Alexander Todorov Network

От своето начало през 14 век до встъпването в длъжност на Националната здравна служба през 1948 г., еволюцията на законите за бедните във Великобритания е историята на едно от най-значимите и широкообхватни направления за националната социална политика и администрация.

Историята на законите за бедните може да се раздели на Old Poor Law – оформен чрез 1601 Act for the Relief of the Poor, и New Poor Law, огласен от допълненията на Poor Law Amendment Act of 1834.

Old Poor Law до голяма степен може да се характеризира като ориентиран към общините, на локално ниво, изпълняван случайно, и като някои от най-значимите му развития (например работата на приюти) са напълно доброволни. New Poor Law има за цел да се изпълнява стриктно, системата да бъде централизирана, наложена за всички, и в центъра на която да бъде приюта за бедни. Всъщност има малко промени въведени през 1834 г. Реално промените са свързани с начина за администриране. Но има фундаментална промяна в начина, по който бедните гледат на подпомагането, което получават. Традиционното схващане е, че бедността е неизбежна, бедните са жертви на ситуацията и подпомагането им е християнско задължение. Законът от 1834 г. се води от мирогледа, че бедните са в най-голяма степен отговорни за ситуацията, в която се намират, и че това би могло да се промени ако те самите пожелаят. Не всички промени са през 1834 г. обаче. Една важна и сложна част от законодателството за бедните датира от 1662 г. и остава в сила до 1948 г. – Settlement Act. Забележително е и, че части от закона за бедните от 1601 г. не са отменени до 1967 г.

Стар закон за бедните (The Old Poor Law)

Произход на стария закон за бедните

Произхода на подпомаганията за бедните датират от 15 век. С упадъка на манастирите и тяхното затваряне през 1536 г., заедно с разпада на средновековната социална структура, благотворителността за бедните постепенно се променя от традиционната си доброволна рамка до задължителен данък, който се администрира от енорията. Законодателството до този момент основно се занимава с просяци и вагабонти. В резултат от „черната смърт“ (1348-9) работната ръка е недостатъчна и заплатите нарастват стръмно. По тази причина няколко закона се приемат с цел да се принудят всички работоспособни мъже да работят и да се запази нивото на заплатите на старите си нива. Тези мерки водят до това, че работниците обикалят страната търсейки местност, където заплатите са по-високи, и където законите не се спазват твърде стриктно. Някои започват да просят под предлог, че са болни или осакатени. През 1349 г. наредбата за работниците (Ordinance of Labourers (36 Edw.III c.8)) забранява на частни лица да дават подаяния на работоспособни просяци.

През 1388 г. Statute of Cambridge (12 Rich.II c.7) въвежда правила, които забраняват движението на работниците и просяците. Всеки окръг поема отговорността за подпомагането на своите бедни, които поради старост или увреждания не са способни да работят. Тези, които искат да се преместят от окръга трябва да получат разрешение от „good man of the Hundred“ – местния Justice of the Peace, или рискуват да бъдат пратени в запаса. След този закон, просяците не могат да претендират нито да бъдат работници (които се нуждаят от разрешение да обикалят страната), нито да бъдат инвалиди (които също не могат да напускат местността). Законът от 1388 г. често се смята за първия английски закон за бедните. Обаче липсата на изпълнението му ограничава въздействието и ефекта му.

През 1494 г. Vagabonds and Beggars Act (11 Henry VII c.2) определя, че „Вагабонтите, шляещи се подозрителни лица, трябва да се изпращат в запаса за три дни и три нощи, и да не получават нищо друго освен хляб и вода, след което трябва да се изгонят от града“. Всеки просяк способен да работи трябва да се обръща към местността, където за последно се е заселил, или е бил роден. 1547 Statute of Legal Settlement (1 Edw. VI. c.3) постановява, че работоспособен просяк може да бъде жигосан и направен роб за 2 години (или доживот ако се е укривал). Законът осъжда „глупавото състрадание и милост“ към скитниците. Позитивното в закона е, че се залага да се построят заведения за бедните, които не могат да работят, където да бъдат подпомагани и лекувани.

В просъществувалия за кратко закон за бедните от 1536 г. се залага да има църковен настоятел във всяка енория, който да събира доброволни помощи в „обща кутия“, с които да се помага на онези, които не могат да работят. В същото време шляещите се и способни да работят бедни са задължени да извършват труд, като има наказание за онези, които откажат. Законът забранява просията и неофициалната милостиня. През следващите десетилетия задължителни данъци за бедните се въвеждат в Лондон, Кеймбридж, Колчестър, Ипсуич, Норуич, и Йорк. На национално ниво през 1572 г. с въвеждането на местните данъци върху собствеността. Събираните средства от енориите се използват за подпомагане на възрастни, бедни и болни. Закон от 1564 г. цели да потиска странстващите просяци като овластява енорийските служители да намират места за живеене на тези класове лица (в последствие се развиват и приютите за бедни). Act For Setting the Poor on Work от 1576 г. разпорежда да се предоставят материали като вълна, коноп, лен, както и помещения, с които да се намери заетост на бедните. Act For the Relief of the Poor (39 Eliz. c.3) от 1597 г. изисква всяка енория да назначи надзиратели на бедните (Overseers of the Poor), които да отговарят да се намери работа за безработните, както и да се направят енорийски домове за онези, които не могат да се грижат сами за себе си.

The 1601 Poor Relief Act

През 1601 г., 43-та година от царуването на кралица Елизабет I, се приема An Act for the Reliefe of the Poore (43 Eliz. I c.2), който на практика е усъвършенстване на закона от 1597 г., но често се отбелязва като основа на старите закони за бедните.

Според закона от 1601 г. всяка енория е длъжна да помага на възрастните и безпомощните, да приучат беззащитните деца към труд, и да осигури работа за онези способни да работят, но които са загубили своя бизнес. Основните цели на закона са:

– Установяването на енорията като административна единица, отговорна за подпомагането на бедните, с църковни настоятели или надзиратели, които да събират данъците за бедните и да ги разпределят.

– Предоставяне на материали като лен, коноп и вълна, за да се осигури работа на способните да работят. Всеки работоспособен, който откаже да работи се изпраща в поправителен дом (House of Correction) или в затвора.

– Подпомагане на неспособните бедни – възрастни, слепи, куци и т.н. Това може да включва предоставяне на жилище за бедни. Законът също така подпомага родителите, прародителите, или децата на тези бедни, които преди това са били в състояние да се грижат за тях.

– Възпитаване към труд и чиракуване за децата.

Събирането на данъци за бедните се осъществява от енорийските надзиратели, които не получават заплата и се избират ежегодно от събранието на енорията. Това никога не е била харесвана работа и пропускането на дори 1 редовна месечна среща може да доведе до солидно наказание от 1 паунд за надзирателя. Събраните данъци се разпределят за покриване на нуждите на бедните, основно под формата на хляб, дрехи, гориво, плащане на наем, или пари. Пълния текст на закона от 1601 г. може да се прочете тук.

Данъци за бедните

Законът от 1601 г. овластява енорийските надзиратели да събират пари за подпомагане на бедните от жителите на енорията, според способността им да плащат. Данъците за бедните са под формата на местен данък върху доходите, но във времето еволюира до данък върху стойността на собствеността. Като цяло данъка за бедните се плаща от наемателя на имота, не от собственика. Неплащането на данък за бедните може да доведе до налагане на глоба, конфискация на имущество, или дори затвор.

Пример за призовка при неплащане на данък от 1822 г.

The Settlement Act

През 1662 г. се приема друга значима част от законодателството за бедните – An Act for the better Relief of the Poor of this Kingdom (13&14 Car. II c.12) и по-известен като Settlement Act. В действителност принципите на този закон не са нови, а се коренят в Statute of Cambridge от 1338 г.. Законът позволява отстраняване от енорията обратно към населеното място за новодошлите, които е вероятно да имат данъчни задължения. Изключение се прави за новодошлите, които са в състояние да наемат имот за поне 10 паунда на година, като това е далеч над възможностите на средния работник. Законът не уточнява как се определя населеното място на човек – основните принципи пък са установени отдавна. За населеното място на дете се приема това на бащата. В брака жената взима същото местожителство като своя съпруг. Незаконните деца получават местожителство където са родени. Това често води до това, че енорийските надзиратели гледат да се отърват от неженени бременни жени преди да се роди детето, като за пример бременната се транспортира към друга енория точно преди раждането, или се плаща на мъж от друга енория да се омъжи за нея.

Последващия закон от 1691 г. определя допълнителни начини за получаване на местожителство. Ако момче чиракува, което може да стане при навършени 7 години, неговата енория по местоживеене става мястото където чиракува. Друг начин за придобиване на местожителство в нова енория е при непрекъсната трудова заетост за поне една година. За да не се допуска това, често се правят назначения за 364 дни, вместо за пълна година, или с няколко дни неплатен отпуск включени. От друга страна работниците могат да се откажат от своята работа преди навършването на 1 година, за да избегнат да попаднат в капана на неприятна енория.

Документ за местожителство от 1747 г.

Пълния текст на закона може да се прочете тук. Интересното е, че в законът за първи път се споменава думата „приют“.

През 1697 г. със закона For supplying some Defects in the Laws for the Relief of the Poor (8&9 Will II c.30) се дава на новодошлите в енорията сертификат от тяхната собствена енория за защита, докато могат да се облагат с данъци за бедните. Век по-късно през 1795 г. Act to prevent the Removal of Poor Persons until they shall actually become chargeable (35 Geo. III c. 101) засилва тази защита за всички бременни жени. За енориите те са най-малко желаните, защото се считат за най-скъпи за издръжка.

Пример за уведомление за отстраняване от енорията от 1836 г.

Емблема за бедните

Законът от 1697 г. изисква онези, които получават подпомагане да носят емблема за бедни на дрехите си върху дясното рамо. Емблемата се състои от буквата “P” (от “poor” – беден), предшествана от първата буква на тяхната енория. Емблемата се използва в някои енории, в други не, като тази процедура се прекратява със закона от 1810 г. (50 Geo. III c.10).

Емблема за бедни в енорията Amphill

Действието на Settlement Act и последващите му изменения се оказва сложно, объркващо и спорно. Скъпи съдебни битки се водят между енория, която се опитва да се отърве от просяк като твърди, че няма задължение да подпомага и енория, която твърди обратното. За пример в началото на 1837 г. мъж на име William Withers пътува от Бристол до Лондон, когато е поразен от тежък ревматизъм и трябва да прекара 6 седмици в приюта за бедни в Walcot in Bath. Walcot решава да го прехвърли към Clerkenwell и в 6 часа вечерта той е качен на отворена карета без защита от вятър и сняг. След 7 часа, на половината път трябва да се съживява с бренди и вода. Когато пристига в Clerkenwell той е с напълно измръзнали крайници. Съда решава, че отстраняването му от Walcot е незаконно. Той трябва да се върне там, за да се продължи производството. В същото време Clerkenwell може да прехвърли разходите за Withers на Walcot, и по тази причина се грижи за него като цар с 5 шилинга на седмица. В крайна сметка данъкоплатците в Walcot трябва да се изръсят с 500 паунда за правните разходи, плюс първоначалните разходи за преместването и разходите за грижите за него докато е в състояние да се върне в Walcot, от където да бъде изпратен законно до Лондон.

Bastardy (незаконни деца)

Между 1732 и 1744 г. се провеждат редица промени в законодателството за отговорността към незаконните деца:

– В 1732-3 г. бременна жена с незаконно дете трябва да декларира този факт и да обяви кой е бащата

– През 1733 г. предполагаемия баща става отговорен за издръжката на незаконното дете, като ако откаже може да отиде в затвора. Енорията в такъв случай ще трябва да подпомага майката и детето, докато бащата се съгласи да се грижи за тях, като трябва да обезщети и енорията (въпреки че това рядко се е случвало).

– През 1743-4 г. незаконно родено дете на майка осъдена за скитничество получава местожителството на своята майка, независимо от това къде е родено в действителност. Майката трябва да бъде бита публично.

Knatchbull’s Act (The Workhouse Test Act)

Законът на Сър Eduard Knatchbull от 1722-3 г. разпорежда да се установят приюти от енориите, всяка по отделно, или в сътрудничество със съседни енории. Извадка от закона:

„Църковните настоятели и надзиратели на бедните от всяка енория, със съгласието на по-голямата част от енориашите, могат да закупят или наемат всяка къща или къщи в енорията, или място, и да сключват договори с лица за осигуряване на подслон и наемане на работа на бедни. Трябва да се получава полза от техния труд за по-добра поддръжка и подпомагане на други такива бедни лица. В случай, че беден човек откаже да бъде подслонен в такава къща или къщи, да се изважда от регистрите на енорията и да се лишава от правото на подпомагане. Където енориите са малки, две или повече от тях с разрешението на Съда на мира, могат да се обединят при наемането на къщи за горепосочените цели. Църковните настоятели от една енория могат да се договарят с тези от други енории при подпомагането на бедните. Но не могат бедни, или техните чираци, деца и т.н. да се установяват в енорията, града или мястото, от което трябва да се отстранят по силата на този закон.“

Забележка: това е основен закон и обхваща цяла Англия.

Пълния текст на закона може да се прочете тук.

The Workhouse Test

Knatchbull’s Act е първата правна рамка за полагане на тест за приют за бедни. Перспективата за приюта трябва да действа като възпиращ фактор и подпомагането трябва да е на разположение само на онези, които са достатъчно отчаяни, за да приемат режима.

Теста за приюта за бедни вероятно води началото си от Matthew Marryott, управител на приют за бедни от Бъкингамшир, който отваря първия си обект в Олни през 1714 г. той насърчава работата на много приюти в южната част на Англия. Предполага се, че той има пръст в писането на публикацията от 1725 г. „An Account of Several Workhouses for Employing and Maintaining the Poor“, която описва работата на над 100 приюта и финансовите ползи за енорията от тяхното въвеждане.

До 1732 г. функционират около 700 приюта. Парламентарни доклади от 1776-7 г. изброяват почти 2000 приюта в Англия и Уелс – в приблизително всяка седма енория.

Farming the Poor

След Knatchbull’s функционирането на приютите не е задължително да се управлява от самата енория. Вместо това може да се сключи договор с трета страна, която да храни и подслонява бедните, като получава седмично средства от енорията, за всеки от тях. Грижещия се за бедните също така може да им предоставя работа, като може да задържи дохода, който са генерирали. Тази система е известна като „Farming the poor”. Договора обикновено се дава на кандидата предложил най-добра цена, като може да е под различни форми – например за подпомагане на всички бедни в енорията, или само за управлението на приют за бедни, или за грижи за само определена група бедни като бебета, деца, луди, или за предоставяне на медицинска помощ.

Фредерик Еден в своето изследване за бедните в Англия през 1797, описва работата на “farming” в един приют:

Изпълнителят на договора може да използва къщата и мебелите, както и доходите на бедните, и получава 1000 паунда годишно, за което е длъжен да се грижи за бедните от всякакъв вид, но не поема разходите за преместване, жалби и други съдебни разходи. В приюта има (през октомври 1795 г.) 124 обитатели, от които 50 са стари и немощни. Немощните, които могат да работят са заети в бране на вълна, децата се учат да четат 2 пъти дневно. Момчета и момичетата, мъжете и жените спят в различни помещения в приюта. Изпълнителят казва, че не държи сметка за разходите или приходите.

Gilbert’s Act

Закона на Thomas Gilbert – For the Better Relief and Employment of the Poor (22 Geo. III c.83) се приема през 1782 г. Той има за цел да организира подпомагането на бедните на териториално разделение. Всеки окръг се разделя на големи области съответстващи на Hundred (стара административна единица в окръга) или други големи групи от енории. Такива обединения от енории могат да създадат общ приют, въпреки че подпомагането би трябвало да е само за стари, болни, немощни и сираци. Работоспособните бедни, които намират работа близо до собствените си домове, получават надбавки, така че доходите им да достигнат до приемливи нива.

Законът на Gilbert въвежда значителни промени в управлението на подпомагането на бедните. Gilbert Unions се контролират от борд от Guardians, един от всяка енория член на обединението, избиран от данъкоплатците и назначаван от местните магистрати. Работата на Guardians’ се контролира от посетител, също назначен от магистратите. Законът предвижда примерни правила за работата на приютите за бедни.

Схемата на Gilbert обаче никога не става достатъчно популярна, като са създадени общо под 100 такива обединения.

Пълния текст на Gilbert’s Act.

Sir William Young’s Amendment Act

През 1795 г. Сър Уилям Йънг въвежда An Act to Amend so much of an Act… as prevents the distributing occasional relief to poor persons in their own houses, under certain circumstances and in certain cases. (36 Geo. III c.23). Този закон отменя някои от разпоредбите на Knatchbull и дава голяма власт на местните магистрати. Въведените непопулярни мерки насърчават някои енории да формират Gilbert’s Unions.

Bentham’s Scheme

През 1796 г. Jeremy Bentham, великият законодателен реформатор и утилитарен философ, публикува грандиозна схема за управление на просяците (Pauper Management). Този ранен пример за приватизация предлага създаването на национална благотворителна компания, която ще създаде верига от 250 огромни приюта, финансирани от голям брой от малки инвеститори. Всеки приют ще държи около 2000 обитатели, които ще бъдат поставени на доходоносна работа и ще се хранят при режим на „спартанска диета“.

The Speenhamland System

Въпреки, че се корени от закона 1782 г., нарастващата практика по това време за добавки към ниските заплати, стават известни като “Speenhamland System”, кръстени на енория от Berkshire с това име. Там през 1795 г. магистратите решават да се дават добавки към заплатите в зависимост от цените на хляба и броя на децата.

Когато хляба от второкачествено брашно с тегло 8 lb струва 1s, тогава всеки беден и трудолюбив човек трябва да има за себе си поне 3s седмично, или от собствен труд, на семейството му, или от подпомагане за бедни, а за съпругата му и всеки член на семейството трябва да има по 1s. Ако цената на хляба нарасне до 1s 3d, женен мъж с 2 деца ще има гарантирани за себе си 3s 9d за себе си + 3 пъти по 1s 9d, или общо 9 шилинга на седмица.

Въпреки, че никога не е обличана в правна форма, тази практика в различните й вариации е широко разпространена. Но тази система води до това, че работоспособни работници започват да считат, че имат право на подпомагане от енорията, когато са без работа, и също така губят респект към работодателя си когато работят.

Sturges Bourne’s Acts

В усилията си да подобри администрирането на подпомагането за бедните (и редуциране на разходите) се приемат Sturges Bourne Acts: The 1818 Act for the Regulation of Parish Vestries (58 Geo. III c. 3) и 1819 Act To Amend the laws for the Relief of the Poor (59 Geo. III c. 12). Тези закони позволяват на енорията да назначи малки комисии, които да контролират подпомагането на бедните. Избора на комисията се прави от данъкоплатците, като всеки от тях има различен брой гласа (до 6) в зависимост от стойността на имуществото си. За да се подпомага надзирателя на енорията (неплатена длъжност) при растящата административна тежест, може да се назначава негов помощник на заплата.

В края на 20-те години на 19 век има растящо недоволство от цялата система, в частност от собствениците на земя, които трябва да поемат растящата данъчна тежест за подпомагане на бедните. Също така има растящо недоволство сред бедните, особено в селските райони, което води до безредици и нападения на приюти, особено от тези, които се идентифицират като поддръжници на сенчестата фигура на Captain Swing. През 1832 г. британското правителство решава да назначи кралска комисия, която да преразгледа цялата система за подпомагане на бедните.

The 1832 Royal Commission

Комисията под председателството на епископа на Лондон провежда подробно проучване за състоянието на администрирането на законодателството за бедните и подготвя доклад. Той е до голяма степен работа на двама от комисарите – Nassau Senior и Edwin Chadwick. Според доклада бедността е в следствие на нищетата на отделните индивиди, а не на икономическите и социалните условия. Така просяците претендират за подпомагане, независимо от основанието: многодетните семейства получават най-много, което насърчава недалновидните бракове. Жените претендират за подпомагане за незаконните деца, което насърчава неморалността. Работниците нямат стимул да работят. Работодателите държат заплатите изкуствено ниски, тъй като работниците получават субсидии за бедност.

Кралската комисия публикува доклада през март 1834 г. и прави 22 препоръки, които формират основата на новото законодателство. Основното законодателно предложение е това:

„Освен медицинската помощ и свързаните с чиракуване изключения, всякакво подпомагане към работоспособни лица и техните семейства, различни от  онези в добре регулираните приюти (местата където могат да работят в съответствие с духа и намеренията на кралица Елизабет), трябва да се обявят за незаконни и прекратят, а всякакво подпомагане за деца до 16 години трябва да се счита за предоставено на техните родители“.

В допълнение комисията препоръчва:

– Групиране на енориите, за управлението на приютите за бедни

– Условията в приютите за бедни трябва да бъдат по-малко привлекателни от онези, които се предоставят за независимия работник от най-нисък клас

– Назначаване на централен орган за администриране на новата система

Докладът възражда идеята за тест за приюта за бедни – убеждението, че заслужаващите и незаслужаващите могат да се разграничат чрез прост тест: всеки готов да приеме подпомагане от отблъскващ приют за бедни, трябва да му липсва моралната решителност да оцелее извън него.

Последващия 1834 Poor Law Amendment Act води до основен ремонт по администрирането на подпомагането на бедните. Законът и неговите по-късни промени стават известни като Нов закон за бедните (New Poor Law).

НОВ ЗАКОН ЗА БЕДНИТЕ

The 1834 Poor Law Amendment Act

След доклада на кралската комисия през 1834 г. се приема An Act for the Amendment and better Administration of the Laws relating to the Poor in England and Wales (4 & 5 Will IV c. 76), който получава одобрение на кралското семейство на 14 август 1834 г.

Пълния текст може да бъде намерен тук.

Законът до голяма степен се занимава със създаването на правна и административна рамка за новата система за подпомагане на бедните. В сърцевината на закона е новата Poor Law Commission, която е натоварена с отговорността за политиката и администрацията на новия режим. Назначени са трима за комисари (George Nicholls, John Shaw-Lefevre и Thomas Frankland Lewis). Комисията се установява в  Somerset House в Лондон.

Печатът и подписите на комисарите

Една от първите задачи на комисията е да се разделят близо 15-те хиляди енории в Англия и Уелс на нови административни единици наречени Poor Law Unions, всяко обединение от които да се състои от избрани по места Board of Guardians. Финансирането на всяко обединение и неговия приют за бедни продължава да идва от местните данъци за бедните, като всяка енория допринася пропорционално на разходите си за подпомагане на бедни през последните 3 години. Следвайки принципа установен 1818 г. от Sturges Bourne Act, данъкоплатците имат право на различен брой гласове (до 6) в зависимост от стойността на собствеността си.

Създаването на новите обединения се извършва от екип от асистент-комисари, които посещават всяка област и провеждат срещи с местните служители на енорията и собствениците на земя. В някои области собствениците с големи имоти са в състояние да имат значително влияние върху групирането на енориите формиращи всяко обединение. Собствениците на земя обикновено предпочитат да запазят недвижимите си имоти в рамките на 1 обединение, което да им позволи да имат максимално влияние при избирането на Board of Guardians. Новият Potterspury съюз в Northamptonshire например се състои от само 11 енории членки, като 8 от тях се притежават изцяло или частично от херцога на Grafton.

Новата система започва да функционира с голям брой заповеди и наредби издадени от комисията, които определят всеки аспект от дейността на обединенията и техните приюти. Комисията има властта да издава общи заповеди, които се прилагат към голям брой обединения, и специални заповеди, които се отнасят до само едно обединение. Общите заповеди изискват одобрението на парламента, докато специалните не. Комисията заобикаля това ограничение като многократно издава идентични специални заповеди към множество отделни обединения. През 1841 г. се издава първата обща заповед, която трябва да се одобри от парламента. Много от предишните специални заповеди са преразгледани след това и преиздадени като общи заповеди, като кулминацията е 1847 с Consolidated General Order, която се превръща в „Библията“ за функционирането на системата.

Клаузата за незаконни деца

Една от най-противоречивите части на закона е клаузата за незаконно родените деца. Законът прехвърля отговорността за незаконно родените деца до навършване на 16 годишна възраст, на техните майки. Ако майките не могат да издържат себе си и потомството си, трябва да влязат в приют за бедни. На закона се възлагат големи надежди, че ще направи последиците достатъчно непривлекателни за жените, за да не рискуват извънбрачна бременност. Тази силно непопулярна мярка се разводнява със закона от 1839 г., който позволява отново претенциите за бащинство да се разглеждат от местните магистрати (според закона от 1834 г. това се прави на областно ниво и само по инициатива на енорийските надзиратели или Guardians).

Клаузата се отменя със закона от 1844, която позволява на неомъжените жени да търсят издръжка от бащата за себе си и за детето, независимо от това дали получават подпомагане за бедни.

Местожителство

Кралската комисия през 1832 г. предлага опростяване на законите свързани с уседналостта, като раждането в енорията ще е единствения начин за придобиване на местожителство. Обаче това предложение не се приема, въпреки че законът от 1834 г. отменя възможността след 1 година работа в енорията да може да се получава местожителство.

След приемането на закона от 1834 г. незаконните деца получават местожителството на майката, освен ако до навършване на 16 години не са придобили собствено. При предишната система, където незаконно дете получи местожителство според мястото си на раждане, води понякога до това, че енориите се опитват да го отстранят от своите граници, така че с бременните самотни жени да не са бреме за данъкоплатците в енорията.

През 1846 г. вече и без друго сложните закони за местожителство се усложняват допълнително със закон, който въвежда нова концепция за „непреместваемост“. Това дава защита срещу отстраняване на всеки, който е пребивавал в енорията за 5 години. Тази привилегия обаче не е възможна за онези, които живеят извън родната си енория и които са получавали подпомагане за бедни от новата енория. За да се предотврати наплива от нови искания от онези, които разбират, че са „непреместваеми“, Bodkin’s Act се приема скоро след това, за да прехвърли разходите за такива искания към общия фонд на обединението, а не да се поемат от отделните енории. От 1865 г., 1 година пребиваване в обединението прави всеки „непреместваем“.

Въпреки тези промени, въпросите за местожителството и отстраняването от местността продължават да заемат значителна част от времето и парите на обединенията. През 1907 г. над 12 000 човека са изселени от едно обединение към друго в Англия и Уелс, като по-голяма част от тях са от Лондон и други големи градове.

Опозицията срещу новия закон

Законът от 1834 г. получава много критика, включително от вестник The Times, в който в  статия от 30 април 1834 г. (преди приемането му) е написано, че ще бъде опозорен божествения закон. В рамките на няколко седмици след отварянето на първия нов приют за бедни по новия закон в Abingdon, в новините се появява, че върху стопанина му е направен опит за убийство.

В северната част на Англия, което от части се подхранва от икономическата депресия, се появява движение срещу новия закон за бедните. В места като Хъдърсфийлд, водени от Richard Oastler, неговите поддръжници и дори членове на Board of Guardians, които саботират работата на новия закон като отказват да изберат секретар на обединението, без който е невъзможно функционирането на закона. През август 1842 г. приюта в обединението Stockport е нападнато от тълпа безработни работници.

Нападението на приюта в Stockport през 1842 г.

В Уелс, особено в централните и северозападните региони, съпротивата срещу строежа на приюти е силна. До 1847 г. в 17 от 47 обединения не са отворени приюти. Едно от обединенията Rhayader се съпротивлява до 1877 г. При атака на приютите в Llanfyllin само Montgomeryshire конницата успява да спаси сградата от разрушаване от тълпата, а в Narberth са наети специални полицаи, които да пазят мястото, където тълпата се опитва да подпали новия приют за бедни.

През 1841 г. GR Wythen Baxter публикува известната си The Book of the Bastiles – компилация от сензационни доклади във вестник, съдебни производства, кореспонденции и др., което илюстрира някои ужасяващи истории свързани с новия закон за бедните. Например:

„Проучването е извършено тази седмица в Rochester, преди да се предявят обвинения срещу James Miles, управителят на Hoo Union-House за жесток побой над млади просяци от двата пола. Elizabeth Danes заявява, че е била на 13 години, когато James Miles я е наказвал 3 пъти, докато е била в приюта. Наказанието е било, тъй като е оставила малко мръсотия в ъгъла на стаята. James Miles я е накарал да лежи на масата, свалил е дрехите й, и я е биел с метла докато потече кръв“.

В Huddersfield Union, където 5 малки стари приюта все още работят, има обществени протести през 1848 г., заради централния приют. Там условията са крайно нехигиенични, до 10 деца спят на едно легло. Храната е ужасна дори и за стандартите на приютите. Условията за инвалидите са дори по-лоши – жив пациент споделя общо легло с труп в продължение на значителен период от време след смъртта, болните са оставяни немити дни наред, в някои случаи оплескани в собствените си екскременти.

Най-големия скандал избухва през 1845 г. в приюта в Andover, където става ясно, че условията са толкова тежки, че обитателите са прибягвали да прочистване на загниващо месо от костите си. Този случай добива изключително голяма популярност.

Открита взаимопомощ

Комисията по закона за бедните посвещава много енергия към премахването на подпомагането за работоспособни лица. Това се оказва особено трудно в северната промишлена част от страната. Откритата взаимопомощ е обект на 2 важни общи заповеди, издадени от комисията:

– Outdoor Labour Test Order от април 1842 г. позволява подпомагане (поне половината от което под формата на храна, дрехи и др.) да се дава на работоспособни просяци от мъжки пол, които изпълняват т.н. Labour Test (физически труд, обикновено трошене на камъни и бране)

– Outdoor Relief Prohibitory Order от декември 1844 г. забранява всякакво подпомагане а всички работоспособни мъже и жени, освен при изключителни обстоятелства.

Labour Test Order влиза в сила в 32 обединения, основно в индустриалния север. Prohibitory Order влиза в сила в 396 обединения. В 81 и двете заповеди влизат в сила, позволявайки на The Guardians известна преценка как да се управлява подпомагането.

The Poor Law Board

През 1847 г., след скандала Andover, доклади за други проблеми, заедно с желанието на правителството администрацията на закона за бедните по-директно да се отчита на парламента, комисията се премахва и се заменя от нов Poor Law Board, с George Nicholls за постоянен секретар за първите 3 години.

През 1852 г. борда се опитва да стандартизира правилата свързани с подпомагането за бедни. През август месец издава Outdoor Relief Regulation Order, която за разлика от предни заповеди, включва ограничения по отношение на болните, възрастните и вдовиците. След многобройни протести от Boards of Guardians, които чувстват намеса в правомощията им, през декември се издава преработена заповед.

През 1865 г. Union Chargeability Act прехвърля разходите за подпомагане от енорията към обединението – всяка енория прави вноски към общия фонд въз основа на данъците, а не на броя бедни, които има. Обединението, а не енорията, става района на местожителството, като условията за получаване на непреместваемост се намаляват до 1 година пребиваване в обединението.

The Metropolitan Asylums Board

През 60-те години на 19 век, нарастващата загриженост за състоянието на приютите в Лондон, и в частност техните здравни заведения, води до натиск за промяна в управлението им. През 1865 г. решаването на проблемите не търпи отлагане след като медицинското списание The Lancet публикува разкрития за ужасяващите лазарети в приютите за бедни. 2 години по-късно през 1867 г. се приема Metropolitan Poor Act и грижите за бедните болни в Лондон се прехвърлят към нов орган – Metropolitan Asylums Board. Извършва се реорганизация в някои обединения в Лондон, а всички обединения вече трябва да осигуряват настаняванията в болницата отделно от тези в приюта. Борда увеличава броя на институциите за грижа за болните в града от треска, едра шарка и туберкулоза, за което са наречени „малоумници“. Институциите на борда са реално първите държавни болници в Англия.

The Local Government Board

През 1871 г., Poor Law Board се заменя от Local Government Board, който има много по-големи отговорности като например канализацията и общественото здраве.

През 70-те бордът започва кампания за намаляване на разходите за подпомагане. Също така оказва натиск върху няколкото останали обединения като Todmorden, Rhayader и Presteigne, които устояват срещу изграждането на приюти. Бордът е подпомаган от The Divided Parishes и Poor Law Amendment Act, 1876 (39&40 Victoria c.61). основната цел на този закон е да даде възможност на борда да постави ограничения на обединенията, особено на онези, които имат енории отделени от основната област на обединението, или които преминават границите на окръга. Въпреки това, законът дава възможност на борда да разпуска всяко обединение, „когато е целесъобразно за целите на коригиране или опростяване на управлението, или за осигуряване на по-добра администрация на подпомагането…“. Под заплахата от разпускане, Todmorden и Rhayader най-накрая се съгласяват да построят приюти, като Rhayader приема първия посетител през август 1879 г., ставайки последното обединение в цяла Англия и Уелс, което го прави. Presteigne обаче се разпуска през 1877 г., и нейните енории се разпределят към съседните обединения.

The Local Government Board Offices, Whitehall

Ирландия

На 31 юли 1838 г. след доклад на George Nicholls, се приема Act for the more effectual Relief of the Destitute Poor в Ирландия. Този закон се базира на същия модел, който съществува в Англия и Уелс, с подпомагане концентрирано в приютите. Първоначално 130 ирландски обединения се създават, с допълнително 33 в периода 1848-50 г. за повече информация виж тук.

Шотландия

През януари 1843 г. се назначава Commission of Enquiry, която да разгледа приемането на закони за бедните в Шотландия. Доклада на комисията от 2 май 1844 г. отбелязва, че подпомагането  на бедните в Шотландия като цяло се ограничава до възрастни, болни, инвалиди, душевно болни и т.н. Подпомагането на работоспособни са рядкост. В доклада се предлага да се запази в общи линии подпомагането, организирано на ниво енория, въпреки че в някои градски райони те трябва да се обединят, включително чрез създаването на обединени приюти. Комисията предлага създаването на Board of Supervision, който да наблюдава управлението на ниво енория. Тези предложения  влизат в сила на 4 август 1845 г. със Act for The Amendment and better Administration of the Laws Relating to the relief of the Poor in Scotland (8 & 9 Vic. c. 83). За повече информация виж тук. За пълния текст на закона виж тук.

The 1905 Royal Commission

До началото на 20 век промяната витае във въздуха. 2 фактора допринасят за това. Първия е избирането на значителен брой жени за Guardians – от както през 60-те години на 19 век жените са активни в подобряването на условията в приютите, особено чрез органи като Workhouse Visiting Society. Второ, през 1892 г. се намалява до 5 паунда стойността на имота на собственика, която му дава право да бъде избиран за Guardian, като така и работническата класа може да има представители в борда.

През декември 1905 г. се назначава Royal Commission on the Poor Law and the Unemployed: 1 – да проучи работата на законите свързани с подпомагането на бедните във Великобритания; 2 – да проучи средствата приети извън закона за бедните за справяне с проблемите произтичащи от безработицата, в частност по време на периоди на тежка индустриална депресия, и да разгледа и докладва дали някаква промяна в законите за бедните или тяхната администрация е нужна.

През следващите 4 години комисията провежда най-голямото изследване от 1832 г. дотогава. Нейните 18 членове включват: C.S. Loch (секретар на London Charity Organization Society), William Smart (професор по политическа икономия at Glasgow University), Octavia Hill (активист за жилищна реформа и съосновател на National Trust), социалистическите реформатори George Lansbury и Beatrice Webb (съпруга на Sidney Webb), бивши Guardians, хора от администрацията и духовници.

Комисията е разделена и препоръките й се публикуват като:

– A Majority Report – одобрен от 14 нейни членове, които препоръчват създаването на нов орган за администриране на закона за бедните във всяка област, заедно със замяната на приютите с по-специализирани институции, които се грижат за отделните категории (деца, възрастни, безработни, душевно болни и др.)

– A Minority Report – подписан от 4 члена на комисията (Beatrice Webb, George Lansbury, Mr F Chandler, и Russell Wakefield), които са по-радикални и се застъпват за отмяна на законите за бедните и прехвърляне на функциите към други органи, които да се грижат за отделните групи. Акцентът е поставен върху превенцията срещу бедността, а не срещу последствията й.

Докладът се публикува на скромна цена и има огромни продажби. Организира се голяма пропагандна кампания от Sidney и Beatrice Webb в подкрепа на препоръките им за превенцията и отменянето на закона за бедните.

През 1911 г. George Lansbury, който през 1892 г. става един от първите представители на работническата класа на Guardians в Poplar, пише памфлет с провокативното заглавие Smash up the Workhouse. Той твърди, че за тази малка част от работоспособното население, за което няма алтернатива, и което има нужда от подпомагане, трябва да се омекоти режима за прием в приют.

Въпреки, че от работата на комисията няма директни последици с краен резултат ново законодателство, все пак се провеждат някои значителни промени. От 1 януари 1909 г. се въвежда пенсия за старост за навършилите 70 години (до 5s седмично за 1 лице, 7s 6d за женена двойка), въпреки, че до 1911 г. всеки, който е получавал подпомагане за бедни през последните 12 месеца, няма право на пенсия. През 1911 г. в ограничена форма се появява осигуряване за безработица и здравно осигуряване.

Някои от първите получатели на пенсия за старост, 1909 г.

Края на приютите за бедни

От 1913 г. терминът „приют“ се заменя от „институция по закона за бедните“ в официалните документи, но приютите като институция продължават да съществуват за много години напред.

По време на първата световна война много от Boards of Guardians предлагат приютите си за военна употреба, най-вече като болници (например в Бристол и Бирмингам), но също така за настаняване на военни, военни затворници и др.

Общата депресия в годините след първата световна война има кулминация стачката на миньорите от 1926 г., която поставя под голямо напрежение системата в някои обединения, които на практика фалират.

Neville Chamberlain, здравния министър през 1925 г. в правителството на консерваторите вярва, че системата за подпомагане на бедните има нужда от реформа и през 1926 прокарва закон, който позволява уволнението на Board of Guardians и замяната на членовете с държавни служители. Това се последва от Poor Law Act през 1927 г., и през 1928 г. той въвежда The Local Government Act, който в много отношения ще доведе до въвеждане на мерките предложени в доклада на кралската комисия от 1909 г. По същество ще се премахнат Boards of Guardians, а правомощията им и отговорностите ще се прехвърлят на местните власти. Те са длъжни да представят административни схеми, които да сложат край на подпомагането за бедни веднага щом обстоятелствата го позволяват, и да осигурят по-специфично обществено подпомагане на основата на друго законодателство като Public Health Act, Education Act и т.н. Законът се приема на 27 март 1929 г. и влиза в сила от 1 април 1930 г. – денят, който бележи края на 643 Boards of Guardians в Англия и Уелс.

Въпреки, че приютите официално не съществуват повече, много институции, които поемат дейността им през 30-те години остават почти без промяна. Възраженията от Boards of Guardians и съветите означават, че промените се случват много бавно. Законът от 1929 г. не успява да премахне законът за бедните – само се променя начина, по който се администрира и се сменят няколко имена. Poor Law Institutions стават Public Assistance Institutions и се контролират от „guardians“. Условията се подобряват незначително за нуждаещите се от подпомагане, повечето от които са възрастни, с умствена изостаналост, самотни майки и скитници.

На 5 юли 1948 г. влиза в сила приетия през 1946 г. National Health Service Act. Дори и най-радикалните промени, които влизат в сила имат по-малко влияние, отколкото човек може да си представи. Институциите попадат под контрола на Hospital Management Committees в рамките на Regional hospital Boards, но много от тях продължават да съществуват по същия начин, както приютите. Много от тези нови „болници“ до 60-те години на 20 век поддържат Reception Centres for Wayfarers, т.е. отделения за скитници.

Източници:
http://www.workhouses.org.uk/poorlaws/oldpoorlaw.shtml
http://www.workhouses.org.uk/poorlaws/newpoorlaw.shtml