Провалите с приватизацията на пенсионната система в Чили и в други държави

…твърдят, че можеш да получиш нещо за нищо.
Те все едно казват „Нека да предположим, че прасетата могат да летят“.
И ти тогава казваш: „Знаете, че не е добре да се предполага, че прасетата могат да летят“.
А те отговарят: „Нещо не ти е наред на теб. Не разбираш ли огромните предимства на летящите прасета?“
Пол Кругман

В България липсва информация за проблемите на пенсионните системи по света. Почти никой не прави качествени разработки, а дори и да прави гласът му никой не чува. Населението постоянно се заплашва с пенсионни реформи, с влошаване на демографските условия до степен човек да загуби интерес какво му се предлага, кой му го предлага, какви резултати ще се постигнат. Кой печели и кой плаща?

Единствените пускани до медийни изяви почти всеки ден и дразнещо натрапващи се, са може би едни квази-специалисти по пенсионно дело, професионални лобисти от мозъчни и/или безмозъчни тръстове получаващи финансиране неясно по какъв начин и с какви цели. Хората не искат да ги гледат, затова още при появата им сменят канала, но ужас – те са на всеки канал, на всеки километър, и могат да се срещнат по всяко време.

По какво се познават? За каквото и да ги питате, те без съмнение ще отклонят разговора в посока приватизация (дума заменяна за по-добро звучене с „избор“) на пенсионната система, здравната система, образованието. Съответния журналист или каквото там е сложено да ги пита, задължително ще им зададе съвсем случайно въпроса има ли някъде успешна реализация на подобна приватизация. И те разбира се ще отговорят – „как да няма, ето вижте Чили“ – там с трици маймуни ловят, правиш 10% вноска от дохода 40 години, получаваш 70% от дохода пожизнена пенсия. От къде ще дойде разликата?

„Парите ще се управляват от професионалисти, голяма доходност ще направят – ето вижте Чили“. Разбира се приватизация на пенсионната система не е достатъчно, нужно е и здравната система да се приватизира по същия модел, защото е много успешна схемата, даже не – тази схема няма друга алтернатива. Образованието трябва да се приватизира също, задължително, да.

Тъй като на българския данъкоплатец само това му пускат по телевизия, вестници и други медии, настоящото е превод от няколко статии в независими медии в САЩ и други страни, от периода когато администрацията на малкия Буш е имала намерение да приватизира пенсионната система на американците, както и след това.

Съдържание

1. Частните пенсии в Чили, четвърт век по-късно – Мануел Риеско

2. Фашисткия чилийски модел за приватизация на пенсиите – LaRouche PAC Memoradum

3. Провалите с приватизацията в Чили

4. Приватизация насила

5. Буш предлага счупената пенсионна система на Чили като успешен модел за американците

6. Оруел и социално осигуряване – Пол Кругман

7. Словакия vs Cato Institute

1. Частните пенсии в Чили, четвърт век по-късно

Декември 2004 г.: приватизацията на пенсионната система в Чили по време на диктаторския режим на Пиночет е разказвана по света като успешна история, и президента Буш я даде като чудесен пример как трябва да се реформира социалното осигуряване в САЩ. Нейните шампиони продължават да повтарят аргументите си, датиращи от самата й поява. Някои от тези аргументи са строго идеологически: това е по-добра система, защото зависи от собствеността, свободния избор и персоналната отговорност.  Има връзка между направените вноски и обезщетенията, между усилията и наградата. Други аргументи се базират на финансови и актюерски сметки, които доказват, че при 4% годишна възвращаемост ако човек заделя 10% от заплатата си през целия си живот, ще може да получава пенсия в размер от 70% от дохода си.

Разходите за преходния период поради факта, че вноските преминават към новата система докато държавата продължава да изплаща пенсии на настоящите пенсионери трябва да се финансират от приватизация, издаване на дългосрочни държавни облигации, повишаване на икономически растеж заради оптимизации на частните пенсионни фондове, които ще се управляват от професионалисти, а разликата от данъците върху доходите.

В последно време към аргументите се прибавя специално за САЩ и това, че подобна система ще даде право на работника на неговите спестявания, дори и да емигрира, а след това да се върне в страната на старини. Чилийската частна пенсионна система не е правила подобни бляскави обещания преди четвърт век.

Към днешна дата в Чили е постигнат консенсус сред експертите, че частната пенсионна система ще осигурява пенсии единствено за много малка част от населението с най-високи доходи. Дори и за тях обаче това, което ще получават изглежда крайно незадоволително, основно заради огромните такси на частните пенсионни дружества. Тези 6 компании са станали най-печелившата индустрия в Чили, имунизирани срещу рецесия и със средна печалба от 50% на година през 1997 г.

В същото време огромната част от работещите в Чили няма да могат да получават дори минималната пенсия и няма право на подкрепа от държавата (това се промени с реформата на пенсионната система от 2008 г., като през 2012 г. пенсионерите в 60% най-бедни семейства могат да получават минимална пенсия за сметка на държавата).

Последните проучвания на регулатора на частните пенсионни фондове – Superintendencia de Administradoras de Fondos de Pensiones (AFP), заключават, че повече от половината от участниците в приватизираната система никога няма да могат да спестят достатъчно в своята лична сметка в частен фонд, за да могат да си осигурят дори минимална пенсия (която към момента е 100 долара на месец).

Две изследвания на администратора на държавната пенсионна система – Instituto de Normalización Previsional заключават, че онези, които няма да могат да получават дори минимална пенсия от частен пенсионен фонд са 2/3 от всички участници.

Във всички изследвания се постига съгласие, че държавната гаранция за „минимална пенсия“ е абсолютно неефективна, защото много малко участници в нужда могат да отговорят на изискването за поне 20 години, в които са правени вноски към частната система (тогавашното изискване за получаване на минимална пенсия от държавата). От друга страна повечето участници не кандидатстват за предлаганата помощ от държавата, която е в размер от около 50 щатски долара на месец, тъй като за получаването й трябва да се отговори на множество условия и тя е предназначена за екстремно бедни.

Всичко това оставя по-голямата част от работещите в Чили без право на пенсия (с изключение на събраните средства в индивидуалната им сметка в частен пенсионен фонд).

Тези резултати са потвърдени от Световната банка – институцията, която в последните десетилетия обявяваше чилийската пенсионна реформа за шампион по света. В една от последните си издания наречено: „Keeping the Promise„, Световната банка признава, че частните пенсионни системи не са способни да осигурят никаква сигурност за огромна част от бъдещите пенсионери и предлага държавата да осигурява право на минимална пенсия, която не е обект на каквито и да е условия.

В случая с Чили, описаната по-горе ситуация не е проекция за бъдещето, а е жестоката реалност за най-голямата част от участниците в системата, които са навършили пенсионна възраст. Те имат изключително малко средства в индивидуалните си сметки в частен пенсионен фонд, нямат право на държавно гарантирана минимална пенсия, тъй като не са правили вноски поне 20 години, и в същото време не отговарят на условието за екстремно бедни, заради което биха могли да получават подпомагане от приблизително 50 долара месечно.

В техния случай обаче те са обект на така популярния термин днес в Чили термин „pension damage“.  Засегнатите са поколението, което се присъединява към приватизираната пенсионна система през 1981 г.

Най-голямата част от работещите в Чили всъщност са принудени да се присъединят към новата система, включително онези, които са работили и преди 1981 г., на които не е бил даден никакъв шанс да избират. Онези, които са работили на договор по това време получават еднократен шанс да останат към държавната пенсионна система, но на практика те са били принудени от работодателите си да преминат към приватизираната система, включително и чрез масирана пропаганда от диктаторския режим, като се обещават по-добри заплати днес и по-големи пенсии утре, за онези, които преминат към новата система. Преходните разпоредби за онези, които преминат към новата система уговарят, че държавата ще прибави към техните сметки сума наречена „recognition bond“ с еквивалент на направените от тях вноски към старата система. Стойността на тези „recognition bond“ обаче е изчислена върху средните доходи получени през 1978, 1979 и 1980, които са години, в които заплатите са с изключително ниска покупателна способност – последици от държавния преврат през 1973 г. Освен това вноските към системата през 80-те години са също нищожни тъй като заплатите продължават да са с ниска покупателна способност, а безработицата достига 30% по време на няколкото икономически кризи в Чили през 1982 г. и следващите 5 години. В допълнение за държавните служители вноските към техните лични сметки са допълнително намалени през 80-те години, тъй като се изчисляват върху само част от техните заплати.

Пенсиите орязани на половина

В резултат ако двама колеги достигнат пенсионна възраст по едно и също време в Чили днес, и двамата са получавали едни и същи заплати, осигурявали са се същия брой години, този, който е преминал към частната пенсионна система през 1981 г. ще получава два пъти по-малка пенсия от своя колега, който е продължил да се осигурява в държавната. Тази огромна разлика е документирана за хиляди отделни случаи от Association of Employees with Previsional Damage и техните искания са чути от парламента, където група членове на конгреса принадлежащи към всички политически партии представят проблема на правителството, което стартира преговори с работниците, които са претърпяли щетите.

Приватизацията на пенсионната система в Чили е нож с две остриета – от една страна всички работници разполагат с индивидуална сметка, която може да се преглежда непрекъснато, получават отлична статистика за жестоката реалност. Числата показват, че съвременната работна сила в Чили се състои главно от огромни маси хора, които постоянно сменят своята краткосрочна заетост. Половината се задържат за по-малко от 4 месеца, а в най-честия случай за не повече от 1 година.

Докато не получават заплата, чилийците оцеляват със собствени сили. По настоящем около 10% от работната сила е без работа, като може да се смята, че тази цифра обявена от правителството е значително занижена спрямо реалността. В резултат 70% от работещите правят вноски за пенсия по-малко от 6 месеца в годината, а повече от половината от работещите правят вноски по-малко от 4 месеца в годината. Тези цифри са още по-лоши за жените и най-бедните.

От друга страна, в своя ентусиазъм да получат вноски, рекламиращите системата не се интересуват особено какви ще са разходите на държавата. Бордовете на дружествата, които управляват частните пенсионни фондове са пълни с бивши министри на правителството на диктатора Пиночет. Докато държавната пенсионна система генерира годишен излишък, фискалните последици от появата на частните пенсионни фондове са огромен дефицит, който се плаща от държавния бюджет. Публичните разходи за пенсии са в размер от 6% от брутния вътрешен продукт на страната след 1981 г.

Чили харчи повече държавни средства да покрива дефицита на системата, отколкото за образование и здравеопазване взети заедно.

Настоящия дефицит е причинен от факта, че по-голямата част от вноските се пренасочват към частните пенсионни фондове, докато настоящите пенсии продължават да се плащат от държавата. Близо 60% от публичните разходи за социално осигуряване са предназначени да плащат разходите за останалите към старата система и „recognition bonds“ трансферирани към частните фондове. 20% са предназначени за плащането на пенсиите на военните, които избягват преминаването към новата система, която налагат принудително на останалата част от населението. Останалите 20% отиват за покриване на разходите за екстремно бедните пенсионери…

… Със сигурност в бъдеще, както и днес, повечето чилийци ще продължават да получават по-голямата част от своите пенсии реално от държавната пенсионна система

2. Фашисткия чилийски модел за приватизация на пенсиите

LaRouche PAC публикува на 7 февруари 2005 г. следващите данни, които циркулират сред конгреса и навсякъде.

Президента Джордж Буш – младши припозна Чили за негов модел за приватизация на системата за социално осигуряване. Докато в Чили последния ноември той го нарече „чудесен пример“, през април 2001 г. посети страната и каза: „някои членове на конгреса трябва да си вземат уроци от Чили, особено когато става дума как да работи нашата пенсионна система“.

Архитектът на приватизацията на чилийската пенсионна система през 1981 г. е завършилия университета в Харвард – Хосе Пинера, който е министър на труда и социалната сигурност между 1978 и 1980 г. в кабинета на диктаторът Пиночет, управлявал с военна хунта страната между 1973 и 1990 г. Пинера днес е съпредседател на Cato Institute.

Джордж Шулц – сивия кардинал на администрацията на Буш-Чейни посещава Пинера през 1981 г. в качеството си на съветник на администрацията на президента Роналд Рейгън. Шулц моли Пинера да му даде схемата за приватизацията на чилийската пенсионна система, която идея се опитва да продаде на Рейгън. И докато Рейгън не „купува“ идеята, Буш – младши клъвва на въдицата.

Какво е чилийския модел?

1. До 1981 г. Чили има държавна пенсионна система по подобие на тази в САЩ. През 1981 г. на работниците, които вече са били в системата получават „избора“ да преминат към нова, приватизирана система. Всички започващи своята трудова кариера за първи път са задължени да се присъединят към приватизираната система, с изключение на военните, които защитават себе си и остават в държавната пенсионна система. В приватизираната система работещите са длъжни да дават 10% от своите заплати в частни инвестиционни сметки, които се управляват от финансови институции наречени администратори на пенсионни фондове (AFP’s).

2. Чилийската приватизация и свързаните с нея икономически мерки са наложени от фашистка полицейска държава. Между 1973 г. и 1979 г. голяма част от обединенията защитаващи работещите са разпуснати а колективните договаряния рязко се намаляват. През 1979 г. според „Plan Laboral“ на министъра на труда Хосе Пинера се отменя минималната работна заплата, отменят се всички колективни споразумения, забранява се правото на стачка, забраняват се синдикатите, намаляват се профсъюзните работници до по-малко от 10% от работната сила и се разрешава на работодателите да уволняват без причина. Несъгласните с промените са изпратени в затвора, подлагани са на мъчения, или изчезват безследно.

3. Движещата сила на приватизацията на чилийската пенсионна система са стоящите зад предстоящия срив на цялата финансова система под тежестта на гигантски спекулативен балон. Държавен фалит, който е факт в края на 1982 г. Международните кредитори на Чили са били в състояние да източват банковата система на страната, крепяща се в огромната си част на мултимилиардните доходи получени от приватизацията на пенсионната система. Шулц и близките му финансови хит-мени сега карат Буш да пристъпи към приватизация по същата причина, само че този път мащабите на предстоящия държавен фалит са коренно различни.

4. 24 години след приватизацията, чилийската система днес е такъв провал да се стигне до съгласие на политически сили в страната, че тази система трябва да бъде изхвърлена и да се избере алтернатива. Няколко факта обобщават кризата:

5. Половината от работната сила в Чили (6,1 милиона човека) дори не са обхванати от пенсионната система – те са безработни, или са в сивата икономика, или са сезонни работници. От останалите, само 1,2 милиона или едва 20% от работната сила могат да разчитат на пенсия от частен пенсионен фонд по-голяма от минималната пенсия в размер от около 110 долара месечно, която осигурява държавата.

6. Правителството субсидира онези, които получават по-малка от минималната пенсия и изразходва за това почти толкова, колкото за образование и здравеопазване взети заедно. И разходите на правителството за тези плащания се повишават без да се вижда светлина в тунела.

7. Между 25% и 33% от вноските на работниците за пенсия от частен пенсионен фонд са източени под формата на административни такси на дружествата, които управляват фондовете.

8. За периода 1997 – 2004 г. годишната печалба на управляващите частни пенсионни фондове са от порядъка на 50%. Дори и през 2002 г. – година на икономическа рецесия в Чили, средната доходност на дружествата, които управляват частните пенсионни фондове е 50,1%, като едно от най-големите от тях постига 210% възвръщаемост!

9. Когато стартира приватизацията на пенсионната система през 1981 г. дружествата, които управляват частните фондове са 18. Сега са останали само 6, от които 5 са контролирани от чужбина. 95% от активите на частните фондове са под контрола на чужди банки. Това са BBVA (Испания) – 32%, Citibank (САЩ) – 23%, Sun Life (Канада) – 16%, Aetna (САЩ) – 13% и Banco Santander (Испания) – 11%.

10. За периода 1982 – 2004 г. годишната възвръщаемост на индивидуалните сметки в частните фондове е едва 5,1%. Ако двама колеги се пенсионират в Чили днес, и двамата са получавали една и съща заплата, осигурявали са се за един и същи период, но единия е участвал в приватизираната система, а другия в държавната пенсионна система, то участника в приватизираната система би получавал по-малко от половината пенсия от своя колега, който е останал в държавната система.

Чилийският модел е провал. Означава фашистка икономика и фашистка политика. Никога не трябва да бъде реализиран в САЩ.

За допълнителна информация виж – www.larouchepub.com.

3. Провалите с приватизацията в Чили

Привържениците на идеята за приватизация на социалното осигуряване често поглеждат към Чили като система за подражание. Ако се погледне обаче от близо представянето на чилийската приватизирана система ще се забележат изключително високи такси за управление, ниска степен на участие на населението, неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност и всичко това гарнирано с екстремно високи разходи за правителството. Това води до крайно разочароващи резултати оставящи мнозинството чилийски работещи без надежден план за пенсиониране. Това ли е моделът, който САЩ иска да приеме?

Повече информация за провалът на чилийската приватизирана пенсионна система прочетете последните статии на Greg Anrig, Jr. – вицепрезидент на програмите в The Century Foundation: „Няма начин Хосе!“ и „Загубени в превода“ от Richard C. Leone – президент на The Century Foundation, относно големите разочарования предизвикани от промените в пенсионните системи във Великобритания и Чили.

Чилийската приватизирана пенсионна система: как се предполагаше да работи

През 1981 г. военната диктатура в Чили търси начин да намали държавните разходи и разходите за труд чрез приватизация на най-старата социално-осигурителна система в Америка. Чилийската пенсионна система във всички случаи се нуждаеше от реформи. Дефицитът на системата нарастна до 25% от брутния вътрешен продукт като 93% от пенсионерите получаваха едва минималната пенсия в страната. В наши дни някои смятат, че пенсионната система в САЩ също се нуждае от реформа. Те настояват Америка да последва примера от Чили като позволи на работниците да пренасочат своите осигурителни вноски към лични пенсионни сметки в частни фондове. Поглед от близо върху чилийската пенсионна система през последните 25 години обаче сигнализира за повишено внимание.

Диктаторския режим на генерал Аугусто Пиночет създава система от частни фондове наречена Administradores de Fondos de Pensiones, или AFPs, която да управлява и администрира индивидуалните пенсионни сметки на работниците, пенсиите за инвалидност, както и наследствените пенсии. Новата система била задължителна за всички работници постъпвали на пазара на труда за първи път след 1981 г. Работниците, които са били вече на пазара на труда имали опцията да се присъединят към новата система или да останат към държавната пенсионна система.

– Всеки работник, който се присъедини към приватизираната система на частните фондове си избира фонд, който да получава 10% от работната му заплата (до 22 000$) + допълнителни 2,5% до 3,7% за осигуряване за пенсия за инвалидност и наследствена пенсия + административни такси. Работниците могат доброволно да правят вноски в размер до 2000 $ месечно към техните пенсионни сметки, въпреки, че само задължителните вноски не се облагат с данъци.

– Когато работниците, които са правили вноски в частен пенсионен фонд за 20 години се пенсионират (на възраст 65 години за мъжете и 60 за жените), те могат да използват акумулираните средства да си закупят пожизнена пенсия или да изтеглят средствата по специално определен график.

– Правителството изисква всеки от частните фондове да има годишна доходност равна на поне 50% от средната на всички останали частни фондове или с 2% под средната (да, тази клопка е заложена и в България, като всеки от универсалните или професионалните пенсионните фондове може да губи с 3% повече от парите за пенсия спрямо средното за бранша, напълно безнаказано)

Какво се обърка: истината за чилийската приватизирана пенсионна система

– Четвърт век след приватизацията, чилийската пенсионна система стъпва на нестабилна почва. Последните доклади на Световната банка и на Федералния резерв подчертават някои от множеството проблеми на чилийската система. Комбинация от огромни такси за управление, ниско ниво на участие, неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност и всичко това гарнирано с екстремно високи разходи за правителството доведе системата към провала и остави по-голямата част от пенсионерите в Чили без надежден план за пенсиониране. Това ли е наистина модела, който САЩ се надява да реализира?

Между 25% и 33% от направените вноски на пенсиониралите се през 2000 г. са били погълнати от ненаситни комисионни и административни такси на дружествата, които управляват фондовете.

– Брокерската компания CB Capitales пресмята, че като се вземат в предвид огромните такси, които се плащат на дружествата в Чили възръщаемостта за работниците между 1982 г. и 1999 г. е едва 5,1%, а не 11% както твърдят от частните фондове. Компанията заключава, че средния работник би постигнал по-добри резултати ако просто си беше правил вноските в спестовна сметка в банката.

– Ниското ниво на участие в схемата – половината от чилийците, основно най-бедните не правят вноски за пенсия изобщо. The New York Times отбелязва: „Много от чилийците, тъй като получават доходите си от сивата икономика, или са самоосигуряващи се, или сезонни работници, остават извън системата. Комбинирани тези групи съставляват половината от работната сила. Само половината от работещите са обхванати от системата“.

– Военните, които налагат частните сметки на всички останали работещи след 1981 г., не се присъединяват към новата система и продължават да получават пенсии от държавната пенсионна система.

– Има неочаквано тежка зависимост от неадекватна система за защита от крайна бедност. В сметките на пенсионерите има много по-малко средства от предвиденото така че 41% от онези, които имат право да получават пенсия от частен пенсионен фонд, продължават да работят и след пенсионирането си.

– The New York Times разкрива в статия по-рано тази година, че по старата държавна пенсионна система максималната месечна пенсия е 1250$. При новата приватизирана система, за да може да получава този размер работника трябва да е направил вноски в размер от 250 хиляди долара през време на своята кариера. Едва 500 човека от 7-те милиона участници в частните пенсионни фондове са отговаряли на това условие.

– Разходите за преминаване към приватизираната система са приблизително 6,1% от БВП през 80-те години, 4,8% от БВП през 90-те, и се очаква да са средно 4,3% от БВП за периода от 1999 г. до 2037 г. Тези разходи са много по-високи от планираното, от части защото правителството се е задължило да осигури субсидии за работниците, които нямат достатъчно средства в своите лични сметки, за да получават дори минималната пенсия.

4. Приватизация насила (статията е от 2005 г.)

Докато правителствата разбиват своите публични пенсионни системи, пенсионерите, борейки се за нищожна пенсия, имат един южноамерикански военен диктатор, на който трябва да благодарят за това.

Без никакви притеснения относно липсата на демократичен дебат, генерал Аугосто Пиночет от Чили предприема действия за приватизация на системата за социално осигуряване преди около 25 години, когато със своята армия налага пенсионна система базирана на индивидуални инвестиционни сметки.

Президента Буш говори с апломб за чилийския опит, като възнамерява да превърне осигурителната система на САЩ в такава с индивидуални сметки в частни фондове.

За американците обаче превръщането на тяхната защитена от инфлацията пенсионна система в такава с лични сметки, които са зависими от капризите на капиталовия пазар означава знак за опасност.

„Приватизацията на пенсионната система нарани много хора, които познавам, включително моите родители, близки и приятели“ – Хуан Фернандес – гражданин на Чили, президент на Amalgamated Professional Employees Local 154

С личното познаване на вредите, които приватизацията на пенсионната система нанесе на работещите в Чили, Фернандес алармира за плана на Буш да взима уроци от Пиночет, чието правителство избиваше и подлагаше на мъчения политическите си опоненти и други невинни хора.

Затвор и изгнание

По време на правителството на Салвадор Алиенде, убит по време на държавния преврат от подкрепяната от ЦРУ военна хунта оглавявана от Пиночет през 1973 г., Фернандес работи в чилийското министерство на земеделието. Той е активен като студент и деятел в трудовото движение до ареста му през 1975 г., като прекарва 1 година в затвора. Там е подлаган на мъчения преди да бъде изпратен в изгнание в Ню Йорк. Сега той работи като специалист по човешките права в Комисията по човешките права.

Фернандес е активен деятел в международното движение за солидарност, което се противопоставя на диктатурата на Пиночет, която унищожава работническото движение, приватизира пенсионната система и голяма част от държавните предприятия. Днес той остава в контакт с прогресивни активисти, които настояват за нова реформа на осигурителната система, която ще е ключова тема на президентските избори през тази година.

Бащата на Фернандес, сега покойник, е бил санитар в столицата Сантяго. През 80-те години на 20 век, общинските работници са били принудени да се присъединят към приватизираната система. „Баща ми получи мизерна пенсия“ казва Фернандес. „Неговата съдба споделят безброй други работници, които доброволно или насила са присъединени към новата система“.

Всички, които стъпват на пазара на труда за първи път след 1981 г. задължително се присъединяват към приватизираната система. Онези работници, които са работили и преди 1981 г. на хартия имат право да останат към старата система. Полицията и армията (на които се крепи властта на Пиночет) остават в държавната пенсионна система, не се присъединяват към новата приватизирана система, наложена на цивилното население.

„Системата не е на висотата на своите обещания“, казва Артуро Мартинес, президент на най-голямата организация за защита на работещите (United Workers Central) в интервю.

Групата води кампания за реформа на приватизираната пенсионна система. „Докато парите на работниците са били инвестирани, за самите тях няма никаква изгода. Онези, които са инвестирали парите им обаче стават много по-богати“, казва Мартинес.

Маргарита Еспиноса – чиновник в държавна болница в столицата Сантяго е била принудена да си открие сметка в частен пенсионен фонд след като военната хунта оглавявана от диктатора Пиночет приватизира пенсионната система. „Старата система беше много по-добра според мен“, казва Еспиноса. „Нямах избор, трябваше да участвам в новата система“.

Липса на участие

Въпреки, че 7,1 милиона са потенциалните участници в схемата, само 3,8 милиона са в състояние да правят вноски в техните лични сметки. Ниското ниво на участие е резултат от нестабилния пазар на труда, честотата за смяна на работното място в страна където половината от работещите имат непълна или временна заетост.

Заради задължението си към вече пенсиониралите се в старата система, правителството продължава да има изключително високи разходи за пенсии. От въвеждането на приватизираната пенсионна система, разходите на държавата за пенсии остават на ниво от 6% от брутния вътрешен продукт. За пенсии се харчи колкото за здравеопазване и образование взети заедно.

Потънали в бедността

Днес работниците в Чили трябва да имат поне 20 хиляди долара в техните сметки, за да могат да получават минимална пенсия – около 100 долара на месец. Повечето от тях обаче имат едва по 5 хиляди долара, според Economy of Work Program (PET).

Около две трети от пенсионерите ще взимат минимална пенсия на границата на абсолютната бедност заради приватизираната пенсионна система. „Преди пенсионерите можеха да живеят спокойно“ казва Луис Варгас, пенсионер. „Благодарение на Пинера и Пиночет, бяхме измамени“

Дагоберто Саез, 66 годишен работник от Сантяго разказа за New York Times по-рано тази година, че очаква месечния му доход от заплата равна на 950 долара да се срине до 315 долара, които ще получава от частен пенсионен фонд, когато се пенсионира през следващите месеци. „Колеги и приятели със същите заплати, които работиха заедно с мен, но които останаха в старата система сега ще получават почти 700 долара на месец. „Сега получавам заплата, която ми позволява да живея с достойнство, но ще трябва да потъна в бедността, защото направих грешката да повярвам на обещанията, които ни дадоха през 1981 г.“

Чилийското правителство през 1981 г. твърди, че благодарение на приватизираната пенсионна система работниците ще получават под формата на пенсии 70% от работната си заплата. Но се оказва, че сега е възможно да получават не повече от 40%.

5. Буш предлага счупената пенсионна система на Чили като успешен модел за американците

1 май 2005 г.

Повечето хора не биха си купили кола втора употреба, от която изтича маслото, спирачките отказват, която би била опасна за движение по пътищата, и чиято поправка би струвала цяло състояние.

Връщайки се в 1997 г. тогавашния губернатор на Тексас – Джордж Буш – младши и готвещ се за бъдещ президент, предложи като идея да се направи още по-глупава и опасна „покупка“.

Буш присъства на презентация на Хосе Пинера (министъра на труда и социалната сигурност по време на бруталната диктатура на Пиночет), който приватизира пенсионната система на Чили през 1981 г.

След личната си среща с Пинера и според пресата, Буш се обявява за привърженик на системата на лични сметки в частни фондове заявявайки: „Това е най-важния политически въпрос, който стои за решаване пред САЩ днес“.

Като съпредседател на ултра консервативния „Като институт проект за приватизация на социалното осигуряване“ (Cato Institute Project on Social Security Privatization), като в последствие думата „приватизация“ е заменена с „избор“, за да се прикрият поставените цели, Пинера разказва на хората в САЩ и навсякъде по света, че системата, която е проектирал е голям успех и може да направи средните американски работници богати, когато се пенсионират.

Доказателствата обаче сочат, че приватизираната пенсионна система е много добра за инвестиционните компании и големите корпорации, но за работещите хора не осигурява никаква сигурност при пенсионирането им.

В доклад от 2004 г. за човешкото развитие в Чили, United Nations Development Program установява, че:
– половината от 6-те милиона работещи в Чили няма да имат право на никакви обезщетения от социално осигурителната система, когато се пенсионират
– други 25% ще са спестили толкова малко поради ниските заплати и огромните административни такси на частните фондове, че ще могат да получат единствено минимална пенсия покриваща линията на бедността
– между 1982 и 1988 г. дружествата, които управляват частните фондове в Чили прибират под формата на такси 4,5 милиарда долара – 20% от вноските на работниците

Никой от тези факти обаче не спира Пинера до продължава да разтръбява за успехите на новата система и за „двуцифрена“ доходност по личните сметки на работещите.

Следващо проучване от чилийската компания CB Capitales разобличава още лъжи:
– възвръщаемостта на годишна база е само 5,1%, а не двуцифрена
– работещите щяха да имат по-добра доходност ако си бяха инвестирали парите в 3 месечни депозити в банките
– компаниите, които управляват частните пенсионни фондове правят огромни печалби, дори и когато губят парите на хората

При старата държавна пенсионна система в Чили, която датира от 20-те години на 20 век нещата са много по-различни. Там 75% от работещите са покрити от системата, което включва национално здравеопазване, бонуси при пенсиониране, ипотечни заеми с ниска лихва и други.

„Преди пенсионерите можеха да живеят спокойно“ казва Луис Варгас, пенсионер. „Благодарение на Пинера и Пиночет, бяхме измамени“

Измамата започва още преди приватизацията през 1981 г. След като насилствено потушава работническото движение след държавния преврат през 1973 г., диктаторския режим замразява обезщетенията и орязва разходите за здравеопазване и образование, за да финансира приватизацията на пенсионната система и да направи държавните системи да изглеждат по-малко атрактивни.

От 1981 г. работодателите не са длъжни да правят вноски за своите служители нито за здравно осигуряване, нито за пенсия. Системата за осигуряване на ипотеки с ниска лихва е прекратена. Новите хищнически доставчици на здравни услуги започват да оставят пенсионерите, включително Варгас и съпругата му в сериозни дългове.

Влизащите за първи път на пазара на труда са били длъжни да си открият сметка в частен пенсионен фонд, докато онези, които вече са се осигурявали в държавната система бяха бомбардирани от една страна с непрекъсната пропаганда, а от друга са били принуждавани от работодателите си да се присъединят към приватизираната система. Повечето работници нямаха избор и го направиха.

Fresia Arcos, експерт по социално осигуряване знаеше, че приватизацията е измама. Точно както администрацията на Буш – младши се опита да сложи намордник на служителите в U.S. Social Security Administration да не кажат истината, чилийското правителство забранява на Arcos и на останалите експерти да защитават държавната система за социално осигуряване през 1981 г.

Arcos е поискала разрешение да сравни двете системи обективно, но й е било забранено дори това. 

Както изследванията на ООН и други организации предсказват, Чили е изправена пред огромна и растяща криза на бедността сред възрастните и необходимост правителството да се грижи за всички, за които приватизираната пенсионна система не може.

Настоящия чилийски министър на труда и социалната сигурност Рикардо Солари сподели пред The Times: „Абсолютно е невъзможно да се смята, че подобна система може да реши необходимостта от доходи на чилийците, когато се пенсионират“.

Въпреки това когато президента Буш посещава Чили, той хвали приватизираната система, наричайки я „чудесен пример за всички останали страни“.

Диктаторът Аугусто Пиночет много добре знаеше, че това са пълни глупости и държавната пенсионна система е много по-добра от наложената по насилствен начин за цивилното население частна такава. Той оставя армията и полицията в държавната здравна и пенсионна система.

Пиночет беше брутален убиец, но не и глупак.

6. Оруел и социално осигуряване – Пол Кругман (нобелов лауреат по икономика)

Трябва да кажа, че след като планът за приватизация на социалното осигуряване на администрацията на Буш – младши се провали преди 5 години, не съм очаквал, че ще трябва да се връщам на същата тематика толкова скоро.

Но социалното осигуряване е ключово място, където разбираш какви са хората всъщност и придобиваш усещането дали са честни относно това, което искат да направят.

Така че: Pat Toomey поддържа идеята да се замени социалното осигуряване със система от лични сметки, но отрича това да е приватизация и критикува онези, които използват този термин.

„Аз никога не съм казвал, че искам приватизация на социалното осигуряване. Това е много подвеждащо – умишлено подвеждащ термин. И се използва от онези, които искат да плашат хората“.

О, Боже. Като се върнем в 90-те години на 20 век „Cato Institute“ имаше нещо наречено „The Project on Social Security Privatization“ (Проектът за приватизация на социалното осигуряване), като са издадени документи като този на Martin Feldstein: Privatizing Social Security: The $10 Trillion Opportunity (Приватизация на социалното осигуряване – възможност за 10 трилиона долара).

Тогава „десните“ откриват, че „приватизация“ се котира лошо сред населението и изведнъж – „хей, ние никога не сме казвали това“.

Чакайте, става дори по-лошо: „Cato Institute“ не просто сменя името на проекта, но се опитва да изчисти навсякъде препратките свързани с „приватизация“. Буш – младши също се опита да отрече, че някога е казвал подобна дума.

И така, нека да си спомним следващия път кой първи нарече приватизацията „приватизация“ – това са приватизаторите.

(- В опита си да продаде идеята за приватизация на социалното осигуряване Буш каза много силни думи като „избор“, „свобода“, „собственост за обществото“… Как ще коментирате?

Пол Кругман: Финансови пирамиди. Схема от вида „познай печелившата карта“. Мислех си за летящи прасета. Приватизаторите твърдят, че можеш да получиш нещо за нищо. Те все едно казват „Нека да предположим, че прасетата могат да летят“. И ти тогава казваш: „Знаете, че не е добре да се предполага, че прасетата могат да летят“. А те отговарят: „Нещо не ти е наред на теб. Не разбираш ли огромните предимства на летящите прасета?“

„Cato Institute“, който е интелектуалния щаб за всички тези неща откри през 1995 г. нещо наречено „The Project on Social Security Privatization“ (Проектът за приватизация на социалното осигуряване), но фокус групите не харесаха тази дума и така през 2002 г. институтът смени името на „The Project on Social Security Choice“ (Проектът за избор на социално осигуряване). Те не анонсираха смяната на името, а навсякъде по техния сайт изтриха всякакви следи, че някога думата „приватизация“ е сменена от думата „избор“, която звучи по-добре.

7. Словакия vs Cato Institute

13 март 2012 г.

От Марк Еймс: В събота, малката страна от Европейския Съюз – Словакия, проведе парламентарни избори и резултатите изненадаха „експертите“ – лявоцентриската партия SMER описвана като популиска в американските медии, спечели изборите с рекорден резултат. За първи път в посткомунистическата история на страната една партия ще има пълно мнозинство в парламента.

Милиардерите Чарлз  и Дейвид Кох, които помогнаха за създаването на либертарианския Cato Institute

Високата избирателна активност на населението отразява реалните проблеми на хората в Словакия – те страдат от масивно обедняване в следствие от десетилетие на брутални реформи, които се отразиха най-зле при приватизираните пенсии. Натам ние американците сме тръгнали, по-специално Cato Institue, но ще стигнем до там след малко.

Въпреки, че не е имало почти никакви масови протестни движения, страната видя най-големите демонстрации от „Нежната революция“ досега. Протестите са в следствие от части заради стандалът „Gorilla„, свързан с изтекли записи на политици „борещи се“ за „свободен пазар“, които уговарят своите подкупи с банкери от топ хедж фонда Penta, в замяна на доходоносни приватизационни сделки.

Но това, което най-вече извади хората да гласуват за „популистите“ е масовото обедняване за словаците, като най-засегнатите са пенсионерите, които трябва да живеят с грубо 400 долара на месец.

Стигнахме и до Cato Institute – либертарианския мозъчен тръст основан от братята Кох, и където проблемите на Словакия стават наши проблеми.

В началото на 2000 г. съпредседателя на Cato Institute – Хосе Пинера изиграва ключова роля като съветник и наблюдател на масовата приватизация на пенсионната система на Словакия, която се случва през 2003 г. по време на управлението на Mikulas Dzurinda, с неговото правителство борещо се за „свободен пазар“. Днес пенсионерите в Словакия стенат от приватизираната пенсионна система под влиянието на Cato Institute.

Хосе Пинера, който оглавява проекта за приватизация на социалното осигуряване от 90-те години на 20 век има тъмно минало като „администратор на болката“ в национален мащаб. Пинера служи на диктаторския режим на генерал Аугосто Пиночет първо като министър на труда, съдействайки да се смажат синдикатите в една от най-бруталните диктатури в цял свят. По-късно Пинера ръководи радикалната приватизация на пенсионната система на Чили.

Днес чилийците страдат от проблеми свързани с едни от най-големите неравенства при разпределението на богатството в цял свят. За последните 2 десетилетия Хосе Пинера работейки в Cato Institute се опитва да наложи същата схема на американците.

Това е сделка сключена в Ада – Cato институтът и братята Кох правят всичко възможно да премахнат системата за социално осигуряване от създаването на института през 70-те години. Благодарение на неуморните усилия на този институт, днес приватизацията на социалното осигуряване е на практика „Библията“ на републиканската партия и е близо да попадне в листа „Да се направи“ на някои „центристи“ демократи.

Съсипването на Словакия

Хосе Пинера беше представител на Cato Institute като наблюдател на приватизацията на пенсионната система на Словакия осъществена от коалицията (на борещи се за „свободен пазар“) между Демократическата партия и Christian Union Party, оглавявана от премиера Mikulas Dzurinda. Пенсиите бяха приватизирани през 2003 г., като в същото време се намали максималната данъчна ставка за най-богатите до 19%, премахна се данъкът върху наследството, и като цяло данъчната тежест се прехвърли към по-бедната част от населението и средната класа.

Тези реформи бяха крайно непопулярни за словаците, докато в същото време бяха одобрявани от западни банкери и банкови институции като Световната банка, които определиха Словакия за страната най-голям икономически реформатор в света за 2004 г. и една от 20-те най-приятелски настроени към бизнеса страни в света.

През 2005 г. посланика на Буш в Словакия и съавтор с работещата за Cato Institute – Marian Tupy, в бляскава статия приветстват приватизацията на пенсионната система като се отбелязва ключовата роля на Хосе Пинера, за да може да се случи реформата. В тяхната статия правят зловещо сравнение на „кризата“ в която е била Словакия преди реформата и „кризата“ на социалното осигуряване в САЩ.

Времевия хоризонт, в който тандемът Cato-Буш приветства приватизацията на пенсионната система на Словакия е интересен по няколко причини:
– първо, защото същото правителство, което се бори за „свободен пазар“, и което е съветвано от Cato и хвалено от Буш за реформата беше въвлечено в скандал за тайни сделки с водещ хедж фонд за разпродажба на държавни активи на Словакия в замяна на милиони под формата на подкупи и
– второ, тъй като през същата тази 2005 г. президента Буш направи сериозни усилия в посока приватизация на социалното осигуряване в САЩ, като Cato Institute е водещ съветник и PR

Планът на Буш и Cato Institute да приватизират социалното осигуряване на САЩ датира от една вечеря през 1997 г., когато Буш – младши е все още губернатор на Тексас.

Ед Крейн – президентът на Cato Institute и Хосе Пинера – съпредседател на The Social Security Privatization Project (Проектът за приватизация на социалното осигуряване) отлитат за Остин да продадат на бъдещия президент техния план за приватизация на социалното осигуряване.

Според Washington Post: „Крейн каза след презентацията на Пинера, че Буш е заявил, че „Това е най-важния политически въпрос, който стои за решаване пред САЩ днес““.

Веднага след като е избран за президент, Буш – младши назначава комисия по приватизацията на социалното осигуряване, като в нея присъстват от фанатиците на Cato Institute. За тяхно нещастие атаките от 11 септември разсейват администрацията. През 2005 г. Буш – младши определя приватизацията на социалното осигуряване като свой основен приоритет през втория си мандат и отново дава на Cato Institute да се заеме със задачата.

До края на 2005 г. обаче популярността му е спаднала драматично, тъй като населението е срещу него за войните, в които е въвлякъл страната. Щетите от ураганът Катрина бяха колосални, което направи приватизацията на социалното осигуряване политически невъзможна задача. Проектът да се направи на САЩ това, което Cato причини на Словакия беше изоставен. Тогава Cato Institute се превърнаха в най-големите критици на Буш за войните срещу тероризма.

Семейния проект

Напоследък по-малкия брат Пинера – милиардерът Себастиан стана популярен в международните новини като най-мразеният президент в Чили след падането на военната диктатура на Пиночет през 1990 г.

Заради приватизацията на чилийската образователна система проведена от Себастиан Пинера в страната избухнаха общонационални протести, като насилието достигна невиждани нива от бруталната диктатура на Пиночет, когато са били избивани и измъчвани хиляди при обезглавяването на икономиката под влияние на фанатици на „свободния пазар“, сред които включително Фридрих фон Хайек, Милтън Фридмън и братът на Себастиан Пинера – Хосе Пинера, който през 2003 г. пише:
„Да дадеш празна бюлетина на по своята същност нестабилно мнозинство, по въпроси свързани със значими икономически, социални и политически решения за обществото е все едно да институционализираш нестабилност, да се отвори пътя към по-сериозни злоупотреби и да се осъди страната на изостаналост. Как някой може да прави рационални решения за работата, спестяванията и инвестиции ако ключови променливи като данъците, трудовото законодателство и останалите регулации могат да се променят от 50,01% от гражданите чрез гласуване, в страна с ниско ниво на образованост, и където почти никога не може да се каже, че се гласува информирано?“

В събота, словаците с голямо мнозинство гласуваха за прекратяването на щетите и грабежите, които съветниците на Cato Institute причиниха на гражданите на тази малка страна. Естествено, за фанатиците на „свободния пазар“ като братята Пинера, братята Кох, Cato Institute и другите слуги на олигархията, това само доказва тяхната гледна точка защо демокрацията трябва да бъде „ограничена“.

На хората не може да се разчита да гласуват по начин, който искат олигарсите – на тях не може да се разчита да реагират пораженчески на всички новини за политическа и корпоративна корупция.

Надеждата на елитите в Словакия и навсякъде другаде беше, че масовото обедняване на хората и техния гняв, ще ги накара да стоят далеч от политиката, но високата избирателна активност се оказа най-голямата победа за хората в Словакия. От политиците може да се очаква да се продадат и да разочароват, но колкото по-ангажирани са хората, толкова повече власт ще имат да сменят своите управляващи за по-добро. Най-накрая ще се сложи край на прогнилите политици на олигархията и грабежите, които белязаха нашето време.

Да закрием задължителните частни пенсионни фондове

Оригиналните текстове на статиите и други препратки:

Private Pensions in Chile, a Quarter Century On – http://www.larouchepub.com/other/2004/site_packages/ss_privatization/0412cenda_chile_ss.html

Fascist Chile Model of Pension Privatization – http://www.larouchepub.com/eiw/public/2005/2005_10-19/2005_10-19/2005-11/pdf/29_11_ecochile.pdf

Chile’s Privatization Failures – http://tcf.org/commentary/pdfs/nc962/chilefactsheet.pdf

Privatization by bayonet – http://www.dc37.net/news/pep/8_2005/chile.html

Privatized social security a failure in Chile – http://www.cwa-union.org/news/entry/privatized_social_security_a_failure_in_chile_ignoring_senior_poverty_crisi

Orwell And Social Security – Paul Krugman – http://krugman.blogs.nytimes.com/2010/08/24/orwell-and-social-security/

Saving Ryan’s Privatization – Paul Krugman – http://krugman.blogs.nytimes.com/2010/03/14/saving-ryans-privatization/

Slovakia Vs. The Cato Institute – http://thedailybanter.com/2012/03/exclusive-slovakia-vs-the-cato-institute/

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Реклами

Да либерализираме прането

От 2007 и 2008 г. властта в България въведе така наречения „плосък данък“ от 10% първо за облагането на фирмите, а след това и регресивно данъчно-осигурително облагане на гражданите.

Какъв беше ефектът?

Ще се разглеждат само странностите по отношение на бизнеса, регресивното данъчно-осигурително облагане на гражданите е друга тема, много позорна, за която властта от 2008 г. до момента трябва да се срамува много.

Приходи от корпоративен данък според закона за държавния бюджет по години (в милиони лева)

Приходи Годишна промяна Промяна спрямо 2006 г.
2006 978 0
2007 1320 +35% +35%
2008 2128 +61% +118%
2009 2461 +16% +152%
2010 1301 -47% +33%
2011 1542 +19% +58%

За първите години след въвеждането на „плоския данък“ 10% скача рязко прихода от корпоративен данък при намаляване на ставката при това (изведнъж фирмите почват да печелят многократно повече и си го признават). Скокът е толкова голям, че през 2007 г. тогавашната власт неправилно отчита приходите (срамежлива власт, какво да се прави) и в края на годината се оказва, че в бюджета има много повече приходи от колкото пише в закона. Генерира се изключителен бюджетен излишък. През следващите години властта вече сякаш знае какви ще са постъпленията и бюджета не е толкова срамежлива, но пак за края на годината остава порядъчно количество бюджетен излишък, който да бъде раздаден по целесъобразност вероятно. От 2010 г. в закона за държавния бюджет изведнъж приходите от корпоративен данък се сгромолясват. Каква може да е причината? Дали може да е кризата? Така изведнъж печалбите падат двойно, както и изведнъж скачат двойно няколко години преди това? Нещо не се връзва много работата. По-скоро в периода между 2007-2008 г. се е провеждала кампания за „голямото пране“ – истинската цел за въвеждането на „плосък данък“ 10% в България. От 2009 г. или всичко вече е било изпрано, или правилата за изпиране са се променили, да не кажем, че прането вече е станало почти невъзможно, или се е преследвало?

„Репресират бизнеса, не може да се прави бизнес по този начин“. Ами тогава

Да либерализираме прането

По принцип хората говорят, че всяка държава се стреми да привлече изпирането на пари на своя територия – тоест приходите от данък върху мръсните пари да влизат в бюджета на съответната държава. В същото време държавите по света уж се борят срещу прането. Когато има капитали, които нямат търпение да бъдат изпрани. Държавата така и така е изтървала престъпната дейност, с която са били придобити, защо поне да не облекчи почтените бизнесмени да си платят данъците върху тези капитали, така сякаш са придобити от напълно законна дейност, върху която просто не са били платени данъци? Е, има вариант държавата нищо да не прави, да остави капитала да си открива фирми фантоми, които да откриват например скъпоплатени работни места, в които няма да се върши никаква работа – намалява се безработицата, нали? Е да, така е. Само че се затруднява реалния бизнес, пазара се изкривява, което в дългосрочен план не е полезно.

По-добре реален бизнес, който да се опитва да укрива данъци (нежеланието да плащаш данъци е рационално поведение все пак), отколкото напълно фиктивен бизнес, който след като капитала бъде изпран, ще затвори врати, работещите ще бъдат безработни и по документи, а през това време няма да е създавана никаква смислена продукция.

Когато имаме толкова проста цел като официализиране на капитали, за които няма официален произход, защо държавата да не улесни максимално процедурата по най-краткия път собствениците на капиталите да си внесат данъците, вместо да се затрудняват да откриват почтен бизнес, от който уж да се генерират съответните обороти, да се наемат хора, които няма да вършат никаква работа и т.н.? Защо трябва да се изкривява пазара на труда, реалния бизнес, който бяга от плащането на данъци (което е рационалното поведение)?

Или може би държавата държи почтените бизнесмени с капитали без произход да трябва да минат през целия път от откриването на фирми, наемането на хора, които няма да вършат никаква работа, генериране на фалшиви обороти, поставяне на цени многократно над пазарните, подкупи на почтени независими одитори, почтени данъчни служители, а в някои случаи и повишаване на разврата в съдебната власт? Кому е нужна тази игра? Вярно, някои може и да обичат театралните постановки, но хайде по-добре…

Да либерализираме прането – държавата да предостави възможността на лицата, които имат капитали с неустановен произход, да си платят данъците, така сякаш са развивали дейност на територията на България, но са укривали данъци, изморили са се от играта, искат да спят спокойно. Нека им се даде възможността да си платят предполагаемия корпоративен данък + данък върху дивидентите, който биха платили, ако предполагаемо не бяха укривали приходи (ще допуснем, че като почтени бизнесмени просто са укривали оборот от нерегистрирана в търговския регистър фирма, а не са се занимавали с престъпна дейност, а дори и да са се занимавали с престъпна дейност, тя е трябвало да бъде хваната по-рано, ако е изпуснат момента, на държавата не й остава друго освен поне да си събере данъците, иначе и без тях остава).

Процедурата по изсветляване на капитала с неясен произход трябва да бъде изключително проста, а именно:
1. лицето декларира доход получен на територията на Република България, който до момента не е бил деклариран, и върху който лицето заявява желание да си плати данъците
2. лицето внася по сметката на НАП преди подаването на декларацията 14,5% (сборът от корпоративен данък + данък върху дивидентите)  върху декларираната сума
3. ако в 7 дневен срок от НАП не върнат превода, се приема, че лицето е освободено от отговорност за данъчни нарушения в общ размер декларираната по-горе сума

Цената е съвсем пазарна, за да си осигури почтения бизнесмен с капитали с неустановен произход спокоен сън.

Тази декларация може да се нарече официално „Декларация за доходи за минали периоди, които не са декларирани до момента“, но в публичното пространство може да стане известна и като

Декларация за пране на пари

Образец:

„Аз, долуподписаният ХХХ, с ЕГН: ХХХХХХХХХХ, номер на лична карта ХХХХХХХХХ, издадена на ХХ.ХХ.ХХХХ от МВР Х, с постоянен адрес: ХХХ, декларирам, че до 31.12.2012 г. съм получил недекларирани до момента доходи от стопанска дейност на територията на Република България в размер от ХХХХХХХ лева. Декларирам, че върху тази сума към момента на подаването на настоящата декларация съм внесъл по сметка на Национална агенция за приходите окончателен данък в размер от 14,5%. В случай, че в 7-дневен срок от подаването на настоящата декларация агенцията не ми възстанови изплатената сума, се приема, че съм освободен от отговорност за каквито и да е данъчни нарушения, в размер декларирания с настоящото доход, върху който съм внесъл полагащите се данъци“.

Ако държавата търси нов източник на приходи за бюджета, да либерализира данъчната система и да позволи желанието на онези, които нямат търпение да си платят данъците, да се осъществява веднага. Този, който иска да си плати данъците, държавата по никакъв начин не трябва да го спира. Ако е имало престъпна дейност, да е била хваната навреме. Когато е наличен само капитала, поне да бъде обложен. Собствениците на този капитал ще спят спокойно, държавата ще получи приходи за бюджета, а реалния бизнес (този, който се чуди как да избегне данъчното облагане) няма да бъде конкуриран от фирми, чиято единствена цел е да си платят данъците, което е извратено по принцип.

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Защо данъка върху „представителните разходи“ трябва да стане 15%

В последните седмици се появи предложение данъка върху представителните разходи да е дължим вместо след всеки месец, чак след края на годината.

Предложението се прави според официалната версия, за да се облекчи малкия бизнес.

Какво е положението в момента:

– купува си малката фирма минерална вода за служителите за 10 лева – това според данъчните било разход, който трябва да бъде обложен с данък, защото минералната вода явно е глезотия, при положение, че има течаща вода в тоалетната, служителите могат да пият и от канализацията, нали?

– малката фирма тъй като е купила минерална вода на служителите си (вместо да пият от течащата в тоалетната чиния) трябва да си самоначисли 10% данък върху направения разход и да го внесе през следващия месец. На 10 лева разход – 1 лев данък трябва да се внесе в бюджета.

– малката фирма похарчва 2-5 лева банкова такса, за да внесе 1 лев данък върху разходите за минерална вода – абсурд е, да.

Ако предложението данък върху разходите да се плаща след края на годината наведнъж, влезе в сила, то поне ще се насъберат 12 лева данък върху разходите за минерална вода, които да се платят с 1 платежно с 5 лева банкова такса примерно – пак е абсурдно, но уж се води подпомагане на малкия бизнес.

Какво се случва, когато фирмата си плати данък върху разходите?

Самия данък върху представителните разходи се признава за разход, който не подлежи на данъчно облагане, не подлежи и на облагане с данък върху дивидентите.

Тогава да си представим, че на малката фирма й спестихме няколко лева от данъци, които ще плати за банкова такса благодарение на това, че данъка върху представителните разходи от 10% ще се плаща чак след края на годината наведнъж…

Да отидем в малко по-голяма фирма и да си представим един голям шеф, с високо самочувствие, натрупал капитала си по неясен начин, но без съмнение съвсем почтено. Неговите представителни разходи не са за минерална вода, а като отиде сутрин, обед, вечер на ресторант, да остави по 500-5000 лева дневно за хранене сам или с приятели (бизнес партньори за пред данъчните). И този голям и без никакво съмнение много почтен шеф си взима примерно 3 касови бележки дневно за по 500 лева и си ги дава да му се броят за представителни разходи. 1500 лева на ден представителни разходи – съвсем нормално, за голям шеф, натрупал капитала си по неясен начин, но съвсем почтено, нали?

При сегашното положение в счетоводството му трябва да отчетат 30 дни по 1500 лева за представителни разходи или 45000 лева разходи на фирмата, които трябва да се обложат с 10% данък върху представителните разходи, и този данък да се внесе през следващия месец до 15 число. Ако голямото шефче е ходило всеки ден на ресторант януари месец, то до 15 февруари трябва да внесе 4500 лева за примера данък върху представителните разходи, което си е доста гадно. Но какво печели? 45000 лева ще бъдат признати за разход + 4500 лева данъци, които също ще бъдат признати за разход. Това прави 49500 лева в този месец, които са били съвсем почтено източени от фирмата в полза на хапването на почтеното шефче и които няма да бъдат обложени с данък върху дивидентите от 5%.  На 49500 лева данък върху дивидентите от 5% би бил 2475 лева, които голямото шефче си спестява. Някой може да каже, че това е избягване на данъчно облагане, но не, напълно законно си е, само касови бележки трябва да се намерят. Гадното е, че още през февруари трябва да преведе данъка върху представителните разходи. Гадно е, и голямото шефче много го гложди от вътре как да се справи с тази несправедливост.

Затова си намира лобисти, които да зарадват не него, а малкия бизнес (естествено, че за малките се прави работата), че вече данък върху представителните разходи ще се плаща не всеки месец, а наведнъж след края на годината.

Кой какво печели?

Малкия бизнес – както вече стана ясно – малкия бизнес си купува минерална вода за 10 лева месечно, данък върху представителните разходи е 1 лев месечно, като трябва да се плати и такса за превод към банката от няколко лева, но да предположим, че малкия бизнес банкира онлайн и превода е само 1 лев. 1 лев данък върху представителните разходи – 1 лев за превод. 2 лева месечно. За 12 месеца 24 лева. Също така малкия бизнес ще е направил разходи от 120 лева за минерална вода, към тях като сложим и тези 24 лева – това са си спестени от данък върху дивидентите 144 лева * 5% = 7,20 лева.

Голямото шефче – голямото шефче имаше месечни представителни разходи от 45000 лева + данък върху представителните разходи от 4500 лева. Тези суми няма да бъдат обложени с данък върху дивидентите – 2475 лева месечно. За 12 месеца – 29700 лева спестени от данък върху дивидентите. Голямото шефче може съвсем спокойно да хапва, пийва в ресторанти сутрин, обед, вечер.

Пак да сравним резултатите – малкия бизнес спестява 7,20 лева годишно от неплащане на данък върху дивидентите, голямото шефче 29700 от неплащане на данък върху дивидентите. Махнат е и ужасния ефект данък върху представителните разходи да се плаща авансово, който направо може да фалира малкия бизнес – то това 2 лева на месец разход е кошмар, нали?

Защо данък върху представителните разходи трябва да е 15%

Ще приемем поправката, данък върху представителните разходи да се плаща наведнъж, след края на годината, обаче хайде по-добре данък върху представителните разходи да не е 10%, а 15%, така сякаш съответната фирма си е разпределила и дивиденти и си е похарчила парите за каквото иска след това.

Малкия бизнес ще си купува минерална вода за 120 лева годишно, които ще бъдат обложени с 18 лева данък върху представителните разходи, да сложим 2 лева за банков превод – 20 лева на година.

Голямото шефче като ходи по ресторанти сутрин, обед, вечер, ще си плати 15% данък върху разходите, все едно си е изял печалбата и си е разпределил дивидентите, които също е изял. Бюджета няма да бъде ощетен, иначе ако се запази данъка върху разходите да е само 10%, и да се плаща чак в края на годината – видно е колко е голяма загрижеността за малкия бизнес и кой ще спечели в действителност от така почтената поправка в закона.

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Данък върху лихвите? Хайде данъчната система да е неутрална когато трябва, и да оказва влияние където трябва

Данък върху лихвите от депозити в България?

ОК, защо това е добра мярка:

1. в теорията пише, че разходите за събиране на данъците трябва да са по-малки от събраните данъци. В случая с банковия сектор (като едно квазидържавно образувание) събираемостта на данъка върху лихвите от депозити ще е 100%, разходите по събирането им приблизително равни на 0.

2. за доброто на фиска е добре приходите му да са от различни места. Както и на ниво отделен индивид – може да е малка капка, но важното е да капе от много места и бюджета да не е зависим от точно определен данък (както например не е добре отделния индивид да е зависим от само един източник на доходи)

3. защо само доходите от труд да се облагат с данъци? От къде накъде този, който печели от лихви без да работи трябва да получава данъчни преференции, а работника да бъде обложен? И на тези, които веднага ще възразят, че доходите на онези с депозитите вече са били обложени и това е двойно облагане – не е така. Била е обложена главницата, но лихвата от депозита е нов доход за лицето. За този нов доход повечето хора е необходимо да отидат на работа, а както е известно доходите от труд се облагат с данъци.

4. защото чисто психологически ще бъде накарано част от населението да си изтегли известна сума от банките и да вложи в потребление. Това потребление разбира се ще бъде обложено в повечето случаи с ДДС 20%. Приход в държавния бюджет. Но не е само това

5. когато населението започне да консумира повече, ще се събуди търговията. Бизнесът ще живне, ще започне да увеличава работни места. Тези нови работни места също ще консумират, нов приход от ДДС за хазната и от друга страна спад в разходите за обезщетения за безработни, тъй като повече хора са си намерили нова работа

Ей, ще вземат на бабите малкото спестявания

Всъщност, правилото, че 80% от капитала се държи от 20% от населението и обратното, и при банковите депозити е в сила. Един депозит от 1000 лева, който се държи при лихва от примерно 5% годишно, би донесъл на бабата Х 50 лева доход от лихви. Данък върху лихвата ще бъде 10% или 5 лева. Един милион баби ако имат заделени по 1000 лева (не трябва да се забравя, че действително бедните възрастни я карат от пенсия до пенсия, нямат никакви депозити, не печелят от лихви и доходите им от лихви не се облагат, защото нямат такива), това са 5 милиона приход за бюджета. Разчетите на финансовото министерство са приходите от данък върху лихвите от депозити да са за над 120 милиона лева, следователно не бабите с по 1000 лева депозити са застрашени, а напротив, използват се спекулативно както обикновено, за да се защити интереса на собствениците на по-големите депозити, които искат да получават доходи без да работят и без да плащат данъци.

Такава мярка е опасна за банковата система?

Хайде да го проиграем – лицето Х си държи депозит, който му носи доходност от 5% годишно. Ако депозитът е за 10 000 лева, това са 500 лева доход от лихви на година. Данък върху дохода от лихви ще е 10% или 50 лева. Дали лицето Х изобщо ще усети някаква голяма промяна, за да тръгне да търси алтернатива на банковите депозити? Едва ли, човек който спестява в банка обикновено или няма време да се занимава, или не знае в какво по-добре да инвестира спестените средства. Толкова ниска данъчна ставка е твърде ниска мотивация, за да го накара да търси алтернативи. Когато масата от населението няма да се втурне да си спасява парите от 10% данък върху лихвата, какъв проблем може да има за банковата система? Но все пак както вече стана дума, повечето капитали се държат от малка част от населението. Те дали няма да решат да си изтеглят големите депозити и да е проблем? Надали. В цивилизованите държави (където инвестирането в банки може да се приеме за безрисково) лихвите от депозити също се облагат, като ставките са по-високи от тези в България. Освен това самата инвестиция в чужбина ще е по-скъпа. Повече усилия, които няма да доведат до спестяване на данъци.  И да не забравяме най-важното, ако отпадне преференцията лихвите от депозити да не се облагат, то тя няма да важи и за депозитите в чужбина. Значи дори и тези с големите депозити да тръгнат да си ги местят по Швейцария или Шри Ланка, световния им доход от лихви пак подлежи на облагане в България. Защо тогава да си ги местят като няма да спечелят нищо освен неприятности?

Алтернативи на депозитите в банките

Ще ми облагате лихвата на депозитите с данъци?

Ами инвестиция в доброволни пенсионни фондове? Там по някаква необяснима причина държавата прави преференция до 10% от дохода, които могат да са необлагаеми ако лицето доброволно даде на частни пенсионни фондове да му въртят парите, обаче ако тези пари бъдат изтеглени преди пенсиониране, то трябва да се плати данъка? Защо държавата подкрепя населението да си даде парите на подобни фондове? По същата логика може да има данъчна преференция за потребление на свинско, нали? Защо държавата не е неутрална? Който иска да си спестява в доброволен частен пенсионен фонд, много добре, но преди това да си плати данъците, а не да получава данъчни преференции, че има едно или друго странно икономическо поведение.

Ами инвестиции в доброволни здравни фондове, или застраховки? Отново до 10% от дохода на лицето може да бъде необлагаем ако средствата бъдат вложени в подобни организации. От къде накъде държавата ще наклонява везните хората да бъдат стимулирани с данъчни преференции да си закупят подобен продукт, вместо свинско?

При това средства за допълнителни фондове или застраховки имат само хората с по-високи доходи. От къде накъде точно тези, от които могат да се вземат данъци (хората с високи доходи) ще получават данъчни преференциии?

Няма причина след като доходите от лихви върху депозитите ще се облагат с данък, да продължава да има данъчни преференции за така наречените вложения в доброволни частни пенсионни, здравни фондове или застраховки. Държавата уврежда свободния пазар по този начин и докато тези преференции си стоят, обикновения данъкоплатец може да има основателни съмнения, че някой лобира много нагло за тези фондове, а се уврежда например интереса на банките (след като ще се облагат лихвите, депозитите стават по-малко атрактивни), или интереса на продаващите свинско.

След като няма преференции за свинско, а дохода от банковите депозити вече ще се облага, хайде по-добре да няма преференции за нищо, иначе не е честно.

За данъците върху имотите и срещу рентиерството

Ще ми облагате лихвата на депозитите с данъци? Ха, тогава ще си купувам имоти. Е да, но цените им май са надценени, при това май многократно, май ще се набутам много лошо?

А има толкова бездомни по света, всъщност в България доходите на средния човек са толкова ниски, че той никога не би могъл да придобие собствен имот със собствен труд.

След като държавата се е наела със задачата да облага лихвите върху депозитите, което си има добри страни, би трябвало да провежда неутрална данъчна политика и по никакъв начин средствата, които са заделени в банките, да не се пръснат за покупка на имоти (от малко на брой лица с много капитал) и заможната част от населението да се преориентира към рентиерство, след като лихварството вече ще се облага с данъци.

А, да, то има данък върху доходите от наем на имот, но само ако се декларира този доход, нали? Неправилен подход е държавата да разчита на това. Правилният подход е държавата да не стимулира по никакъв начин притежаването на повече от 1 имот от едно лице в рамките на 1 населено място.  Когато едно лице разполага с повече от 1 имот в рамките на 1 населено място, много е вероятно втория да се отдава под наем (а дохода да не се декларира). За да се предпази бюджета (е да, данъкът е общински, но добруването на общините е добро и за държавата) от подобни злоупотреби, след като едно лице има повече от 1 имот в 1 населено място, вторият имот (където не е постоянния адрес на лицето) трябва да бъде облаган със значително по-високи данъци, толкова високи, че лицето да има интерес да прехвърли имота на деца или внуци, за да избягва по-високите данъци, но не и 1 лице, в 1 населено място да става едър имотовладелец и потенциален рентиер, докато за по-голямата част от младото население наличието на собствен да е неизпълнима мечта.

Чрез данъчната система държавата би могла да въздейства за осигуряването на собствен дом за младите семейства. Не е нужно да се дават например данъчни преференции за погасяване на кредит към банка, или други подобни – държавата трябва да подтикне онези, които имат повече от 1 имот в рамките на 1 населено място, или да ги прехвърлят на следващата генерация млади хора, така че всеки да си има собствен дом, или да ги продават, което ще понижи цените на имотите в резултат от завишеното предлагане, така, че средния човек в България да е възможно да си закупи с труд средното жилище в България. По настоящем средния човек в България е без собствен дом и практически никога не може да придобие собствен дом с личен труд. За да има мир в страната, второто ниво с потребности от „пирамидата на Маслоу“ – подслона, трябва да е потенциално достижим за средния човек.

Тук е нужна целенасочена данъчна политика. Не е нужно държавата да прави разходи, а само данъчната система да е неутрална когато трябва и да указва влияние където трябва.

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Пенсионни реформи – година поредна 2012

Ако са ви давали развалено сирене като деца…

… много е вероятно да мразите сиренето и като пораснете.

Така се получава и с думички като „приватизация“, „реформа“. Първосигнално, при споменаването им човек настръхва и започва да си мисли, че за пореден път е подготвена долна низост, дори и намеренията да са добри.

Тазгодишната поредна реформа предвижда:
– повишаване на вноската за пенсии на служителите в „тежките министерства“ от 17,8% на 40,8%, за да се компенсира по-ранното им пенсиониране. Вноската се покрива от държавата и по всяка вероятност няма да има проблем със събираемостта й (а и от левия джоб до десния не струва много скъпо прехвърлянето). До колко обаче тази вноска ще е достатъчна, за да компенсира ранното пенсиониране? Например за военните пенсионирането е възможно при 27 години осигурителен стаж. Ако допуснем, че военният започне работа на 23 години, работи 27 години, то ще може да се пенсионира на 50 годишна възраст. Средната продължителност на живота в България според статистиката е около 73 години и следователно пенсия ще се получава за период от 23 години средно. Каква ще бъде тази пенсия? Да допуснем, че военния получава заплата равна на средната в страната, тогава пенсията му би била в размер от 27 години осигурителен стаж (обаче този стаж като военен трябва да се преобразува в трета категория труд и ще се брои за поне 45 години стаж) * 1,1% за всяка година стаж * коефициент 1 * средния осигурителен доход в страната около 600 лева = 297,00 лева. Ако се получава за период от 23 години, това ще означава разход на системата от 81972,00 лева. Ако за период от 27 години се прави вноска от 40,8% от 600 лева, или 244,80 лева, то във фонд „Пенсии“ от държавния бюджет пряко или косвено ще постъпят 79315,20 лева. Малко е, но това е добра промяна водеща до изсветляване на реалните разходи на „силовите министерства“, като дори и военният и/или полицаят да живеят по-дълго от средното в страната, дори и дохода им е да е много повече от средния в страната, то пропорцията е достатъчна и ранното им пенсиониране ще е почти напълно финансово обезпечено от работодателя им – държавата. Няма вече всички скрити разходи на държавата да се пишат дефицит на НОИ.

– повишаване на максималния осигурителен доход от 2000 на 2200 лева – стъпка в правилната посока с цел повишаване приходите на фондовете на държавното обществено осигуряване, но на първо време трябва да се зададе въпросът защо изобщо има таван на осигурителния доход? За да се ползват напълно законно данъчни преференции от бедни милионери? Виж „Малките лобисти в КСО„. По повод повишаването на максималния осигурителен доход експерти изчислиха, че всъщност мярката ще доведе до повече разходи, отколкото до приходи по съответните фондове, и ако се разчита на сегашните текстове в „кодекса за социално осигуряване“, то наистина са прави. За да донесе мярката повече приход, без да води до повече разход са необходими няколко съвсем козметични поправки:
§1. да се отмени забутаната преходна и заключителна разпоредба параграф 6, в която пише, че максималната пенсия е 35% от максималния осигурителен доход.
§2. „Чл. 70, ал. 7 Минималният размер на пенсията за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 се определя със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване.“ да се измени така: „Минималния и максималния размер на всички пенсии отпускани по настоящия кодекс, се определя със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване“, където ще пише, че максималния размер на всички пенсии получавани от едно лице не може да е повече от 700 лева. Някои ще кажат, че това било нечестно, той човека бил си внасял на максимални доходи, а държавата му ограничава пенсията до само 700 лева. Само че трябва да се припомни, че моделът на осигурителния стаж, който функционира в България в момента не отразява правилно реалния принос на човека през цялата му кариера, формулата за изчисляване на пенсията страда от непоправими дефекти – виж Как да получим най-голяма пенсия (изчисляване размера на пенсията), и Как е възможно да работя повече, а да получавам по-ниска пенсия, и Как да трупаме осигурителен стаж най-евтино. Така и е възможно немалко хора, възползвайки се от несъвършенствата на формулата за изчисляване на размера на пенсиите, да си извадят много висок личен коефициент и да претендират, че имат право на много висока пенсия, и държавата ги ощетява. Всъщност, при вноска за пенсия от 17,8% (от които на всичкото отгоре за родените след 1959 г. 5% отиват не в НОИ, а във финансовите пирамиди ДЗПО) ако човек се осигурява на 2000 лева, колко години би трябвало да работи по този начин, за да си обезпечи собственото пенсиониране на максимална пенсия? На първо време отново ще се фиксират няколко цифри за действителни – средна продължителност на живота 73 години, и да приемем, че пенсионната възраст е 63 (нищо, че сегашните пенсионери са се пенсионирали средно на около 56 годишна възраст). Пенсия в размер от 700 лева, която ще се получава за период от 10 години средно? Вноската е само 17,8%. Върху какви доходи е нужно да се правят осигурителни вноски, за да може човек да си обезпечи собствената пенсия? За период от 120 месеца средно лицето ще получава 700 лева, или това са разходи за системата от 84000 лева. Вноска от 17,8% за пенсия при доход от 1000 лева и 40 години кариера на такъв доход означава приход в системата от 178 лева * 480 периода = 85440 лева. При такава пропорция лице в България, което работи 40 години върху близо два пъти по-големи доходи от средните в страната едва си избива собствената пенсия, при това без да има никаква солидарност от негова страна към останалите, без да е включен риска да живее повече от средното (а поради по-високия жизнен стандарт това би било най-нормалното нещо), без да са включени все пак някакви минимални разходи за администриране на осигурителната система, без да са включени пожизнените добавки към пенсията на съпруга, или наследствената пенсия, която имат право да получават децата до навършване на 26 годишна възраст. А всяко от тези неща струва пари. Но дори и без да се включват тези разходи, за да си избие собствената ограничена от таван 700 лева пенсия, даден пенсионер в България трябва да е работил не по-малко от 40 години върху доход близо 2 пъти по-висок от средното в страната. Затова може да се предположи, че тавана на пенсиите всъщност ощетява много по-малко от претендиращите, че много са работили, много са плащали, а малко получават. Както и да е, при сегашната система на осигурителния стаж + финансовите пирамиди ДЗПО и ППФ тавана на пенсиите трябва да бъде отвързан от максималния осигурителен доход, който от своя страна е престъпен и представлява ни повече, ни по-малко от регресивно подоходно облагане – социално подпомагане за бедни милионери и атракцион за пране на пари.
§3. да се отвърже максималния осигурителен доход от максималните обезщетения при майчинство, заболявания и безработица, с добавка на по една алинея към всяко обезщетение в „кодекса за социално осигуряване“, която да казва, че „максималния размер на обезщетението за ххх се определя в закона за държавното обществено осигуряване“. Така едно уредено със закона за държавното обществено осигуряване за съответната година максимално месечно обезщетение от солидарната система за безработица от 1000 лева, за майчинство или заболяване от 1500 лева, би било напълно достатъчно за всеки.

Но това са само козметични поправки, които не са достатъчни, за да се стабилизира осигурителната система. Трябва да се върви към отпадане на максималния осигурителен доход (социално подпомагане за бедни милионери) и всеки да плаща данъци (включително осигуровки) според доходите си, не рядък брой отделни тарикати да се скатават на регресивно облагане и да заплашват, че ще почнат да укриват повече данъци, ако им се пипне подпомагането за бедни.

Защо всяка година се прави пенсионна реформа в България?

Ако си купиш хубава кола, първата поправка ще се наложи да се прави след години. Когато ти пробутат нещо раздрънкано и ти го представят като Ferrari (а средния данъкоплатец и ще плати за бракмата все едно, че е Ferrari), тогава се налага ремонт по няколко пъти на година. „Кодекса за социално осигуряване“ приет под друго име през 1999 г. е една архаична бракма, създадена и ремонтирана по няколко пъти в годината от нагли лобисти, за което данъкоплатците плащат като за Ferrari, но ги извозват на бракма.

При сегашната система на осигурителния стаж + финансовите пирамиди ДЗПО и ППФ е задължително да има таван на пенсиите и таван на всички обезщетения, които се изплащат от осигурителната система, за да се предпази самата система от прекалената си щедрост за отбрани, за която данъкоплатеца трябва да плати. Когато тази архаична и пропита от лобизъм система падне и приноса на всеки може да се изчислява прецизно (виж модела на осигурителния принос и проект на нов кодекс за социално осигуряване по модела на осигурителния принос), тогава вече няма да има нужда от таван на пенсиите и таван на обезщетенията, защото няма да е възможно който и да е да се възползва неправомерно от обществената солидарност. Ремонт на кодекса за социално осигуряване ще се прави много рядко (евентуално при изключителни промени на обществената организация и икономиката), думички като „реформа“ и „приватизация“ ще изчезнат от публичното пространство по отношение на системата за обществено осигуряване.

PS: В държавния бюджет за 2013 г. се прогнозира дефицит от около 800 милиона лева. Точно колкото пари отиват годишно за източване във финансовите пирамиди – данък ДЗПО и ППФ фондове, вместо във фонд „Пенсии“ на НОИ, с които да се платят пенсиите на настоящите пенсионери, и които след това ще бъдат покривани от централния бюджет. Защо дефицит на държавния бюджет, защо теглене на заеми и плащане на лихви, за да се хрантутят квази-частници, „почтени бизнесмени“ и „чуждестранни инвеститори“? Докога?

Да закрием задължителните „частни пенсионни фондове“

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Публикувано в Анализ. Етикети: . 1 Comment »

Стига механично увеличаване на пенсии

С наближаването на края на един управленски мандат от 4-5 години, всяка власт, без значение дали става дума за България или за чужбина, се заиграва с размера на пенсиите, с размера на минималната работна заплата. Защо се прави това? Естествено пенсионерите са голяма електорална маса и всяка власт, която не иска да бъде свалена по насилствен начин би трябвало да се съобразява с потребностите им за оцеляване, защото пенсиите се получават не по друга причина, а като солидарност към възрастните, които вече не са в състояние да работят и да се погрижат сами за себе си.

Може да се отбележи също така, че колкото по-голяма е вероятността една власт да загуби следващите избори, толкова по-голямо е заиграването с пенсионерите. Примери от близкото минало има много – сигурно ли е, че губиш изборите, вдигни пенсиите надявайки се да стане чудо и хората да забравят какво си правил няколко поредни години, а и да не стане чудо, то няма лошо – като си надул размера на пенсиите до нереални нива, следващите след теб ще си имат големи неприятности. Трудно ще плащат новия им размер, а от друга страна да се спомене последование като „намаляване на пенсии“ в съвременната действителност звучи като да си настроиш обществото срещу себе си за постоянно. И какво ще прави една власт ако предните са я вкарали в капана да плаща пенсии, които е нереалистично да се плащат? Ще трябва да реже от други сфери, където електоратът е по-малък и „щетите“ от гледна точка „вота“ ще са по-ниски. Обаче властта може да им го върне на предните, ако смята, че няма да спечели следващите избори, като предизборно компенсира пенсионерите и вкара евентуално следващите в същия капан да се плаща нещо, което е нереалистично да се плаща, и което залага множество „бомби“ пред бюджета за следващия 4-5 годишен мандат, така че в края му населението да мрази страстно който и да е на власт. Или пък ако властта има намерения за в бъдеще да не е от страната на „лаещите“, за щяло и нещяло, би трябвало да се съобразява с реалностите и да не залага капани, в които може да попадне самата тя.

Как се случва актуализацията на пенсиите в България?

Властта решава кога и как ще се актуализират пенсиите. В настоящия „кодекс за социално осигуряване“ чл. 100 пише: „Пенсиите, отпуснати до 31 декември на предходната година, се осъвременяват ежегодно от 1 юли с решение на Надзорния съвет на Националния осигурителен институт с процент, равен на индекса на потребителските цени през предходната календарна година.“

Това означава най-малкото 2 неща:

– пенсиите не е задължително да се повишат, защото индексът на потребителските цени може и да е отрицателен (тъй като безпристрастната статистика е подчинена на властта (което е все пак по-добре, отколкото да е частна структура и да е подчинена не неизвестни собственици), колкото каже властта, че ще е индексът на потребителските цени, статистиката трябва да успее да докара цифрите). Няма обаче власт, която да си позволи да лъже съвсем нагло, така че все някаква инфлация на годишна база трябва да бъде призната (това е както и при фирмите – може да е малко печалба официално декларираната, но нещо трябва да се признае за пред данъчните, да не се дразнят много).

– трябва решение на НОИ, за да може такова осъвременяване да се случи

Значи първо трябва подчинения на властта орган НСИ да покаже с колко би трябвало да се повиши размера на пенсиите, след това трябва подчинения на властта орган НОИ да приеме решение.

Обаче има и трети вариант – ако от статистиката не са достатъчно сръчни да смотаят някоя цифра и да се окаже, че ще трябва да се плаща твърде много, или пък ще трябва да се намалят пенсии (за което следва анатемосване), ако и от НОИ изведнъж се окажат непослушни и вземат да подпишат нещо, което не трябва, то има и трети вариант – да се промени чл. 100 в КСО, така че отново пенсиите да бъдат осъвременени така, както властта реши.

Механичната актуализация на пенсиите в България

Да си представим, че от статистиката покажат, че инфлацията за миналата година е 5%, това според КСО означава, че НОИ трябва да вземе решение, че пенсиите трябва да се повишат с 5% на всички. Много големи специалисти и други подобни лобисти ще обясняват как било справедливо на всички поравно да се повиши пенсията, а не на тези с по-малки пенсии повече, а на останалите с по-малко.

Обаче странното е, че същите тези специалисти по други теми говорят за „ефективност“, „ефикасност“ и т.н. Значи ако трябва бюджета за пенсии да бъде най-ефективен и „ефикасен“, то би следвало, че бюджета за пенсии трябва да се разпределя по такъв начин, че крайния резултат да донесе най-голяма полезност за пенсионерите от една страна, за данъкоплатците от друга, и за фиска като гара разпределителна. Това обаче нещо трудно може да стане при сегашната система на осигурителния стаж, където на всяко лице-пенсионер му се заковава едно номинално число в пари, което трябва да получава (без много да се обяснява защо точно това число) и след това това число механично може да се променя, когато и както властта реши. Не се гледа в пропорция кой с колко е допринесъл към системата, и как с всяка следваща година тази пропорция се изменя. Не, само номиналната сума в пари, и след това каквото властта реши.

Ако предположим, че в даден момент властта реши, че инфлацията за предходната година е била 5%, и НОИ „вземе решение“ пенсиите да се повишат с 5%, то властта ще подкрепи решението за пред данъкоплатците (защото те трябва да платят сметката все пак) с твърдението, че имало е инфлация през предходната година, пенсиите трябва да се повишат, за да я компенсират. От опозицията разбира се ще ревнат, че не трябва повишението да е само 5, ами 10%, защото пенсии не са се повишавали от примерно 3 години, а може би 15-20%, защото статистиката крие реалната инфлация?

Само че да се върнем на механичната актуализация на пенсии с някакъв процент, еднакъв за всички, или ако приемем другия вариант – за тези с по-ниски пенсии да бъде повече, а за тези с по-високи по-малко, като по-ефективен и ефикасен начин за разпределение на бюджета. Защо това е неправилна актуализация?

Защото ако лицето Х през месец юни 2009 г. е получавал 300 лева пенсия, а лицето Y през месец юни 2012 г. му е отпусната за първи път пенсия 300 лева, и властта реши да повиши на всички пенсиите с примерно 10%, за да ги актуализира спрямо инфлацията от 2009-та досега, то лицето Х да предположим, че ще е актуализирано спрямо инфлацията, но лицето Y ако му се повиши пенсията също с 10%, то ще получава повече, отколкото трябва, тъй като инфлацията от юни 2012 г. до юни 2012 г. би трябвало да е 0%. Лицето Y получава за първи път 300 лева пенсия, която вече е актуална спрямо средния осигурителен доход към съответния момент и в която е индексирана и инфлацията за последните 3 години. Значи дори и да изглежда много честно и за Х и за Y като получатели на пенсия от 300 лева, да им се увеличи с еднакъв процент пенсията, то да предположим, че Х ще бъде компенсиран за инфлацията, но Y вече ще е компенсиран без да е имало нужда. И кой ще плати? Естествено данъкоплатците, обаче май не е правилно да е така? Би трябвало за всеки поотделно да се преизчисли пенсията с различен процент, като ако за Х инфлацията която трябва да се компенсира е била 10%, с толкова да е повишението, което да отстрани ефекта на инфлацията, за Y обаче ефекта на инфлацията е нулев и пенсията не би трябвало изобщо да се повишава, защото няма какво да се компенсира.

Едва ли е толкова сложно от НОИ да актуализират по подобен начин пенсиите, но докато се работи по архаичния модел на осигурителния стаж + финансовите пирамиди ДЗПО и ППФ, всичко трябва да се прави не съвсем гъвкаво и спуснато като заповед, а и на пенсионера Y все ще му се струва, че не е бил актуализиран, докато на Х пенсията, която е била в същия размер като неговата са я повишили.

В една съвременна пенсионна система не би трябвало да има финансови пирамиди, и би трябвало актуализацията на пенсиите да се случва автоматично – виж модела на осигурителния принос

Locations of visitors to this page
Tyxo.bg counter
Site Meter
Google Analytics Alternative
Clicky

Публикувано в Анализ. Етикети: , , . 1 Comment »