се приватизира държавна собственост, толкова е очевидно“
– Закон втори на патологичните психопати, спускан на населението чрез техните „мозъчни тръстове“: „Държавното здравеопазване не е ефективно, трябва да има задължителни частни здравни фондове, за да има конкуренция и повече ефективност. Държавното здравеопазване ще ни превърне в комунисти. Анатема“
– Закон трети на патологичните психопати, спускан на населението чрез техните „мозъчни тръстове“: „Очевидно е, че държавното образование запада и не отговаря на търсенето на бизнеса (да знае всичко, да работи за без пари и в пълно покорство). Частното образование може да е малко по-скъпо, но си струва – това е, което бизнесът търси. Няма нищо лошо ако за образованието си населението (тоест робите) вземат кредит, който да изплащат след това (голяма част от живота си). Така ще бъдат по-отговорни.“
– Закон четвърти на патологичните психопати, спускан на населението чрез техните „мозъчни тръстове“: „Големите корпорации са и големи работодатели и трябва да получават данъчни преференции“
(тоест да не плащат никакви данъци в крайна сметка). Ако държавата се опита да облага едрия капитал, ще се уволняват работещи, защото едрия капитал не е свикнал да плаща данъци, които да му намаляват иначе скромните свръхпечалби.

Обаче има и още, появяващите се през ден представители на „мозъчните тръстове“, които са компетентни по всичко, стават все по-дразнещи. Може би наравно с купените „политици“, ако не и повече. А са нужни авторитети, които да проповядват съответната религия. Затова под прицел е образователната система. Много е важно да й се наложи контрол. Когато заведението е частно, няма никакъв проблем. Ако преподавателят реши да се занимава с наука, която не е удобна, тръгва си веднага. Само одобрената наука (не от правителството, а от онези, които финансират съответното заведение) може да се спуска до младите. Ако заведението е държавно, тази репресия върху преподавателите е далеч по-трудна. Това е и една от причините да се твърди, че държавното образование не е ефективно като частното.

С купените „учени“ се прави опит да се легитимира в науката сектантската религия наричана понякога неолиберализъм.
(Да не се бърка с идеята на класическите либерали, където основната идея е свободата на отделния човек, законността и обществения прогрес. Немалко хора с либерални ценности са подлъгани от натрапеното им течение „неолиберализъм“. Който има в ценностната си система свободата на отделния човек, законността и обществения прогрес е либерал и би трябвало да е категорично против „неолиберализма“).
„Новите либерали“ се борят за пълна свобода на капиталистическите монополи и абсолютна забрана за развитие на държавна собственост.
Имайки предвид, че в думичката либерал се има предвид свобода на отделния човек, а при наличие на частен монопол, който по никакъв начин да не бъде ограничаван от държавата (държавата е голямото зло според тази религия), то такова нещо като „неолиберализъм“ не може да има. В тази идеология, религия или каквото е няма нищо либерално. Като извадим думичката „либерал“ от неолиберал, се получава „нео – нищо“. Въздух под налягане. Секта, която при нормални обстоятелства никога не би получило признание. А на малък брой изключително комплексирани индивиди признанието им е нужно по чисто икономически причини (някакъв авторитет е нужен да пробутва иначе абсурдните им идеи, които работят изцяло в ущърб на обществото). Така учените трябва да се купят, да бъдат държани под контрол (който плаща, той поръчва „науката“) и какво е наука, да се казва от представителите на малката група изключително комплексирани индивиди. За всичко останало, което не отразява стриктно идеалите на сектата (приватизация, ненавист към солидарността, към хората, ненавист към държавата, насмешка към всеки който се опита да помага на по-слабите и т.н.): „това не е наука, ти не си учен, хо, хо, хо“.

И все пак, населението трябва да знае, че тези лица са малко на брой, плащат недостатъчно на „мозъчните тръстове“ (за които е належаща нуждата да си направят синдикат за защита на интересите им), на купените „учени“, а „политиците“ винаги могат да получат и по-добри оферти. Така, че не е изключено да почне да им се стачкува. Освен това имат непрекъснато тежки кошмари:

„Хората?!? Мразя хората, мразя хората, мразя, мразя… Държавата?!?
Мразя държавата, мразя държавата, мразя държавата…
5$ данъци на 5 милиона печалба?!?! Аз да не съм Чичо Скрудж. Никога няма да платя, никога, никога“

Ако попаднете някога на подобни индивиди, които директно или чрез посредници се опитват да ви купят, искайте им повече пари, повече, повече, повече

Източници:

Sicko (Недъзи) – 2007 година, документален филм на Майкъл Мур, номиниран за наградите „Оскар“
Slovakia to Eliminate Private Health Insurers, Premier Fico Says – http://www.bloomberg.com/news/2012-07-25/slovakia-to-eliminate-private-health-insurers-premier-fico-says.html
SLOVAKIA: Private health insurers on the verge of nationalization – http://www.xprimm.com/SLOVAKIA-Private-health-insurers-on-the-verge-of-nationalization-articol-117,124-2914.htm
Slovakia follows peers to shift pensions back to state – http://in.reuters.com/article/2012/08/10/slovakia-pensions-idINL6E8J3NL420120810
Slovakia to nationalize private health insurers – http://www.theglobeandmail.com/report-on-business/international-business/european-business/slovakia-to-nationalize-private-health-insurers/article4792831/
Social Security Programs Throughout the World: Europe, 2012 – http://www.ssa.gov/policy/docs/progdesc/ssptw/2012-2013/europe/slovak_republic.html
Social Security Programs Throughout the World: Europe, 2012 – http://www.ssa.gov/policy/docs/progdesc/ssptw/2012-2013/europe/france.html
Social Security Programs Throughout the World: Europe, 2012 – http://www.ssa.gov/policy/docs/progdesc/ssptw/2012-2013/europe/united_kingdom.html
Social Security Programs Throughout the World: The Americas, 2011 – http://www.ssa.gov/policy/docs/progdesc/ssptw/2010-2011/americas/united_states.html
Social Security Programs Throughout the World: The Americas, 2011 – http://www.ssa.gov/policy/docs/progdesc/ssptw/2010-2011/americas/cuba.html
Social Security Programs Throughout the World: The Americas, 2011 – http://www.ssa.gov/policy/docs/progdesc/ssptw/2010-2011/americas/canada.html

Advertisements

Закони за бедните във Великобритания

От своето начало през 14 век до встъпването в длъжност на Националната здравна служба през 1948 г., еволюцията на законите за бедните във Великобритания е историята на едно от най-значимите и широкообхватни направления за националната социална политика и администрация.

Историята на законите за бедните може да се раздели на Old Poor Law – оформен чрез 1601 Act for the Relief of the Poor, и New Poor Law, огласен от допълненията на Poor Law Amendment Act of 1834.

Old Poor Law до голяма степен може да се характеризира като ориентиран към общините, на локално ниво, изпълняван случайно, и като някои от най-значимите му развития (например работата на приюти) са напълно доброволни. New Poor Law има за цел да се изпълнява стриктно, системата да бъде централизирана, наложена за всички, и в центъра на която да бъде приюта за бедни. Всъщност има малко промени въведени през 1834 г. Реално промените са свързани с начина за администриране. Но има фундаментална промяна в начина, по който бедните гледат на подпомагането, което получават. Традиционното схващане е, че бедността е неизбежна, бедните са жертви на ситуацията и подпомагането им е християнско задължение. Законът от 1834 г. се води от мирогледа, че бедните са в най-голяма степен отговорни за ситуацията, в която се намират, и че това би могло да се промени ако те самите пожелаят. Не всички промени са през 1834 г. обаче. Една важна и сложна част от законодателството за бедните датира от 1662 г. и остава в сила до 1948 г. – Settlement Act. Забележително е и, че части от закона за бедните от 1601 г. не са отменени до 1967 г.

Стар закон за бедните (The Old Poor Law)

Произход на стария закон за бедните

Произхода на подпомаганията за бедните датират от 15 век. С упадъка на манастирите и тяхното затваряне през 1536 г., заедно с разпада на средновековната социална структура, благотворителността за бедните постепенно се променя от традиционната си доброволна рамка до задължителен данък, който се администрира от енорията. Законодателството до този момент основно се занимава с просяци и вагабонти. В резултат от „черната смърт“ (1348-9) работната ръка е недостатъчна и заплатите нарастват стръмно. По тази причина няколко закона се приемат с цел да се принудят всички работоспособни мъже да работят и да се запази нивото на заплатите на старите си нива. Тези мерки водят до това, че работниците обикалят страната търсейки местност, където заплатите са по-високи, и където законите не се спазват твърде стриктно. Някои започват да просят под предлог, че са болни или осакатени. През 1349 г. наредбата за работниците (Ordinance of Labourers (36 Edw.III c.8)) забранява на частни лица да дават подаяния на работоспособни просяци.

През 1388 г. Statute of Cambridge (12 Rich.II c.7) въвежда правила, които забраняват движението на работниците и просяците. Всеки окръг поема отговорността за подпомагането на своите бедни, които поради старост или увреждания не са способни да работят. Тези, които искат да се преместят от окръга трябва да получат разрешение от „good man of the Hundred“ – местния Justice of the Peace, или рискуват да бъдат пратени в запаса. След този закон, просяците не могат да претендират нито да бъдат работници (които се нуждаят от разрешение да обикалят страната), нито да бъдат инвалиди (които също не могат да напускат местността). Законът от 1388 г. често се смята за първия английски закон за бедните. Обаче липсата на изпълнението му ограничава въздействието и ефекта му.

През 1494 г. Vagabonds and Beggars Act (11 Henry VII c.2) определя, че „Вагабонтите, шляещи се подозрителни лица, трябва да се изпращат в запаса за три дни и три нощи, и да не получават нищо друго освен хляб и вода, след което трябва да се изгонят от града“. Всеки просяк способен да работи трябва да се обръща към местността, където за последно се е заселил, или е бил роден. 1547 Statute of Legal Settlement (1 Edw. VI. c.3) постановява, че работоспособен просяк може да бъде жигосан и направен роб за 2 години (или доживот ако се е укривал). Законът осъжда „глупавото състрадание и милост“ към скитниците. Позитивното в закона е, че се залага да се построят заведения за бедните, които не могат да работят, където да бъдат подпомагани и лекувани.

В просъществувалия за кратко закон за бедните от 1536 г. се залага да има църковен настоятел във всяка енория, който да събира доброволни помощи в „обща кутия“, с които да се помага на онези, които не могат да работят. В същото време шляещите се и способни да работят бедни са задължени да извършват труд, като има наказание за онези, които откажат. Законът забранява просията и неофициалната милостиня. През следващите десетилетия задължителни данъци за бедните се въвеждат в Лондон, Кеймбридж, Колчестър, Ипсуич, Норуич, и Йорк. На национално ниво през 1572 г. с въвеждането на местните данъци върху собствеността. Събираните средства от енориите се използват за подпомагане на възрастни, бедни и болни. Закон от 1564 г. цели да потиска странстващите просяци като овластява енорийските служители да намират места за живеене на тези класове лица (в последствие се развиват и приютите за бедни). Act For Setting the Poor on Work от 1576 г. разпорежда да се предоставят материали като вълна, коноп, лен, както и помещения, с които да се намери заетост на бедните. Act For the Relief of the Poor (39 Eliz. c.3) от 1597 г. изисква всяка енория да назначи надзиратели на бедните (Overseers of the Poor), които да отговарят да се намери работа за безработните, както и да се направят енорийски домове за онези, които не могат да се грижат сами за себе си.

The 1601 Poor Relief Act

През 1601 г., 43-та година от царуването на кралица Елизабет I, се приема An Act for the Reliefe of the Poore (43 Eliz. I c.2), който на практика е усъвършенстване на закона от 1597 г., но често се отбелязва като основа на старите закони за бедните.

Според закона от 1601 г. всяка енория е длъжна да помага на възрастните и безпомощните, да приучат беззащитните деца към труд, и да осигури работа за онези способни да работят, но които са загубили своя бизнес. Основните цели на закона са:

– Установяването на енорията като административна единица, отговорна за подпомагането на бедните, с църковни настоятели или надзиратели, които да събират данъците за бедните и да ги разпределят.

– Предоставяне на материали като лен, коноп и вълна, за да се осигури работа на способните да работят. Всеки работоспособен, който откаже да работи се изпраща в поправителен дом (House of Correction) или в затвора.

– Подпомагане на неспособните бедни – възрастни, слепи, куци и т.н. Това може да включва предоставяне на жилище за бедни. Законът също така подпомага родителите, прародителите, или децата на тези бедни, които преди това са били в състояние да се грижат за тях.

– Възпитаване към труд и чиракуване за децата.

Събирането на данъци за бедните се осъществява от енорийските надзиратели, които не получават заплата и се избират ежегодно от събранието на енорията. Това никога не е била харесвана работа и пропускането на дори 1 редовна месечна среща може да доведе до солидно наказание от 1 паунд за надзирателя. Събраните данъци се разпределят за покриване на нуждите на бедните, основно под формата на хляб, дрехи, гориво, плащане на наем, или пари. Пълния текст на закона от 1601 г. може да се прочете тук.

Данъци за бедните

Законът от 1601 г. овластява енорийските надзиратели да събират пари за подпомагане на бедните от жителите на енорията, според способността им да плащат. Данъците за бедните са под формата на местен данък върху доходите, но във времето еволюира до данък върху стойността на собствеността. Като цяло данъка за бедните се плаща от наемателя на имота, не от собственика. Неплащането на данък за бедните може да доведе до налагане на глоба, конфискация на имущество, или дори затвор.

Пример за призовка при неплащане на данък от 1822 г.

The Settlement Act

През 1662 г. се приема друга значима част от законодателството за бедните – An Act for the better Relief of the Poor of this Kingdom (13&14 Car. II c.12) и по-известен като Settlement Act. В действителност принципите на този закон не са нови, а се коренят в Statute of Cambridge от 1338 г.. Законът позволява отстраняване от енорията обратно към населеното място за новодошлите, които е вероятно да имат данъчни задължения. Изключение се прави за новодошлите, които са в състояние да наемат имот за поне 10 паунда на година, като това е далеч над възможностите на средния работник. Законът не уточнява как се определя населеното място на човек – основните принципи пък са установени отдавна. За населеното място на дете се приема това на бащата. В брака жената взима същото местожителство като своя съпруг. Незаконните деца получават местожителство където са родени. Това често води до това, че енорийските надзиратели гледат да се отърват от неженени бременни жени преди да се роди детето, като за пример бременната се транспортира към друга енория точно преди раждането, или се плаща на мъж от друга енория да се омъжи за нея.

Последващия закон от 1691 г. определя допълнителни начини за получаване на местожителство. Ако момче чиракува, което може да стане при навършени 7 години, неговата енория по местоживеене става мястото където чиракува. Друг начин за придобиване на местожителство в нова енория е при непрекъсната трудова заетост за поне една година. За да не се допуска това, често се правят назначения за 364 дни, вместо за пълна година, или с няколко дни неплатен отпуск включени. От друга страна работниците могат да се откажат от своята работа преди навършването на 1 година, за да избегнат да попаднат в капана на неприятна енория.

Документ за местожителство от 1747 г.

Пълния текст на закона може да се прочете тук. Интересното е, че в законът за първи път се споменава думата „приют“.

През 1697 г. със закона For supplying some Defects in the Laws for the Relief of the Poor (8&9 Will II c.30) се дава на новодошлите в енорията сертификат от тяхната собствена енория за защита, докато могат да се облагат с данъци за бедните. Век по-късно през 1795 г. Act to prevent the Removal of Poor Persons until they shall actually become chargeable (35 Geo. III c. 101) засилва тази защита за всички бременни жени. За енориите те са най-малко желаните, защото се считат за най-скъпи за издръжка.

Пример за уведомление за отстраняване от енорията от 1836 г.

Емблема за бедните

Законът от 1697 г. изисква онези, които получават подпомагане да носят емблема за бедни на дрехите си върху дясното рамо. Емблемата се състои от буквата “P” (от “poor” – беден), предшествана от първата буква на тяхната енория. Емблемата се използва в някои енории, в други не, като тази процедура се прекратява със закона от 1810 г. (50 Geo. III c.10).

Емблема за бедни в енорията Amphill

Действието на Settlement Act и последващите му изменения се оказва сложно, объркващо и спорно. Скъпи съдебни битки се водят между енория, която се опитва да се отърве от просяк като твърди, че няма задължение да подпомага и енория, която твърди обратното. За пример в началото на 1837 г. мъж на име William Withers пътува от Бристол до Лондон, когато е поразен от тежък ревматизъм и трябва да прекара 6 седмици в приюта за бедни в Walcot in Bath. Walcot решава да го прехвърли към Clerkenwell и в 6 часа вечерта той е качен на отворена карета без защита от вятър и сняг. След 7 часа, на половината път трябва да се съживява с бренди и вода. Когато пристига в Clerkenwell той е с напълно измръзнали крайници. Съда решава, че отстраняването му от Walcot е незаконно. Той трябва да се върне там, за да се продължи производството. В същото време Clerkenwell може да прехвърли разходите за Withers на Walcot, и по тази причина се грижи за него като цар с 5 шилинга на седмица. В крайна сметка данъкоплатците в Walcot трябва да се изръсят с 500 паунда за правните разходи, плюс първоначалните разходи за преместването и разходите за грижите за него докато е в състояние да се върне в Walcot, от където да бъде изпратен законно до Лондон.

Bastardy (незаконни деца)

Между 1732 и 1744 г. се провеждат редица промени в законодателството за отговорността към незаконните деца:

– В 1732-3 г. бременна жена с незаконно дете трябва да декларира този факт и да обяви кой е бащата

– През 1733 г. предполагаемия баща става отговорен за издръжката на незаконното дете, като ако откаже може да отиде в затвора. Енорията в такъв случай ще трябва да подпомага майката и детето, докато бащата се съгласи да се грижи за тях, като трябва да обезщети и енорията (въпреки че това рядко се е случвало).

– През 1743-4 г. незаконно родено дете на майка осъдена за скитничество получава местожителството на своята майка, независимо от това къде е родено в действителност. Майката трябва да бъде бита публично.

Knatchbull’s Act (The Workhouse Test Act)

Законът на Сър Eduard Knatchbull от 1722-3 г. разпорежда да се установят приюти от енориите, всяка по отделно, или в сътрудничество със съседни енории. Извадка от закона:

„Църковните настоятели и надзиратели на бедните от всяка енория, със съгласието на по-голямата част от енориашите, могат да закупят или наемат всяка къща или къщи в енорията, или място, и да сключват договори с лица за осигуряване на подслон и наемане на работа на бедни. Трябва да се получава полза от техния труд за по-добра поддръжка и подпомагане на други такива бедни лица. В случай, че беден човек откаже да бъде подслонен в такава къща или къщи, да се изважда от регистрите на енорията и да се лишава от правото на подпомагане. Където енориите са малки, две или повече от тях с разрешението на Съда на мира, могат да се обединят при наемането на къщи за горепосочените цели. Църковните настоятели от една енория могат да се договарят с тези от други енории при подпомагането на бедните. Но не могат бедни, или техните чираци, деца и т.н. да се установяват в енорията, града или мястото, от което трябва да се отстранят по силата на този закон.“

Забележка: това е основен закон и обхваща цяла Англия.

Пълния текст на закона може да се прочете тук.

The Workhouse Test

Knatchbull’s Act е първата правна рамка за полагане на тест за приют за бедни. Перспективата за приюта трябва да действа като възпиращ фактор и подпомагането трябва да е на разположение само на онези, които са достатъчно отчаяни, за да приемат режима.

Теста за приюта за бедни вероятно води началото си от Matthew Marryott, управител на приют за бедни от Бъкингамшир, който отваря първия си обект в Олни през 1714 г. той насърчава работата на много приюти в южната част на Англия. Предполага се, че той има пръст в писането на публикацията от 1725 г. „An Account of Several Workhouses for Employing and Maintaining the Poor“, която описва работата на над 100 приюта и финансовите ползи за енорията от тяхното въвеждане.

До 1732 г. функционират около 700 приюта. Парламентарни доклади от 1776-7 г. изброяват почти 2000 приюта в Англия и Уелс – в приблизително всяка седма енория.

Farming the Poor

След Knatchbull’s функционирането на приютите не е задължително да се управлява от самата енория. Вместо това може да се сключи договор с трета страна, която да храни и подслонява бедните, като получава седмично средства от енорията, за всеки от тях. Грижещия се за бедните също така може да им предоставя работа, като може да задържи дохода, който са генерирали. Тази система е известна като „Farming the poor”. Договора обикновено се дава на кандидата предложил най-добра цена, като може да е под различни форми – например за подпомагане на всички бедни в енорията, или само за управлението на приют за бедни, или за грижи за само определена група бедни като бебета, деца, луди, или за предоставяне на медицинска помощ.

Фредерик Еден в своето изследване за бедните в Англия през 1797, описва работата на “farming” в един приют:

Изпълнителят на договора може да използва къщата и мебелите, както и доходите на бедните, и получава 1000 паунда годишно, за което е длъжен да се грижи за бедните от всякакъв вид, но не поема разходите за преместване, жалби и други съдебни разходи. В приюта има (през октомври 1795 г.) 124 обитатели, от които 50 са стари и немощни. Немощните, които могат да работят са заети в бране на вълна, децата се учат да четат 2 пъти дневно. Момчета и момичетата, мъжете и жените спят в различни помещения в приюта. Изпълнителят казва, че не държи сметка за разходите или приходите.

Gilbert’s Act

Закона на Thomas Gilbert – For the Better Relief and Employment of the Poor (22 Geo. III c.83) се приема през 1782 г. Той има за цел да организира подпомагането на бедните на териториално разделение. Всеки окръг се разделя на големи области съответстващи на Hundred (стара административна единица в окръга) или други големи групи от енории. Такива обединения от енории могат да създадат общ приют, въпреки че подпомагането би трябвало да е само за стари, болни, немощни и сираци. Работоспособните бедни, които намират работа близо до собствените си домове, получават надбавки, така че доходите им да достигнат до приемливи нива.

Законът на Gilbert въвежда значителни промени в управлението на подпомагането на бедните. Gilbert Unions се контролират от борд от Guardians, един от всяка енория член на обединението, избиран от данъкоплатците и назначаван от местните магистрати. Работата на Guardians’ се контролира от посетител, също назначен от магистратите. Законът предвижда примерни правила за работата на приютите за бедни.

Схемата на Gilbert обаче никога не става достатъчно популярна, като са създадени общо под 100 такива обединения.

Пълния текст на Gilbert’s Act.

Sir William Young’s Amendment Act

През 1795 г. Сър Уилям Йънг въвежда An Act to Amend so much of an Act… as prevents the distributing occasional relief to poor persons in their own houses, under certain circumstances and in certain cases. (36 Geo. III c.23). Този закон отменя някои от разпоредбите на Knatchbull и дава голяма власт на местните магистрати. Въведените непопулярни мерки насърчават някои енории да формират Gilbert’s Unions.

Bentham’s Scheme

През 1796 г. Jeremy Bentham, великият законодателен реформатор и утилитарен философ, публикува грандиозна схема за управление на просяците (Pauper Management). Този ранен пример за приватизация предлага създаването на национална благотворителна компания, която ще създаде верига от 250 огромни приюта, финансирани от голям брой от малки инвеститори. Всеки приют ще държи около 2000 обитатели, които ще бъдат поставени на доходоносна работа и ще се хранят при режим на „спартанска диета“.

The Speenhamland System

Въпреки, че се корени от закона 1782 г., нарастващата практика по това време за добавки към ниските заплати, стават известни като “Speenhamland System”, кръстени на енория от Berkshire с това име. Там през 1795 г. магистратите решават да се дават добавки към заплатите в зависимост от цените на хляба и броя на децата.

Когато хляба от второкачествено брашно с тегло 8 lb струва 1s, тогава всеки беден и трудолюбив човек трябва да има за себе си поне 3s седмично, или от собствен труд, на семейството му, или от подпомагане за бедни, а за съпругата му и всеки член на семейството трябва да има по 1s. Ако цената на хляба нарасне до 1s 3d, женен мъж с 2 деца ще има гарантирани за себе си 3s 9d за себе си + 3 пъти по 1s 9d, или общо 9 шилинга на седмица.

Въпреки, че никога не е обличана в правна форма, тази практика в различните й вариации е широко разпространена. Но тази система води до това, че работоспособни работници започват да считат, че имат право на подпомагане от енорията, когато са без работа, и също така губят респект към работодателя си когато работят.

Sturges Bourne’s Acts

В усилията си да подобри администрирането на подпомагането за бедните (и редуциране на разходите) се приемат Sturges Bourne Acts: The 1818 Act for the Regulation of Parish Vestries (58 Geo. III c. 3) и 1819 Act To Amend the laws for the Relief of the Poor (59 Geo. III c. 12). Тези закони позволяват на енорията да назначи малки комисии, които да контролират подпомагането на бедните. Избора на комисията се прави от данъкоплатците, като всеки от тях има различен брой гласа (до 6) в зависимост от стойността на имуществото си. За да се подпомага надзирателя на енорията (неплатена длъжност) при растящата административна тежест, може да се назначава негов помощник на заплата.

В края на 20-те години на 19 век има растящо недоволство от цялата система, в частност от собствениците на земя, които трябва да поемат растящата данъчна тежест за подпомагане на бедните. Също така има растящо недоволство сред бедните, особено в селските райони, което води до безредици и нападения на приюти, особено от тези, които се идентифицират като поддръжници на сенчестата фигура на Captain Swing. През 1832 г. британското правителство решава да назначи кралска комисия, която да преразгледа цялата система за подпомагане на бедните.

The 1832 Royal Commission

Комисията под председателството на епископа на Лондон провежда подробно проучване за състоянието на администрирането на законодателството за бедните и подготвя доклад. Той е до голяма степен работа на двама от комисарите – Nassau Senior и Edwin Chadwick. Според доклада бедността е в следствие на нищетата на отделните индивиди, а не на икономическите и социалните условия. Така просяците претендират за подпомагане, независимо от основанието: многодетните семейства получават най-много, което насърчава недалновидните бракове. Жените претендират за подпомагане за незаконните деца, което насърчава неморалността. Работниците нямат стимул да работят. Работодателите държат заплатите изкуствено ниски, тъй като работниците получават субсидии за бедност.

Кралската комисия публикува доклада през март 1834 г. и прави 22 препоръки, които формират основата на новото законодателство. Основното законодателно предложение е това:

„Освен медицинската помощ и свързаните с чиракуване изключения, всякакво подпомагане към работоспособни лица и техните семейства, различни от  онези в добре регулираните приюти (местата където могат да работят в съответствие с духа и намеренията на кралица Елизабет), трябва да се обявят за незаконни и прекратят, а всякакво подпомагане за деца до 16 години трябва да се счита за предоставено на техните родители“.

В допълнение комисията препоръчва:

– Групиране на енориите, за управлението на приютите за бедни

– Условията в приютите за бедни трябва да бъдат по-малко привлекателни от онези, които се предоставят за независимия работник от най-нисък клас

– Назначаване на централен орган за администриране на новата система

Докладът възражда идеята за тест за приюта за бедни – убеждението, че заслужаващите и незаслужаващите могат да се разграничат чрез прост тест: всеки готов да приеме подпомагане от отблъскващ приют за бедни, трябва да му липсва моралната решителност да оцелее извън него.

Последващия 1834 Poor Law Amendment Act води до основен ремонт по администрирането на подпомагането на бедните. Законът и неговите по-късни промени стават известни като Нов закон за бедните (New Poor Law).

НОВ ЗАКОН ЗА БЕДНИТЕ

The 1834 Poor Law Amendment Act

След доклада на кралската комисия през 1834 г. се приема An Act for the Amendment and better Administration of the Laws relating to the Poor in England and Wales (4 & 5 Will IV c. 76), който получава одобрение на кралското семейство на 14 август 1834 г.

Пълния текст може да бъде намерен тук.

Законът до голяма степен се занимава със създаването на правна и административна рамка за новата система за подпомагане на бедните. В сърцевината на закона е новата Poor Law Commission, която е натоварена с отговорността за политиката и администрацията на новия режим. Назначени са трима за комисари (George Nicholls, John Shaw-Lefevre и Thomas Frankland Lewis). Комисията се установява в  Somerset House в Лондон.

Печатът и подписите на комисарите

Една от първите задачи на комисията е да се разделят близо 15-те хиляди енории в Англия и Уелс на нови административни единици наречени Poor Law Unions, всяко обединение от които да се състои от избрани по места Board of Guardians. Финансирането на всяко обединение и неговия приют за бедни продължава да идва от местните данъци за бедните, като всяка енория допринася пропорционално на разходите си за подпомагане на бедни през последните 3 години. Следвайки принципа установен 1818 г. от Sturges Bourne Act, данъкоплатците имат право на различен брой гласове (до 6) в зависимост от стойността на собствеността си.

Създаването на новите обединения се извършва от екип от асистент-комисари, които посещават всяка област и провеждат срещи с местните служители на енорията и собствениците на земя. В някои области собствениците с големи имоти са в състояние да имат значително влияние върху групирането на енориите формиращи всяко обединение. Собствениците на земя обикновено предпочитат да запазят недвижимите си имоти в рамките на 1 обединение, което да им позволи да имат максимално влияние при избирането на Board of Guardians. Новият Potterspury съюз в Northamptonshire например се състои от само 11 енории членки, като 8 от тях се притежават изцяло или частично от херцога на Grafton.

Новата система започва да функционира с голям брой заповеди и наредби издадени от комисията, които определят всеки аспект от дейността на обединенията и техните приюти. Комисията има властта да издава общи заповеди, които се прилагат към голям брой обединения, и специални заповеди, които се отнасят до само едно обединение. Общите заповеди изискват одобрението на парламента, докато специалните не. Комисията заобикаля това ограничение като многократно издава идентични специални заповеди към множество отделни обединения. През 1841 г. се издава първата обща заповед, която трябва да се одобри от парламента. Много от предишните специални заповеди са преразгледани след това и преиздадени като общи заповеди, като кулминацията е 1847 с Consolidated General Order, която се превръща в „Библията“ за функционирането на системата.

Клаузата за незаконни деца

Една от най-противоречивите части на закона е клаузата за незаконно родените деца. Законът прехвърля отговорността за незаконно родените деца до навършване на 16 годишна възраст, на техните майки. Ако майките не могат да издържат себе си и потомството си, трябва да влязат в приют за бедни. На закона се възлагат големи надежди, че ще направи последиците достатъчно непривлекателни за жените, за да не рискуват извънбрачна бременност. Тази силно непопулярна мярка се разводнява със закона от 1839 г., който позволява отново претенциите за бащинство да се разглеждат от местните магистрати (според закона от 1834 г. това се прави на областно ниво и само по инициатива на енорийските надзиратели или Guardians).

Клаузата се отменя със закона от 1844, която позволява на неомъжените жени да търсят издръжка от бащата за себе си и за детето, независимо от това дали получават подпомагане за бедни.

Местожителство

Кралската комисия през 1832 г. предлага опростяване на законите свързани с уседналостта, като раждането в енорията ще е единствения начин за придобиване на местожителство. Обаче това предложение не се приема, въпреки че законът от 1834 г. отменя възможността след 1 година работа в енорията да може да се получава местожителство.

След приемането на закона от 1834 г. незаконните деца получават местожителството на майката, освен ако до навършване на 16 години не са придобили собствено. При предишната система, където незаконно дете получи местожителство според мястото си на раждане, води понякога до това, че енориите се опитват да го отстранят от своите граници, така че с бременните самотни жени да не са бреме за данъкоплатците в енорията.

През 1846 г. вече и без друго сложните закони за местожителство се усложняват допълнително със закон, който въвежда нова концепция за „непреместваемост“. Това дава защита срещу отстраняване на всеки, който е пребивавал в енорията за 5 години. Тази привилегия обаче не е възможна за онези, които живеят извън родната си енория и които са получавали подпомагане за бедни от новата енория. За да се предотврати наплива от нови искания от онези, които разбират, че са „непреместваеми“, Bodkin’s Act се приема скоро след това, за да прехвърли разходите за такива искания към общия фонд на обединението, а не да се поемат от отделните енории. От 1865 г., 1 година пребиваване в обединението прави всеки „непреместваем“.

Въпреки тези промени, въпросите за местожителството и отстраняването от местността продължават да заемат значителна част от времето и парите на обединенията. През 1907 г. над 12 000 човека са изселени от едно обединение към друго в Англия и Уелс, като по-голяма част от тях са от Лондон и други големи градове.

Опозицията срещу новия закон

Законът от 1834 г. получава много критика, включително от вестник The Times, в който в  статия от 30 април 1834 г. (преди приемането му) е написано, че ще бъде опозорен божествения закон. В рамките на няколко седмици след отварянето на първия нов приют за бедни по новия закон в Abingdon, в новините се появява, че върху стопанина му е направен опит за убийство.

В северната част на Англия, което от части се подхранва от икономическата депресия, се появява движение срещу новия закон за бедните. В места като Хъдърсфийлд, водени от Richard Oastler, неговите поддръжници и дори членове на Board of Guardians, които саботират работата на новия закон като отказват да изберат секретар на обединението, без който е невъзможно функционирането на закона. През август 1842 г. приюта в обединението Stockport е нападнато от тълпа безработни работници.

Нападението на приюта в Stockport през 1842 г.

В Уелс, особено в централните и северозападните региони, съпротивата срещу строежа на приюти е силна. До 1847 г. в 17 от 47 обединения не са отворени приюти. Едно от обединенията Rhayader се съпротивлява до 1877 г. При атака на приютите в Llanfyllin само Montgomeryshire конницата успява да спаси сградата от разрушаване от тълпата, а в Narberth са наети специални полицаи, които да пазят мястото, където тълпата се опитва да подпали новия приют за бедни.

През 1841 г. GR Wythen Baxter публикува известната си The Book of the Bastiles – компилация от сензационни доклади във вестник, съдебни производства, кореспонденции и др., което илюстрира някои ужасяващи истории свързани с новия закон за бедните. Например:

„Проучването е извършено тази седмица в Rochester, преди да се предявят обвинения срещу James Miles, управителят на Hoo Union-House за жесток побой над млади просяци от двата пола. Elizabeth Danes заявява, че е била на 13 години, когато James Miles я е наказвал 3 пъти, докато е била в приюта. Наказанието е било, тъй като е оставила малко мръсотия в ъгъла на стаята. James Miles я е накарал да лежи на масата, свалил е дрехите й, и я е биел с метла докато потече кръв“.

В Huddersfield Union, където 5 малки стари приюта все още работят, има обществени протести през 1848 г., заради централния приют. Там условията са крайно нехигиенични, до 10 деца спят на едно легло. Храната е ужасна дори и за стандартите на приютите. Условията за инвалидите са дори по-лоши – жив пациент споделя общо легло с труп в продължение на значителен период от време след смъртта, болните са оставяни немити дни наред, в някои случаи оплескани в собствените си екскременти.

Най-големия скандал избухва през 1845 г. в приюта в Andover, където става ясно, че условията са толкова тежки, че обитателите са прибягвали да прочистване на загниващо месо от костите си. Този случай добива изключително голяма популярност.

Открита взаимопомощ

Комисията по закона за бедните посвещава много енергия към премахването на подпомагането за работоспособни лица. Това се оказва особено трудно в северната промишлена част от страната. Откритата взаимопомощ е обект на 2 важни общи заповеди, издадени от комисията:

– Outdoor Labour Test Order от април 1842 г. позволява подпомагане (поне половината от което под формата на храна, дрехи и др.) да се дава на работоспособни просяци от мъжки пол, които изпълняват т.н. Labour Test (физически труд, обикновено трошене на камъни и бране)

Outdoor Relief Prohibitory Order от декември 1844 г. забранява всякакво подпомагане а всички работоспособни мъже и жени, освен при изключителни обстоятелства.

Labour Test Order влиза в сила в 32 обединения, основно в индустриалния север. Prohibitory Order влиза в сила в 396 обединения. В 81 и двете заповеди влизат в сила, позволявайки на The Guardians известна преценка как да се управлява подпомагането.

The Poor Law Board

През 1847 г., след скандала Andover, доклади за други проблеми, заедно с желанието на правителството администрацията на закона за бедните по-директно да се отчита на парламента, комисията се премахва и се заменя от нов Poor Law Board, с George Nicholls за постоянен секретар за първите 3 години.

През 1852 г. борда се опитва да стандартизира правилата свързани с подпомагането за бедни. През август месец издава Outdoor Relief Regulation Order, която за разлика от предни заповеди, включва ограничения по отношение на болните, възрастните и вдовиците. След многобройни протести от Boards of Guardians, които чувстват намеса в правомощията им, през декември се издава преработена заповед.

През 1865 г. Union Chargeability Act прехвърля разходите за подпомагане от енорията към обединението – всяка енория прави вноски към общия фонд въз основа на данъците, а не на броя бедни, които има. Обединението, а не енорията, става района на местожителството, като условията за получаване на непреместваемост се намаляват до 1 година пребиваване в обединението.

The Metropolitan Asylums Board

През 60-те години на 19 век, нарастващата загриженост за състоянието на приютите в Лондон, и в частност техните здравни заведения, води до натиск за промяна в управлението им. През 1865 г. решаването на проблемите не търпи отлагане след като медицинското списание The Lancet публикува разкрития за ужасяващите лазарети в приютите за бедни. 2 години по-късно през 1867 г. се приема Metropolitan Poor Act и грижите за бедните болни в Лондон се прехвърлят към нов орган – Metropolitan Asylums Board. Извършва се реорганизация в някои обединения в Лондон, а всички обединения вече трябва да осигуряват настаняванията в болницата отделно от тези в приюта. Борда увеличава броя на институциите за грижа за болните в града от треска, едра шарка и туберкулоза, за което са наречени „малоумници“. Институциите на борда са реално първите държавни болници в Англия.

The Local Government Board

През 1871 г., Poor Law Board се заменя от Local Government Board, който има много по-големи отговорности като например канализацията и общественото здраве.

През 70-те бордът започва кампания за намаляване на разходите за подпомагане. Също така оказва натиск върху няколкото останали обединения като Todmorden, Rhayader и Presteigne, които устояват срещу изграждането на приюти. Бордът е подпомаган от The Divided Parishes и Poor Law Amendment Act, 1876 (39&40 Victoria c.61). основната цел на този закон е да даде възможност на борда да постави ограничения на обединенията, особено на онези, които имат енории отделени от основната област на обединението, или които преминават границите на окръга. Въпреки това, законът дава възможност на борда да разпуска всяко обединение, „когато е целесъобразно за целите на коригиране или опростяване на управлението, или за осигуряване на по-добра администрация на подпомагането…“. Под заплахата от разпускане, Todmorden и Rhayader най-накрая се съгласяват да построят приюти, като Rhayader приема първия посетител през август 1879 г., ставайки последното обединение в цяла Англия и Уелс, което го прави. Presteigne обаче се разпуска през 1877 г., и нейните енории се разпределят към съседните обединения.

The Local Government Board Offices, Whitehall

Ирландия

На 31 юли 1838 г. след доклад на George Nicholls, се приема Act for the more effectual Relief of the Destitute Poor в Ирландия. Този закон се базира на същия модел, който съществува в Англия и Уелс, с подпомагане концентрирано в приютите. Първоначално 130 ирландски обединения се създават, с допълнително 33 в периода 1848-50 г. за повече информация виж тук.

Шотландия

През януари 1843 г. се назначава Commission of Enquiry, която да разгледа приемането на закони за бедните в Шотландия. Доклада на комисията от 2 май 1844 г. отбелязва, че подпомагането  на бедните в Шотландия като цяло се ограничава до възрастни, болни, инвалиди, душевно болни и т.н. Подпомагането на работоспособни са рядкост. В доклада се предлага да се запази в общи линии подпомагането, организирано на ниво енория, въпреки че в някои градски райони те трябва да се обединят, включително чрез създаването на обединени приюти. Комисията предлага създаването на Board of Supervision, който да наблюдава управлението на ниво енория. Тези предложения  влизат в сила на 4 август 1845 г. със Act for The Amendment and better Administration of the Laws Relating to the relief of the Poor in Scotland (8 & 9 Vic. c. 83). За повече информация виж тук. За пълния текст на закона виж тук.

The 1905 Royal Commission

До началото на 20 век промяната витае във въздуха. 2 фактора допринасят за това. Първия е избирането на значителен брой жени за Guardians – от както през 60-те години на 19 век жените са активни в подобряването на условията в приютите, особено чрез органи като Workhouse Visiting Society. Второ, през 1892 г. се намалява до 5 паунда стойността на имота на собственика, която му дава право да бъде избиран за Guardian, като така и работническата класа може да има представители в борда.

През декември 1905 г. се назначава Royal Commission on the Poor Law and the Unemployed: 1 – да проучи работата на законите свързани с подпомагането на бедните във Великобритания; 2 – да проучи средствата приети извън закона за бедните за справяне с проблемите произтичащи от безработицата, в частност по време на периоди на тежка индустриална депресия, и да разгледа и докладва дали някаква промяна в законите за бедните или тяхната администрация е нужна.

През следващите 4 години комисията провежда най-голямото изследване от 1832 г. дотогава. Нейните 18 членове включват: C.S. Loch (секретар на London Charity Organization Society), William Smart (професор по политическа икономия at Glasgow University), Octavia Hill (активист за жилищна реформа и съосновател на National Trust), социалистическите реформатори George Lansbury и Beatrice Webb (съпруга на Sidney Webb), бивши Guardians, хора от администрацията и духовници.

Комисията е разделена и препоръките й се публикуват като:

– A Majority Report – одобрен от 14 нейни членове, които препоръчват създаването на нов орган за администриране на закона за бедните във всяка област, заедно със замяната на приютите с по-специализирани институции, които се грижат за отделните категории (деца, възрастни, безработни, душевно болни и др.)

– A Minority Report – подписан от 4 члена на комисията (Beatrice Webb, George Lansbury, Mr F Chandler, и Russell Wakefield), които са по-радикални и се застъпват за отмяна на законите за бедните и прехвърляне на функциите към други органи, които да се грижат за отделните групи. Акцентът е поставен върху превенцията срещу бедността, а не срещу последствията й.

Докладът се публикува на скромна цена и има огромни продажби. Организира се голяма пропагандна кампания от Sidney и Beatrice Webb в подкрепа на препоръките им за превенцията и отменянето на закона за бедните.

През 1911 г. George Lansbury, който през 1892 г. става един от първите представители на работническата класа на Guardians в Poplar, пише памфлет с провокативното заглавие Smash up the Workhouse. Той твърди, че за тази малка част от работоспособното население, за което няма алтернатива, и което има нужда от подпомагане, трябва да се омекоти режима за прием в приют.

Въпреки, че от работата на комисията няма директни последици с краен резултат ново законодателство, все пак се провеждат някои значителни промени. От 1 януари 1909 г. се въвежда пенсия за старост за навършилите 70 години (до 5s седмично за 1 лице, 7s 6d за женена двойка), въпреки, че до 1911 г. всеки, който е получавал подпомагане за бедни през последните 12 месеца, няма право на пенсия. През 1911 г. в ограничена форма се появява осигуряване за безработица и здравно осигуряване.


Някои от първите получатели на пенсия за старост, 1909 г.

Края на приютите за бедни

От 1913 г. терминът „приют“ се заменя от „институция по закона за бедните“ в официалните документи, но приютите като институция продължават да съществуват за много години напред.

По време на първата световна война много от Boards of Guardians предлагат приютите си за военна употреба, най-вече като болници (например в Бристол и Бирмингам), но също така за настаняване на военни, военни затворници и др.

Общата депресия в годините след първата световна война има кулминация стачката на миньорите от 1926 г., която поставя под голямо напрежение системата в някои обединения, които на практика фалират.

Neville Chamberlain, здравния министър през 1925 г. в правителството на консерваторите вярва, че системата за подпомагане на бедните има нужда от реформа и през 1926 прокарва закон, който позволява уволнението на Board of Guardians и замяната на членовете с държавни служители. Това се последва от Poor Law Act през 1927 г., и през 1928 г. той въвежда The Local Government Act, който в много отношения ще доведе до въвеждане на мерките предложени в доклада на кралската комисия от 1909 г. По същество ще се премахнат Boards of Guardians, а правомощията им и отговорностите ще се прехвърлят на местните власти. Те са длъжни да представят административни схеми, които да сложат край на подпомагането за бедни веднага щом обстоятелствата го позволяват, и да осигурят по-специфично обществено подпомагане на основата на друго законодателство като Public Health Act, Education Act и т.н. Законът се приема на 27 март 1929 г. и влиза в сила от 1 април 1930 г. – денят, който бележи края на 643 Boards of Guardians в Англия и Уелс.

Въпреки, че приютите официално не съществуват повече, много институции, които поемат дейността им през 30-те години остават почти без промяна. Възраженията от Boards of Guardians и съветите означават, че промените се случват много бавно. Законът от 1929 г. не успява да премахне законът за бедните – само се променя начина, по който се администрира и се сменят няколко имена. Poor Law Institutions стават Public Assistance Institutions и се контролират от „guardians“. Условията се подобряват незначително за нуждаещите се от подпомагане, повечето от които са възрастни, с умствена изостаналост, самотни майки и скитници.

На 5 юли 1948 г. влиза в сила приетия през 1946 г. National Health Service Act. Дори и най-радикалните промени, които влизат в сила имат по-малко влияние, отколкото човек може да си представи. Институциите попадат под контрола на Hospital Management Committees в рамките на Regional hospital Boards, но много от тях продължават да съществуват по същия начин, както приютите. Много от тези нови „болници“ до 60-те години на 20 век поддържат Reception Centres for Wayfarers, т.е. отделения за скитници.

Източници:
http://www.workhouses.org.uk/poorlaws/oldpoorlaw.shtml
http://www.workhouses.org.uk/poorlaws/newpoorlaw.shtml
Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Да се пенсионираш в…

В настоящото има препратки към условията за пенсиониране в различни страни по света. Подлежи на непрекъснато допълване с информация за повече държави.

Да се пенсионираш в…
Австрия
… Белгия
… Бразилия
… Великобритания
… Германия
Канада
… САЩ
Франция
… Холандия
… Чехия
… Швейцария
… Япония
Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky