Alexander Todorov Network

Наближавайки последния възможен ден за подаване на данъчна декларация от физическите лица (2 май 2012 г.) за доходите от 2011 г., доста често се появява въпросът защо лицата, които са получавали доходи по извънтрудови правоотношения (граждански договори) задължително трябва да подадат данъчна декларация, а ако са работили само по трудови договори, не.

Може би подобни въпроси нямаше да възникват, ако от НАП бяха разяснили какъв е смисъла на специалното третиране и деклариране при гражданските договори. Но може би от НАП не искат да дават идеи, които биха вдъхновили някои да опитват да избягват данъци?

А то и при толкова ниско данъчно облагане, каквото е в България, от чужбина идват дори, специално да си платят данъците. А някои и в повече плащат, може би десетки, стотици или хиляди пъти повече, отколкото някога са спечелвали от законна дейност, но това е друга тема свързана с „плоския данък“, който не е плосък за всички, а се ползва със специална цел…

Но по темата – защо е задължително да се подаде данъчна декларация за годината, в която лицето има доходи от граждански договори?

На първо време има една много специфична разлика между трудовите договори и гражданските. Трудовите договори се регистрират в НАП в 3 дневен срок след сключването им. Гражданските договори напротив, те никога не се регистрират в НАП. До какво може да доведе това ако го нямаше задължителното подаване на данъчна декларация за доходи от граждански договори, и подаването на информация от работодателите до 30 април на следващата година, за всички изплатени суми по граждански договори?

Пример 1 – физическо лице (което не е самоосигуряващо се) получава доходи от граждански договор за 1000 лева. След свършване на работата и подписването на приемопредавателен протокол, ще получи и служебна бележка, в която (ако лицето няма доходи от трудови договори, не е инвалид или пенсионер) ще пише нещо подобно:

– Нормативно признати разходи 25% = 250 лева

– Осигурителен доход 1000 лева – 250 лева = 750 лева

– Удържани осигуровки за пенсия за сметка на работника – 7,9% (от 750 лева) = 59,25 лева (а ако лицето е родено след 1959 г., тогава тези 7,9% ще са разбити на 2 позиции – за фонд Пенсии в НОИ 5,7%, и за финансовите пирамиди „универсални пенсионни фондове“, по известни като данък ДЗПО)

– Удържани осигуровки за здраве за сметка на работника – 3,2% (от 750 лева) = 24 лева

– Данъчна основа за данък общ доход 750 лева – 59,25 лева – 24 лева = 666,75 лева

– Удържан данък общ доход 10% от 666,75 лева = 66,68 лева

– Сума за получаване = 1000 лева – 59,25 – 24 – 66,68 = 850,07 лева

Тоест от 1000 лева договор, на лицето му е казано, че приблизително 15% от тях са отишли за данъци, и му се полага само останалата сума.

Ако не беше задължително лицето да подаде данъчна декларация за получените доходи от граждански договори е възможно следната ситуация работодателят да плати по-малко (уж останалата сума е удържана за данъци), а всъщност този договор никога да не е съществувал, никога да не се обяви в НАП, а работодателя да е платил каквото е платил от някоя „черна каса“ или нещо подобно, а разликата по договора, която уж е прихваната за данъци, да остане в същата „черна каса“ или нещо подобно. НАП никога не разбира за случилото се. Работника е бил обложен с данъци, но които не отиват по предназначение, а ако някога разбере работодателя я го има, я го няма. Тези номера стават вече трудно тъй като вече всяко физическо лице може да си вземе персонален идентификационен код от НАП напълно безплатно и да си следи върху какви суми го осигуряват работодателите му, какви данъци е плащал и т.н.

Защо работодателя би спечелил от такова шменти счетоводство (ако го нямаше задължителното деклариране пред НАП)?

Защото когато всичко си е както си трябва, работодателя би имал следните разходи:

1000 лева по договора + 9,9% за пенсии + 4,8% за здраве (допълнителни разходи за осигуровки за сметка на работодател) или общо 1147 лева.

По принцип разходите са хубаво нещо, признават се за данъчни цели и работодателя би спестил 1147 лева * 10% (корпоративен данък) = 114,70 лева данъци (и като имаме предвид, че никога подобен род работодатели не стигат до изплащане на дивиденти, които също се облагат с данък).

В първия случай, когато работодателя каже на работника по граждански договор, че му е начислил авансово данъци и затова му дава по-малко чисто, сумата е 1000-850,07= 149,93 лева.

Ако всичко си е по реда си, спестените данъци са 114,70 лева.

149,93 е повече от 114,70. Следователно ако няма контролата с подаването на данъчна декларация от работника по граждански договор, за работодателите би било по-изгодно да се изтарикатят и гражданския договор никога да не бъде официално деклариран пред света. В този случай това е причината задължително работещите по граждански договор да подават данъчна декларация. Ако работодателя им е свил удържаните данъци, то подаването на декларация от работника веднага ще прати данъчните да проверят несъответствието.

Пример 2 – граждански договор сключен със самоосигуряващо се лице, или защо ги карат работодателите да декларират всяка година до 30 април на следващата година какви средства са изплатили по граждански договори.

Това е така, защото при граждански договор със самоосигуряващо се лице за 1000 лева примерно, работодателя не удържа никакви данъци. Самоосигуряващото се лице е длъжно да го направи. Работодателя ще плати точно сумата от 1000 лева, а самоосигуряващото се лице трябва да се обложи с осигуровки и данък общ доход. На всяко самоосигуряващо се лице би му хрумнало, че може да си спести признаването на получените доходи и облагането. Само че когато работодателя декларира изплатените доходи по граждански договори, от НАП ще засекат несъответствието и на самоосигуряващото се лице ще му се стъжни за неуспешния опит.

Това са причините, поради които всички работодатели до 30 април на следващата година трябва да декларират какви доходи са изплащали по граждански договори, а всички работещи по граждански договори трябва да направят същото. Въпреки че всички данъци би трябвало да са внесени преди това и никой да не дължи на никой нищо.

Дилемата на затворника

„Двама души, извършили престъпление, са заподозряни и биват разпитвани в отделни помещения. Ако и двамата мълчат, при липса на доказателства няма да бъдат осъдени, т.е. ще спечелят. Дилемата обаче на всеки от тях двамата е следната: „Ако аз си мълча, а другия си признае, то той ще получи по-малка присъда, защото съдейства на правосъдието, а аз ще имам по-тежка присъда, защото не съм признал.“ Има обаче и трети вариант – ако и двамата признаят, и двамата ще бъдат осъдени.

Всеки от тях може да избере да си мълчи и да се надява и другият да мълчи или да си признае (за да има по-малка присъда) и да се надява другият да упорства с мълчание.“

Дилемата на затворника и декларирането на доходи при граждански договори

Ако работник и работодател се приемат за двамата души от горния пример, то ако работодателя не декларира, че е плащал доходи по граждански договор, а работника не декларира, че е получавал, на пръв поглед и двамата ще спечелят? По-скоро само работодателя ще спечели, защото използва „черна каса“ или нещо подобно за плащането на услугата. При работника обаче от нищото ще се появят пари. Ако е за дребна сума няма проблем, едва ли би направило впечатление. Но ако става дума за повече средства, то неминуемо лицето без доходи, но което живее добре без да работи (официално), ще направи впечатление. Ако това лице бъде заловено с подобни доходи, едва ли ще е много трудно да се разбере и от къде са получени. Така и работодателя, който ползва „черна каса“ или нещо подобно за разплащане може да изгори. Уж изглеждаше, че ситуацията „и двамата да си траят“ е печеливша, но не е съвсем така.

Ако работодателя декларира изплатените доходи, по граждански договори, а работника не (от мързел или презрение към НАП примерно), то работодателя ще спечели, че няма да му се наложат глоби, работника ще подлежи на санкция обаче, въпреки че предварително са му взети данъците и по всяка вероятност са внесени в бюджета.

Ако работника декларира дохода от граждански договор, а работодателя се е надявал, че работника няма да го направи и пропусне да декларира изплатените доходи по граждански договори, то работника си е изпълнил дълга (така и така е бил обложен с данъци), но за работодателя предстоят неприятности, които трудно могат да се определят веднага с цифри, тъй като зад едно нарушение обикновено излиза второ, а зад него и следващо, и т.н.

Ако работника си декларира доходите от граждански договори (тоест не го мързи да отиде до НАП да подаде декларация след като и без друго са го обложили вече, а може да декларира и по интернет) и ако работодателя декларира какво е изплащал по граждански договори, което е нормалната ситуация, тогава всичко си е по реда си. Работодателя няма да бъде глобяван, работника няма да бъде глобяван, а в НАП ще спят спокойно, че всички доходи са били обявени и обложени. Win-Win-Win ситуация.

Добре де, но това деклариране е неудобство, не може ли НАП да намерят друг начин?

Може, ако и гражданските договори се регистрират, както се прави с трудовите, но неудобствата биха били много по-големи от предимствата, особено за онези, които ползват гражданските договори за не съвсем обичайни от гледна точка на обикновения гражданин дейности. Така че с едно наглед улеснение като премахването на задължителното деклариране на доходите и от работодателя и работника при граждански договор, може да се създадат по-големи проблеми, които никой в бизнеса няма да иска. За данъчните общо взето ще им е все едно.

Така казва унгарската асоциация на частните пенсионни фондове – Stabilitas.

„Мнозинството от членовете желаят да останат в схемата и биха правили дарения, за да я спасят от колапс“.

В месеците след като правителството на Унгария разреши на населението да избира дали иска да възстанови пълните си права за държавна пенсия, като се откаже от пораженията, които задължителните частни пенсионни фондове са нанесли, близо 97% от населението избира да си възстанови пълните права за държавна пенсия, а финансовите пирамиди да си ходят, откъдето са дошли. Разбира се медиите отразиха края на робството за унгарците като „национализация“, а от организацията защитаваща интересите на финансовите пирамиди в Унгария, изпратили до председателя на ЕК Жозе Барозо жалба, че ужасния диктатор, комунист и фашист Виктор Орбан е спрял далаверата.

През месец март 2012 г. унгарската асоциация на частните пенсионни фондове Stabilitas прави предложение членовете й да направят допълнителни вноски или дарения, за да се запази платежоспособността на схемата (все пак 3% от населението в Унгария не се отказва от измамата), а уж при задължителните частни пенсионни фондове всеки си имаше неговата си лична сметка, и какво става с другите няма значение, схемата е защитена от всякакви рискове, личното си е лично? Нали това промотират непрекъснато от сектата представящи се за „неолиберали“*? „Приватизирайте и дайте парите на задължителни частни пенсионни фондове, да ги оправят“. Защо се нуждаят от още доброволни вноски, дарения? Май така успешната чилийска схема не работи, ако населението не е насилено с държавна принуда да участва в нея, а?

След провеждането на онлайн проучване през март 2012 г., Stabilitas констатира, че близо 3/4 от останалите клиенти на схемата желаят да продължат да я ползват. ¾ е повече от 1/2 (половината от нещо). Не забравяйте какво е заглавието на темата: „Повечето унгарци искат да спасят задължителните частни пенсионни фондове“.

И не си мислете, че има подвеждане и под „повечето унгарци“ се има предвид само 3/4 от 3%, или по друг начин казано под 2,25% от населението, като само малка част от тях някой ги е питал нещо. Щом от организацията защитаваща задължителните частни пенсионни фондове казват, че 2,25% от населението е повече от половината унгарци, значи е така.

Според местната преса в Унгария може би 1/4 от останалите в схемата, вече също са се отказали от нея. Обаче според онлайн проучването на Stabilitas повече от 70% от анкетираните искат да останат и подкрепят предложението за доброволни вноски и дарения (брей, да не повярваш), като само 11% категорично отхвърлят идеята. А местната преса, нали я изкарват зависима, затова не трябва да й се вярва. Каквото кажат от Stabilitas и задължителните частни пенсионни фондове, това е свещената истина, не трябва да се вярва на нищо друго.

Според Stabilitas много от анкетираните искат да се осигури алтернатива на държавната пенсионна система. Нищо, че си има алтернатива. Всички са могли да избират през миналата година, искат ли задължителни частни пенсионни фондове, или не искат. 97% от избиращите категорично отказват да участват в схемата, и са си поискали пълните права за държавна пенсия, отказвайки се от задължителните частни пенсионни фондове.

Освен това който иска, винаги може да отиде и доброволно да си внася в доброволен пенсионен фонд. Но не е там въпросът, нали? Ако е доброволно, като види, че му източват парите, данъкоплатеца отива да си ги изтегли, а като е задължителен „частен пенсионен фонд“, няма измъкване, парите ще се източват необезпокоявано. Май това им е големия проблем на Stabilitas. Вече населението не е насилено да си дава парите на вятъра.

Stabilitas също така се оплаква, че работи в усложнени условия, тъй като регулациите са „непоследователни“ и голяма част от правилата са „неясни“. На това май му се вика демокрация – хората вече сами да могат да изберат искат ли финансови пирамиди в пенсионната система, или не искат. Нормално е организации като Stabilitas и задължителните „частни пенсионни фондове“ да са объркани. До преди е било ясно, че част от доходите на населението, всеки месец ще потъват в задължителни частни пенсионни фондове. Всичко е точно. Когато обаче данъкоплатците имат възможността да избират, тогава трябва да се постигат и някакви положителни резултати за хората. А „Чили схемата“ може да постига отлични резултати, но само за собствениците на самата схема, на гърба на данъкоплатците и като поставя съответната държава – жертва под огромен натиск и риск от фалит. Съвсем основателно Stabilitas и задължителните частни пенсионни фондове могат да се чувстват несигурни.

Само че Виктор Орбан ако беше такъв диктатор, комунист и фашист, какъвто го изкарват горките жалващи се, отдавна последните трябваше да са минали през каторгите да излежават дългосрочно безплатна трудова дейност в полза на обществото, а не да продължават патологично да облъчват със сектантската си пропаганда.

Демокрацията и свободния пазар са трън в очите и напълно несъвместими с идеологията на фалшивите „либерали“, наричащи себе си „неолиберали“*. В резултат онези, които защитят националния интерес, в последствие независими от правителството медии (но зависими от корпоративни схеми) ги пишат като диктатори, комунисти и фашисти. Спреш ли далавера и медиите веднага те почват с пропаганда какъв лош диктатор се е появил на власт.

Чак е възможно обикновения човек да се обърка от сложните, но убедителни финансови схеми, което е и единствения шанс на финансовите пирамиди да паразитират на гърба на данъкоплатците.

Как се отразява спирането на финансовите пирамиди върху дефицита на държавния бюджет в Унгария?

Източник: Евростат

Малко разяснения какво се случва на графиката. За периода от 1998 г. до 2010 г. в Унгария вършеят задължителни частни пенсионни фондове. Дефицитът на държавния бюджет е кошмарен, Унгария е застрашена от фалит и става обект на подигравки. В края на 2010 г. правителството на Виктор Орбан дава възможност на населението да избере иска ли финансовите пирамиди в пенсионната система да продължават да вършеят или не. 97% от населението казват: „вървете си мошеници“. 2011 г. е първата, в която унгарците са свободни от задължителните „частни пенсионни фондове“. И видно е какво се случва с държавния бюджет – рязко подобряване. Унгария е страната с най-добрия държавен бюджет в целия ЕС за 2011 г. – с над 4% от БВП бюджетен излишък.

Има финансови пирамиди наричани задължителни „частни пенсионни фондове“ = държавата е под опасността да фалира.

Няма финансови пирамиди = държавата се къпе в пари

Да закрием задължителните „частни пенсионни фондове“

Източници:

http://www.ipe.com/news/most-hungarians-keen-to-save-second-pillar-pensions-system-stabilitas_44992.php

http://stabilitas.hu/?p=14751

––––––––––-

* неолиберализмът е радикална утопична идеология, с основна цел унищожаването на институцията държава, в следствие на което обикновения човек да бъде зависим от частни монополи. Докато основната идея на класическите либерали е свобода за обикновения човек, самозванци се самоопределят като новите либерали, лансирайки тезата “свобода”, само че за частните корпоративните интереси. Тази свобода за частните монополи не е възможна при наличието на работеща държава, тъй като за обществото е крайно вредно наличието на частен монополист, а за работещата държава враговете на обществото, са врагове и на държавата. Затова системно чрез пропагандни послания чрез медии и друга нелегална дейност, се подкопава доверието в легитимно избраното държавно управление, което и да е то. Задължително е официалната власт да бъде осмяна, обществото да не я уважава и презира. Любимата дума на фалшивите либерали е “приватизация”. Основни мишени са системата за социално осигуряване, здравноосигурителната система и образователната система. Те са от ключово значение за социалния мир, а когато има социален мир, държавата е стабилна и може да работи. Други основни мишени за фалшивите либерали са вътрешната сигурност и правосъдието. Зад лицемерните послания за подобряването на тези системи, чрез оптимизации, се крие основната идея за обезкървяване, оставянето им без средства, за да няма вътрешна сигурност и правосъдие, което да се разправи с частните монополи, които са и основни спонсори за глашатаите на радикалното течение. Може би поради незнание, напълно невинни лица могат да нарекат себе си “неолиберали”. Ако са за свободата на отделния човек, то те са последователи на Адам Смит, а ако той можеше да си каже мнението, категорично би се противопоставил на самозванците, които включват думата “либерал” към радикалната си идеология.

Самоосигуряващото се лице при регистрацията си в НАП декларира вид на осигуряването (за пенсия и здравно, или за пенсия, здравно + общо заболяване и майчинство), а с декларация 1 върху каква сума се осигурява всеки месец (не по-малко от 420 лева и не повече от 2000 лева за 2012 г., 2200 за 2013 г.). Възможно е през годината да се променя размера на осигурителния доход, чрез подаване на Декларация 1 с новия избран осигурителен доход.

Обаче промяна във вида на осигуряването от само пенсия + здравно към пенсия + здравно + общо заболяване и майчинство, е възможно чрез подаване на нова декларация в НАП само до 31-во число на месец януари (тази мярка е, за да се намалят злоупотребите с източването на фонд „Общо заболяване и майчинство“ на НОИ).

Пенсионерите за момента могат да избират дали да се осигуряват за пенсия или не (което води до това, че не малко управители на фирми са със собственици пенсионери. Всяка допусната привилегия от законодателството, води до абсурди след това). Здравното осигуряване във всички случаи е задължително.

Трябва да се има предвид, че ако през 2010 г. самоосигуряващото се лице е имало доход като такова, както следва:
а) до 5400 лв. – минималния осигурителен доход за 2012 г. е 420 лв.;
б) от 5400,01 до 6500 лв. – минималния осигурителен доход за 2012 г. е 450 лв.;
в) от 6500,01 до 7500 лв. – минималния осигурителен доход за 2012 г. е 500 лв.;
г) над 7500 лв. – минималния осигурителен доход за 2012 г. 550 лв.

Същите прагове важат и през 2013 г., за доходи като самоосигуряващо се лице през 2011 г. Вероятно подобни ще са правилата и за 2014 г., за доходи от 2012 г. и т.н. Принципът е, че се гледат доходите като самоосигуряващо се лице 2 години назад. Така през 2013 г. праговете ще се определят според дохода като самоосигуряващо се лице през 2011 г.

Ежемесечни осигурителни вноски

Самоосигуряващото се лице е длъжно до 10-то число на всеки месец, да внесе авансовите осигурителни вноски (от 2013 г. това се прави до 25-то число) върху декларирания избран доход за предходния месец (между 420 и 2000 лева, 2200 от 2013 г.).

Пример 1 – когато лицето се осигурява само за пенсия и здравно, и е избрало минималния осигурителен доход 420 лева, осигуровките през 2012 г. (за 2013 г. няма промяна) са както следва:

– 17,8% за пенсия (ако е родено след 1959 г. 12,8% се внасят в НОИ, а 5% за ДЗПО с отделни платежни и по различни кодове) = 74,76 лева
– 8% за здраве = 33,60 лева
Общо осигуровки = 108,36 лева

Пример 2 – когато лицето избира да се осигурява през годината по желание и за общо заболяване и майчинство върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица – 420 лева през 2012 г. и 2013 г., осигуровките през месеца са:

– 17,8% за пенсия (ако е родено след 1959 г. 12,8% се внасят в НОИ, а 5% за ДЗПО с отделни платежни и по различни кодове) = 74,76 лева
– 8% за здраве = 33,60 лева
– 3,5% за общо заболяване и майчинство = 14,70 лева
Общо осигуровки = 123,06 лева

Пример 3 – когато лицето е пенсионер и избира да не се осигурява за пенсия, и е избрало минималния осигурителен доход 420 лева – осигуровки се дължат само за здраве – 8% върху 420 лева  = 33,60 лева

Тези авансови осигуровки се дължат и трябва да се внесат в срок, независимо дали самоосигуряващото се лице има някакъв приход или не. Лихвите за просрочие на плащането на осигуровки са в размер основния лихвен процент на БНБ + 20% годишно (10% от 2013 г.). Освен това, дори и да има ден закъснение при внасянето на осигуровките (което е възможно ако банката обработи превода на следващия ден или по-късно), ако лицето се осигурява и за майчинство и общо заболяване, то дори и да внесе със закъснение осигуровки върху по-голяма сума, то за целите на получаване на обезщетение ще се смята минималния осигурителен доход от 420 лева. Лихвите за невнесени осигуровки от земеделски производители и тютюнопроизводители, както и при неправилни осигурителни разходи са в размер основния лихвен процент на БНБ.

Ако към крайния срок за плащане на дължимите осигуровки (10-то число на следващия месец, от 2013 г. срока е 25-то число), лицето се намира във временна неработоспособност, то осигуровките могат да се внесат до 10-то число на следващия месец след месеца (наредбата за самоосигуряващите се лица трябва да бъде актуализиран текста на 25-то число вероятно от 2013 г.), в който лицето е възстановило работоспособността, като лихви няма да се дължат.

Самоосигуряващите се, които са избрали да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство, не правят осигурителни вноски за времето, когато са изпаднали в неработоспособност. Останалите, които не са осигурени за този риск, са длъжни да се осигуряват независимо от това дали са работоспособни или не.

Ако самоосигуряващото се лице има доходи от трудови или приравнени на тях правоотношения в размер над 2000 лева (максималния месечен осигурителен доход през 2012 г. или 2200 за 2013 г.), то не прави допълнителни осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице. Ако доходите от трудови правоотношения са под 2000 лева (2200 от 2013 г.), то осигурителните вноски като самоосигуряващо се лице допълват осигурителния доход на лицето за месеца до 2000 лева (2200 от 2013 г.).

Принципът е, че доходите от трудови договори или приравнени на тях, се облагат с осигуровки с предимство.

Пример 1 – лицето има трудов договор за 2000 лева брутна заплата (2200 от 2013 г.)

Осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице не се дължат

Пример 2 – лицето има трудов договор за 1700 лева брутна заплата

Осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице, се дължат за разликата между 2000 (2200 от 2013 г.) и 1700 лева, или върху 300 лева (500 съответно) през този месец, въпреки че минималния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица през 2012 г. и 2013 г. е 420 лева.

Тримесечна авансова вноска за данък общ доход

Самоосигуряващото се лице е длъжно до края на месеца следващ всяко тримесечие от годината, да внася авансово дължимия данък общ доход до момента. За последните 3 месеца от годината авансова вноска не се прави. До 30 април на следващата година се прави годишно изравняване с данъчната декларация.

Важно! От 2013 г. се подава станалата така популярна декларация по чл. 55 от ЗДДФЛ и чл. 201 от ЗКПО за декларирането на авансовия данък до края на месеца следващ тримесечието.

Как се изчислява авансовата вноска за данък общ доход?

Всички получени доходи от дейност като самоосигуряващо се лице през тримесечието се намаляват с 25% признати разходи. Остатъка се намалява с направените през тримесечието осигурителни вноски. Получения резултат се умножава по 10%.

Пример – за месеците юли – септември, лицето е получило доходи като самоосигуряващо се лице 10 000 лева, като е избрало да се осигурява върху минималния осигурителен доход от 420 лева за пенсия и здравно.

При това положение:

1. Дохода на самоосигуряващото се лице се намалява с признатите 25% разходи – 10 000 * 25% = 2500 признати разходи.
2. От остатъка 7500 лева трябва да се извадят направените осигуровки като самоосигуряващо се лице през тримесечието. В случая те са месечно 17,8% за пенсия + 8% за здраве върху 420 лева. Така осигуровките за 1 месец са 108,36 лева. За 3-те месеца са направени 3 * 108,36 лева или 325,08 лева. 7500 лева – 325,08 = 7174,92 лева, които подлежат на облагане с данък общ доход 10%.
3. Данъкът, който трябва да бъде внесен до 15 октомври е 7174,92 * 10% или 717,49 лева.

Годишно изравняване/довнасяне на осигуровки и данък общ доход

До 30 април на следващата година, самоосигуряващото се лице трябва да декларира в годишната данъчна декларация, и внесе дължимите осигуровки и данък общ доход върху остатъка от доходите, които не са били обложени авансово през годината.

Как става изравняването?

Да предположим, че лицето се осигурява върху 420 лева за пенсия и за здраве. Започнало е дейност като самоосигуряващо се лице от 1 юли на съответната година. За месеците юли-септември е имало приходи 10 000 лева. За месеците октомври – декември отново има приходи 10 000 лева.

От по-горния пример става ясно, че в такъв случай направените авансови осигурителни вноски са 325,08 лева на тримесечие (общо 650,16 лева за целия период юли – декември), а данък общ доход е 717,49 лева, които са внесени за юли-септември, а за последното тримесечие от годината не се дължи авансово данък общ доход.

За да се определи какво трябва да довнесе лицето до 30 април на следващата година, се прави следното:

1. Събират се всички приходи като самоосигуряващо се лице – в случая 20 000 лева.
2. Намаляват се с признатите разходи от 25% – 20 000 * 25% = 5000 лева
3. Остатъка от 15 000 лева се разделя на броя месеци, в които е извършвана дейност като самоосигуряващо се лице (6 месеца от юли до декември) – 15 000 / 6 = 2500 лева
4. Само че максималния осигурителен доход през 2012 г. е 2000 лева, и върху него се дължат осигурителни вноски, а не върху 2500 лева.
5. Така тези 2000 лева осигурителен доход месечно се облагат с осигуровки за пенсии 17,8% и осигуровки за здраве 8%. 25,8% общо осигуровки * 2000 лева = 516 лева месечно осигуровки. 516 лева * 6 месеца = 3096 лева за осигуровки общо.
6. 15 000 лева (след признаването на 25% разходи) се намаляват с 3096 лева за осигуровки. 15 000 – 3096 = 11 904 лева.
7. Тази сума подлежи на облагане с данък общ доход 10%, или 11 904 * 10% = 1190,40 лева.
8. Лицето е внесло авансово осигуровки в размер на 650,16 лева и авансово данък общ доход от 717,49 лева.
9. До 30 април на следващата година трябва да бъдат внесени осигуровки за пенсии и здраве общо 3096 – 650,16 = 2445,84 лева, от които 758,40 за здраве и 1687,44 за пенсия.
10. До 30 април на следващата година трябва да бъде довнесен данък общ доход в размер от 1190,40 – 717,49 = 472,91 лева.
11. В декларация 6, която трябва да се подаде в НАП също до 30 април, общите суми от годината се вписват като дължими за месец 13.

Плащането на осигуровките и другите видове данъци може да се направи от този адрес: https://payments.nra.bg:4351/taxpay/client/login.php

Виж още:
Регистрация на самоосигуряващо се лице (свободна професия)
Граждански договор със самоосигуряващо се лице (свободна професия)

Източник: Инвестор.БГ

На първо време трябва да се уточни какво всъщност представлява този фонд. Публично наложеното „сребърен фонд“ са бюджетни излишъци на държавата от минали години, които са наречени за какво ще бъдат похарчени един ден.

Идеята за „сребърен фонд“ е напълно съпоставима с идеята който и да е потребител в дадени години да получава повече пари, отколкото може да похарчи, и да си заделя разликата в буркан наречен „златни години“, или банков депозит „образование на децата“ и т.н.

Важно е да се разбере от обикновения читател, че няма никакъв „сребърен фонд“, там няма пари на пенсионери, които някой да иска да национализира. „Сребърния фонд“ са част от държавните резерви на страната.

Защо въобще се стига до въпроса „какво да правим със сребърния фонд“? Може би защото не е трябвало никога да бъде създаван. Все пак държавата няма функциите да бъде капиталист, да спестява и т.н., които са присъщи на отделните граждани.

Тъй като формално предназначението на „сребърния фонд“ е да покрива дефицити в пенсионната система, трябва да се запитаме защо държавата си отваря нарочно дефицити в пенсионната система, които да трябва да се покриват.

Например защо част от осигурителните вноски за пенсия се отклоняват към задължителни частни пенсионни фондове, вместо да постъпят в НОИ и с тях да се плащат пенсии?

Ако задължителните частни пенсионни фондове, които са продукт на държавата не бяха създавани, то сега в „сребърния фонд“ или нещо с подобно заглавие можеше да има повече от номинални 4 милиарда лева (парите, които са дадени на УПФ и ППФ) и те щяха да са в БНБ сега, но ги няма, защото са били управлявани от професионалисти – от задължителни частни пенсионни фондове, които добре са се погрижили за тях.

В същото време страната е трупала дългове и сега се стига до момента да се похарчат последните няколко милиарда държавни резерви. Защо държавата не спре вноските в задължителните частни пенсионни фондове, когато държавният бюджет е на дефицит?

Близо 800 милиона лева на година от дефицита е причинен именно от наличието на подобни мутанти в осигурителната система.

Отличен пример защо подобни неща като „сребърен фонд“, или капиталови натрупвания в частни фондове, не трябва да съществуват, е Германия.

Първата пенсионна система на Ото фон Бисмарк от 19 век е била компромисен вариант между разходопокривна система + капиталово натрупване на резерви, които да са достатъчни за плащането на пенсии за 5 години напред.

Тъй като първоначалния вариант на системата натрупва много по-големи резерви от очакваното, лобисти успяват да лансират тезата, че в бъдеще пенсионната система трябва да се издържа от капиталовите резерви, това е най-стабилния вариант пенсионна система, вместо например да се намалят изземваните средства за осигуровки и населението да не търпи допълнително лишения.

Всичко това се случва преди повече от 100 години.

Няколко години по-късно чудовищна хиперинфлация започва да залива страната, капиталовите резерви за пенсия са стопени напълно. Пенсионната система е спасена като се преминава изцяло към разходопокривен модел, тъй като резервите така или иначе вече са били стопени.

По настоящем германската пенсионна система разполага с минимални резерви за изплащане на пенсия за следващите 2 седмици и това е напълно умишлено. Има ли капиталово натрупване, би имало огромен политически и икономически риск за страната.

А какво да се прави със „сребърния фонд“ в България?

Много е важно парите да не бъдат просто така похарчени за покриване на дългове или дефицит. „Сребърния фонд“, след като е наречен за пенсии, трябва да се използва за буфер при реформа на пенсионната система в България от остарялата система на осигурителния стаж + задължителни частни пенсионни фондове, към нещо ново и без паразити – модела на осигурителния принос.

Реформата да е съчетана с незабавно спиране на осигурителните вноски към задължителните частни пенсионни фондове и тяхното закриване.

Държавният бюджет да се балансира веднага, тъй като ще стане известно на всички, че парите в „частните пенсионни фондове“ може би не са толкова, колкото са декларирани, може би голяма част от тях са „инвестирани“ в български държавен дълг, (каква пародия, държавата да дава пари на „частни фирми“ и заради това да издава дълг, който същите тези „частни фирми“ да купят срещу комисиона), а може би част от тях се инвестират в много стабилни чуждестранни държавни дългове при отрицателна или близка до нулата номинална доходност? И защо?

Може би България е достатъчно богата и има излишни средства да подпомага най-развитите държави на планетата?

Когато истината излезе наяве, държавата няма да има друг избор, освен да си балансира бюджета. А „Сребърният фонд“ да бъде буфера за реформата, за да не се стига до реформа без буфер.

Какво е слаба капитализация на фирмата?

Според чл. 43 от Закона за корпоративното подоходно облагане, слаба капитализация на фирмата е налице, когато привлечения капитал на фирмата е с повече от 3 пъти по-голям от собствения й капитал.

Под собствен капитал се разбира основния капитал на фирмата + резервите + неразпределена печалба от минали години.

Под привлечен капитал се разбира сумата на активите на фирмата, намалена със собствения капитал.
(„Привлечен капитал“ по смисъла на чл. 43, ал. 6 от ЗКПО е сумата от пасивите на предприятието, с изключение на финансиранията.)
(Пасив по смисъла на националните счетоводни стандарти е съществуващо задължение на предприятието, което произтича от минали събития и чието уреждане се очаква да доведе до изтичане на ресурси – носители на икономическа изгода)

Какво е слаба капитализация на фирмата? (по-прецизно обяснение)

Ако (привлечения капитал към 1 януари + привлечения капитал към 31 декември) / 2, е над 3 пъти по-голям от

(собствения капитал към 1 януари + собствения капитал към 31 декември) / 2, то за фирмата през съответната година ще важат правилата за регулиране на слабата капитализация.

Пример:
На 1 януари 2012 г. фирмата има собствен капитал – 100 лева
На 31 декември 2012 г. фирмата има собствен капитал – 100 лева
На 1 януари 2012 фирмата има привлечен капитал (отпуснат заем от собственика) – 0 лева
На 31 декември 2012 фирмата има привлечен капитал (отпуснат заем от собственика) – 700 лева
Тогава привлечения капитал от двете дати е 700 (0+700), а като го разделим на 2 прави 350 лева
Собствения капитал от двете дати е 200 лева, като го разделим на 2 прави 100 лева.
Привлечения капитал (350 лева) е над 3 пъти повече от собствения капитал (100 лева).
За фирмата ще важи режима на слаба капитализация

Последиците от режима на слаба капитализация

Част от разходите за лихви през годината няма да бъдат признати за данъчни цели веднага, а в последващи години. Смисълът е да не би случайно собственика на фирмата (или свързани с него лица) да реши да я източва, като й отпусне заем с лихва.

Каква част от разходите за лихви няма да бъде призната?

В годината на отчитането им няма да се признаят направените от фирмата разходи за лихви по следната формула:
Непризнати разходи за лихви = разходи за лихви – общи приходи от лихви – 0,75 * счетоводния финансов резултат преди всички разходи и приходи от лихви

Разходите за лихви в случая включват всички финансови разходи за лихви свързани с привлечен капитал, с изключение на:
– лихви по финансов лизинг и банков кредит (но не и ако страните по сделката са свързани лица, или лизингът/кредитът е гарантиран, обезпечен или отпуснат по нареждане на свързано лице);
– наказателни лихви за закъснели плащания и неустойки;
– лихви, непризнати за данъчни цели на друго основание в закона за корпоративното подоходно облагане;
– лихви и други разходи по заеми, които съгласно счетоводното законодателство са капитализирани като част от стойността на актив.

Пример:
– Фирмата е платила 500 лева разходи за лихви на собственика на фирмата, който се е явил като неин кредитор.
– През годината фирмата е получила 50 лева приходи от лихви за сумата по разплащателната сметка на фирмата.
– През годината фирмата има приходи от продажби за 300 лева.
– През годината фирмата има други разходи за 310 лева
– Счетоводния финансов резултат е 460 лева загуба (-500+50+300-310), обаче за данъчни цели част от разходите за лихви няма да се признаят, и с непризнатата част ще трябва да се увеличи данъчния финансов резултат, който ако е положително число, ще се облага с корпоративен данък.
По формулата от ЗКПО:
Непризнатите разходи за лихви = 500 лева разходи за лихви – 50 лева приходи от лихви – 0,75 * счетоводния финансов резултат преди разходи и приходи от лихви
В такъв случай непризнатите разходи за лихви са 450 лева – 0,75 * счетоводния финансов резултат преди разходи и приходи от лихви, но тъй като той е отрицателен (300 лева приход – 310 лева разход), за целите на ЗКПО се смята, че е 0. И резултатът е, че непризнатите разходи за лихви са 450 лева – 0,75 * 0 = 450 лева.
Така счетоводната загуба от 460 лева ще се преобразува с непризнатите разходи за лихви + 450 лева и данъчния финансов резултат ще бъде загуба от 10 лева.

Пример 2:
Ако приемем обаче, че:
– приходите от продажби на фирмата са 410 лева, разходите за дейността 310 лева, и
– разходите за лихви са 300 лева, а приходите от лихви 200 лева, то тогава счетоводния финансов резултат (тъй като собственика на фирмата е много хитър) е: 0 лева (410-310-300+200), но данъчния финансов резултат трябва да се преобразува:
Непризнати разходи за лихви = 300 лева разходи за лихви – 200 лева приходи от лихви – 0,75 * счетоводния финансов резултат преди разходи и приходи от лихви
Непризнати разходи за лихви = 100 лева – 0,75 * (410 лева приходи от продажби – 310 лева други разходи), или
Непризнати разходи за лихви = 100 лева – 0,75 * 100 лева = 100 лева – 75 лева = 25 лева
С тези 25 лева в увеличение трябва да се преобразува счетоводния резултат на фирмата и той ще стане 25 лева печалба, която вече подлежи на облагане с корпоративен данък.

Кога и как ще се признае останалата част от разходите за лихви?

През следващите 5 години или до изчерпването им, непризнатите по-горе разходи за лихви ще се признаят по следната формула:
Признати разходи за лихви = 0,75 * счетоводен финансов резултат преди всички разходи и приходи от лихви + общо приходи от лихви – разходи за лихви (с посочените по-горе изключения).
Ако следващата година фирмата декларира 0 лева приход от продажби, 0 лева разход за дейността, 0 лева разходи за лихви, 0 лева приходи от лихви, то:
Признати разходи за лихви = 0,75 * 0 + 0 – 0 = 0
Единствения начин някога (но най-късно в следващите 5 календарни години) фирмата  да може да си прихване част или цялата сума от непризнатите разходи за лихви е, да декларира счетоводна печалба преди лихви по-голяма от разликата между разходи и приходи от лихви, или приходите от лихви трябва да се повече от разходите за лихви, като и счетоводния финансов резултат преди лихви, не трябва да е по-лош от разликата между приходи и разходи от лихви. Ето варианти 25-те лева непризнат разход за лихви, да се признаят през следващата година:

Ако фирмата декларира, че има нулев финансов резултат преди лихви, приход от лихви 50 лева, разход за лихви 25 лева, тогава:
Признати разходи за лихви = 0,75 * 0 + 50 – 25 = 25 лева.
По принцип ако фирмата нямаше непризнати разходи за лихви от минали години свързани с регулиране на слабата капитализация, фирмата би трябвало през тази година да бъде обложена с корпоративен данък върху 25 лева, но тъй като има право да си признае 25 лева разходи за лихви, то счетоводния финансов резултат се преобразува за данъчни цели в намаление с 25 лева, и фирмата ще има облагаема данъчна основа 0 лева.

Втори вариант: ако фирмата няма нито приходи, нито разходи от лихви, а има счетоводен резултат преди лихви от 50 лева печалба.
Признати разходи за лихви = 0,75 * 50 лева + 0 – 0 = 37,50 лева.
Обаче от минали години фирмата е имала непризнат разход за лихви от 25 лева, така че за следващата година счетоводния финансов резултат няма да бъде намален с 37,50 лева, а със само 25 лева.
Или фирмата ще има данъчна основа, върху която ще се начисли корпоративен данък от 50 лева – 25 лева = 25 лева

Ако възникнат нови непризнати разходи за лихви, се използва същата методика, като се спазва поредността на възникването им.

Непризнаване на разходи в случаите на преобразуване на дружества и кооперации и прехвърляне на предприятие

Съгласно чл. 146 от ЗКПО при преобразуване, получаващите дружества нямат право да признават за данъчни цели непризнатите разходи за лихви в преобразуващите се дружества от прилагане на режима на слабата капитализация с изключение на случаите на вливане или сливане, в резултат на което възниква място на стопанска дейност в страната на дружество от друга държава – членка на Европейския съюз, и това дружество не е имало преди преобразуването място на стопанска дейност в страната.

Съгласно чл. 116а от ЗКПО едноличният търговец не може да признава за данъчни цели непризнатите разходи за лихви в преобразуващото се дружество от прилагане на режима на слабата капитализация.

Съгласно чл. 120 от ЗКПО при преобразуване по Търговския закон приемащите или новоучредените дружества не могат да признават за данъчни цели непризнатите разходи за лихви в преобразуващите се дружества от прилагане на режима на слабата капитализация, но не и при преобразуване чрез промяна на правната форма по реда на чл. 264 от Търговския закон (Търговско дружество (преобразуващо се дружество) може да се преобразува чрез промяна на правната форма, като се превърне в търговско дружество от друг вид (новоучредено дружество). Новоучреденото дружество става правоприемник на преобразуващото се дружество, което се прекратява без ликвидация. Едновременно с промяната на правната форма не могат да се приемат нови съдружници или акционери.).
При продажба на предприятие по чл. 15 от Търговския закон (Предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения може да бъде прехвърлено чрез сделка, извършена писмено с нотариална заверка на подписите) правоприемникът не може да признава за данъчни цели непризнатите разходи за лихви при отчуждителя от прилагане на режима на слабата капитализация.

Някои криза не ги лови, приходите им се полагат по закон

В настоящото се прави анализ на постигнатите резултати от задължителните частни пенсионни фондове в България, с много статистически данни. Откроени са дългосрочните тенденции на схемата, чиято жертва са страни като Чили, държави в Африка, Латинска Америка и Източна Европа.

Загадка за широката общественост остава все още, какви бяха мотивите за въвеждането на финансови пирамиди* (наричани универсални и професионални частни пенсионни фондове) в пенсионната система в България от 2000 г.

Но възможностите не са толкова много:

1. Свръхкорумпираност и свръхнаглост на определени лица
2. Точка 1 съчетана с натиск от влиятелни международни организации
3. Абсолютна некомпетентност съчетана с първите 2 точки
4. А може би и още нещо

Някои малки шмекери, представящи се за независими либерали и други „независими“ експерти по пенсионно осигуряване, ще кажат, че задължителните частни пенсионни фондове са най-големия постиган успех в социалното осигуряване. Прави са, но ще стане ясно за кои е този успех.

В последно време умишлено се насочват погледите към „сребърния фонд“. Като скромно се намеква, че причината за лошите му резултати се корени в това, че не се управлява от професионалисти. Може би трябва и „сребърния фонд“ да се приватизира и да се управлява от професионалисти, както се прави изключително успешно с универсалните частни пенсионни фондове и професионалните частни пенсионни фондове? Много са скромни тези независими експерти, най-добре направо да си кажат, без да се стесняват: „искаме да приватизираме и сребърния фонд“, а не да плашат седмици наред, че държавата искала да национализира нещо, което винаги си е било държавен резерв.

Как е правен анализа на резултатите

Използвани са официалните статистически данни от сайта на Комисията за финансов надзор – http://www.fsc.bg/Statistika-i-analizi-bg-523 по отношение на номиналните резултати, и статистическата информация за инфлацията от сайта на Националния статистически институт – http://www.nsi.bg/files/Cpi_Calc/NSI_CPI_Utility_xsl.xml

Използвани са няколко екселски таблици, с които цялата истина лъсва. Всеки може да се запознае подробно със статистиката, да си я следи, благодарение на напълно безплатния инструмент Fack Private Funds Facker 1.0 (разработка за Microsoft Excel 2010), и да се убеди с очите си, че няма лъжа, няма измама в следващите данни (ако има някъде минимални разлики, то ще е от закръгляване или поради липса на публикувана информация, с незначително влияние върху общата картина). За удобство, за базов период се взима месец януари 2001 г., което ще обясни незначителните разминавания при изчисленията в други статии по темата, където е ползвана малко по-различна методика, и която е била в полза на „частните фондове“.

Трайни тенденции

1. Универсалните пенсионни фондове съвкупно през 15% от времето на съществуването си, са били на реална доходност над 0. В 85% от времето резултатът от дейността им е бил загуба (за данъкоплатците). 15-те процента от времето над нулата, могат да се подложат на дълбоки съмнения, че данните за резултатите са били нереално завишени и фактически да се окаже, че универсалните пенсионни фондове през 100% от времето са носили единствено и само реални загуби за данъкоплатците.
2. Нанесените преки нетни реални щети от универсалните пенсионни фондове съвкупно възлизат към края на 2011 г. на над 536 милиона лева.
3. От създаването си при монополен „пазар“, до края на 2011 г., универсалните пенсионни фондове са функционирали в условията на средно монополизиран пазар, според индексът на Херфиндал и Хиршман.
4. Професионалните частни пенсионни фондове през 24% от времето на съществуването си са били над нулата. В останалите 76% от времето са били под водата (спокойно и това е за сметка на данъкоплатците).
5. Нанесените преки нетни реални щети от професионалните пенсионни фондове възлизат към края на 2011 г. на над 217 милиона лева.
6. Разбира се и професионалните пенсионни фондове, от започване на дейността си до края на 2011 г. са функционирали в условията на стабилно до средно монополизиран пазар.
7. Съвкупните реални нетни щети за сметка на данъкоплатците в резултат дейността на задължителните частни пенсионни фондове възлизат на над 754 милиона лева. 
8. Парите на данъкоплатците може и да се изпаряват, но собствениците на схемата без значение какво се случва, винаги взимат своето, което им се предоставя на тепсия със закон.

Реален резултат от дейността на универсалните пенсионни фондове (в милиони лева)

Реален резултат от дейността на универсалните пенсионни фондове (в %)

Видно е, че през 2007 г. универсалните пенсионни фондове са били на плюс. Има си обяснение, пикът е октомври 2007 г., месецът, когато председателят на комисията за финансов надзор спомена, че фондовата борса е тенджера под налягане. Тогава индексът Софикс достига над 1950 пункта, а в началото на април 2012 г. е около 300 пункта. Фактически може би изглеждащия положителен резултат на универсалните пенсионни фондове за няколко месеца, се дължи единствено на балона на фондовата борса, в чието надуване може би имат пръст самите универсални пенсионни фондове. Може би универсалните пенсионни фондове реално никога не са успявали да излязат на положителен резултат (що се отнася до сметката на данъкоплатците).

Индекс на Херфиндал и Хиршман при пазара на УПФ
(индекс над 1500 означава наличие на средно монополизиран пазар, а над 2500 – монополизиран пазар)

Резултат от дейността на професионалните пенсионни фондове (в милиони лева)

При професионалните пенсионни фондове почти няма разлика в резултатите, в сравнение с универсалните пенсионни фондове, като може би трябва да се спомене, че загубите в процентно съотношение в края на 2011 г. са многократно по-големи.

Реален резултат от дейността на професионалните пенсионни фондове (в %)

Индекс на Херфиндал и Хиршман при пазара на ППФ
(индекс над 1500 означава наличие на средно монополизиран пазар, а над 2500 – монополизиран пазар)

 Реален резултат от дейността на задължителните частни пенсионни фондове (УПФ + ППФ)

Може на данъкоплатците парите да се губят, но това не влияе по никакъв начин на приходите на дружествата, които управляват задължителните частни пенсионни фондове. Както може да се види от следващата графика, независимо от загубите за данъкоплатците, приходите на управляващите дружества растат с ускорение стръмно (в сайта на КФН липсват по месеци приходите на дружествата, по тази причина общата сума за годината се разделя на 12, а остатъка се смята, че е реализиран през декември на съответната година).

(кумулиран реален резултат в лева по стойността на парите към декември 2011)

Да, малките шмекери наричащи се нови либерали и други „независими“ експерти, са много прави. Схемата е изключително успешна… за собствениците й.

Пълната статистика – в безплатния Fack Private Funds Facker 1.0. За ползването му е необходим Microsoft Excel 2010, като полетата са отключени и всеки да може да провери лично дали сметките се правят вярно (винаги е възможно да се допусне грешка при формулите), а и да може да усъвършенства продукта сам. Правилото е, че в белите полета може да се въвежда нова информация, цветните смятат автоматично.

Има и още нещо важно – това бяха най-добрите години на задължителни частни пенсионни фондове – годините, в които само прибираха парите, без да плащат нищо (или плащанията са минимални суми). А какъв резултат биха постигнали, ако не се закрият и бъдат оставени да плащат? Гражданска война може би?

* – финансовите пирамиди са модели за правене на бизнес… обикновено не се произвеждат никакви продукти или услуги

Да закрием задължителните частни пенсионни фондове

От своето начало през 14 век до встъпването в длъжност на Националната здравна служба през 1948 г., еволюцията на законите за бедните във Великобритания е историята на едно от най-значимите и широкообхватни направления за националната социална политика и администрация.

Историята на законите за бедните може да се раздели на Old Poor Law – оформен чрез 1601 Act for the Relief of the Poor, и New Poor Law, огласен от допълненията на Poor Law Amendment Act of 1834.

Old Poor Law до голяма степен може да се характеризира като ориентиран към общините, на локално ниво, изпълняван случайно, и като някои от най-значимите му развития (например работата на приюти) са напълно доброволни. New Poor Law има за цел да се изпълнява стриктно, системата да бъде централизирана, наложена за всички, и в центъра на която да бъде приюта за бедни. Всъщност има малко промени въведени през 1834 г. Реално промените са свързани с начина за администриране. Но има фундаментална промяна в начина, по който бедните гледат на подпомагането, което получават. Традиционното схващане е, че бедността е неизбежна, бедните са жертви на ситуацията и подпомагането им е християнско задължение. Законът от 1834 г. се води от мирогледа, че бедните са в най-голяма степен отговорни за ситуацията, в която се намират, и че това би могло да се промени ако те самите пожелаят. Не всички промени са през 1834 г. обаче. Една важна и сложна част от законодателството за бедните датира от 1662 г. и остава в сила до 1948 г. – Settlement Act. Забележително е и, че части от закона за бедните от 1601 г. не са отменени до 1967 г.

Стар закон за бедните (The Old Poor Law)

Произход на стария закон за бедните

Произхода на подпомаганията за бедните датират от 15 век. С упадъка на манастирите и тяхното затваряне през 1536 г., заедно с разпада на средновековната социална структура, благотворителността за бедните постепенно се променя от традиционната си доброволна рамка до задължителен данък, който се администрира от енорията. Законодателството до този момент основно се занимава с просяци и вагабонти. В резултат от „черната смърт“ (1348-9) работната ръка е недостатъчна и заплатите нарастват стръмно. По тази причина няколко закона се приемат с цел да се принудят всички работоспособни мъже да работят и да се запази нивото на заплатите на старите си нива. Тези мерки водят до това, че работниците обикалят страната търсейки местност, където заплатите са по-високи, и където законите не се спазват твърде стриктно. Някои започват да просят под предлог, че са болни или осакатени. През 1349 г. наредбата за работниците (Ordinance of Labourers (36 Edw.III c.8)) забранява на частни лица да дават подаяния на работоспособни просяци.

През 1388 г. Statute of Cambridge (12 Rich.II c.7) въвежда правила, които забраняват движението на работниците и просяците. Всеки окръг поема отговорността за подпомагането на своите бедни, които поради старост или увреждания не са способни да работят. Тези, които искат да се преместят от окръга трябва да получат разрешение от „good man of the Hundred“ – местния Justice of the Peace, или рискуват да бъдат пратени в запаса. След този закон, просяците не могат да претендират нито да бъдат работници (които се нуждаят от разрешение да обикалят страната), нито да бъдат инвалиди (които също не могат да напускат местността). Законът от 1388 г. често се смята за първия английски закон за бедните. Обаче липсата на изпълнението му ограничава въздействието и ефекта му.

През 1494 г. Vagabonds and Beggars Act (11 Henry VII c.2) определя, че „Вагабонтите, шляещи се подозрителни лица, трябва да се изпращат в запаса за три дни и три нощи, и да не получават нищо друго освен хляб и вода, след което трябва да се изгонят от града“. Всеки просяк способен да работи трябва да се обръща към местността, където за последно се е заселил, или е бил роден. 1547 Statute of Legal Settlement (1 Edw. VI. c.3) постановява, че работоспособен просяк може да бъде жигосан и направен роб за 2 години (или доживот ако се е укривал). Законът осъжда „глупавото състрадание и милост“ към скитниците. Позитивното в закона е, че се залага да се построят заведения за бедните, които не могат да работят, където да бъдат подпомагани и лекувани.

В просъществувалия за кратко закон за бедните от 1536 г. се залага да има църковен настоятел във всяка енория, който да събира доброволни помощи в „обща кутия“, с които да се помага на онези, които не могат да работят. В същото време шляещите се и способни да работят бедни са задължени да извършват труд, като има наказание за онези, които откажат. Законът забранява просията и неофициалната милостиня. През следващите десетилетия задължителни данъци за бедните се въвеждат в Лондон, Кеймбридж, Колчестър, Ипсуич, Норуич, и Йорк. На национално ниво през 1572 г. с въвеждането на местните данъци върху собствеността. Събираните средства от енориите се използват за подпомагане на възрастни, бедни и болни. Закон от 1564 г. цели да потиска странстващите просяци като овластява енорийските служители да намират места за живеене на тези класове лица (в последствие се развиват и приютите за бедни). Act For Setting the Poor on Work от 1576 г. разпорежда да се предоставят материали като вълна, коноп, лен, както и помещения, с които да се намери заетост на бедните. Act For the Relief of the Poor (39 Eliz. c.3) от 1597 г. изисква всяка енория да назначи надзиратели на бедните (Overseers of the Poor), които да отговарят да се намери работа за безработните, както и да се направят енорийски домове за онези, които не могат да се грижат сами за себе си.

The 1601 Poor Relief Act

През 1601 г., 43-та година от царуването на кралица Елизабет I, се приема An Act for the Reliefe of the Poore (43 Eliz. I c.2), който на практика е усъвършенстване на закона от 1597 г., но често се отбелязва като основа на старите закони за бедните.

Според закона от 1601 г. всяка енория е длъжна да помага на възрастните и безпомощните, да приучат беззащитните деца към труд, и да осигури работа за онези способни да работят, но които са загубили своя бизнес. Основните цели на закона са:

– Установяването на енорията като административна единица, отговорна за подпомагането на бедните, с църковни настоятели или надзиратели, които да събират данъците за бедните и да ги разпределят.

– Предоставяне на материали като лен, коноп и вълна, за да се осигури работа на способните да работят. Всеки работоспособен, който откаже да работи се изпраща в поправителен дом (House of Correction) или в затвора.

– Подпомагане на неспособните бедни – възрастни, слепи, куци и т.н. Това може да включва предоставяне на жилище за бедни. Законът също така подпомага родителите, прародителите, или децата на тези бедни, които преди това са били в състояние да се грижат за тях.

– Възпитаване към труд и чиракуване за децата.

Събирането на данъци за бедните се осъществява от енорийските надзиратели, които не получават заплата и се избират ежегодно от събранието на енорията. Това никога не е била харесвана работа и пропускането на дори 1 редовна месечна среща може да доведе до солидно наказание от 1 паунд за надзирателя. Събраните данъци се разпределят за покриване на нуждите на бедните, основно под формата на хляб, дрехи, гориво, плащане на наем, или пари. Пълния текст на закона от 1601 г. може да се прочете тук.

Данъци за бедните

Законът от 1601 г. овластява енорийските надзиратели да събират пари за подпомагане на бедните от жителите на енорията, според способността им да плащат. Данъците за бедните са под формата на местен данък върху доходите, но във времето еволюира до данък върху стойността на собствеността. Като цяло данъка за бедните се плаща от наемателя на имота, не от собственика. Неплащането на данък за бедните може да доведе до налагане на глоба, конфискация на имущество, или дори затвор.

Пример за призовка при неплащане на данък от 1822 г.

The Settlement Act

През 1662 г. се приема друга значима част от законодателството за бедните – An Act for the better Relief of the Poor of this Kingdom (13&14 Car. II c.12) и по-известен като Settlement Act. В действителност принципите на този закон не са нови, а се коренят в Statute of Cambridge от 1338 г.. Законът позволява отстраняване от енорията обратно към населеното място за новодошлите, които е вероятно да имат данъчни задължения. Изключение се прави за новодошлите, които са в състояние да наемат имот за поне 10 паунда на година, като това е далеч над възможностите на средния работник. Законът не уточнява как се определя населеното място на човек – основните принципи пък са установени отдавна. За населеното място на дете се приема това на бащата. В брака жената взима същото местожителство като своя съпруг. Незаконните деца получават местожителство където са родени. Това често води до това, че енорийските надзиратели гледат да се отърват от неженени бременни жени преди да се роди детето, като за пример бременната се транспортира към друга енория точно преди раждането, или се плаща на мъж от друга енория да се омъжи за нея.

Последващия закон от 1691 г. определя допълнителни начини за получаване на местожителство. Ако момче чиракува, което може да стане при навършени 7 години, неговата енория по местоживеене става мястото където чиракува. Друг начин за придобиване на местожителство в нова енория е при непрекъсната трудова заетост за поне една година. За да не се допуска това, често се правят назначения за 364 дни, вместо за пълна година, или с няколко дни неплатен отпуск включени. От друга страна работниците могат да се откажат от своята работа преди навършването на 1 година, за да избегнат да попаднат в капана на неприятна енория.

Документ за местожителство от 1747 г.

Пълния текст на закона може да се прочете тук. Интересното е, че в законът за първи път се споменава думата „приют“.

През 1697 г. със закона For supplying some Defects in the Laws for the Relief of the Poor (8&9 Will II c.30) се дава на новодошлите в енорията сертификат от тяхната собствена енория за защита, докато могат да се облагат с данъци за бедните. Век по-късно през 1795 г. Act to prevent the Removal of Poor Persons until they shall actually become chargeable (35 Geo. III c. 101) засилва тази защита за всички бременни жени. За енориите те са най-малко желаните, защото се считат за най-скъпи за издръжка.

Пример за уведомление за отстраняване от енорията от 1836 г.

Емблема за бедните

Законът от 1697 г. изисква онези, които получават подпомагане да носят емблема за бедни на дрехите си върху дясното рамо. Емблемата се състои от буквата “P” (от “poor” – беден), предшествана от първата буква на тяхната енория. Емблемата се използва в някои енории, в други не, като тази процедура се прекратява със закона от 1810 г. (50 Geo. III c.10).

Емблема за бедни в енорията Amphill

Действието на Settlement Act и последващите му изменения се оказва сложно, объркващо и спорно. Скъпи съдебни битки се водят между енория, която се опитва да се отърве от просяк като твърди, че няма задължение да подпомага и енория, която твърди обратното. За пример в началото на 1837 г. мъж на име William Withers пътува от Бристол до Лондон, когато е поразен от тежък ревматизъм и трябва да прекара 6 седмици в приюта за бедни в Walcot in Bath. Walcot решава да го прехвърли към Clerkenwell и в 6 часа вечерта той е качен на отворена карета без защита от вятър и сняг. След 7 часа, на половината път трябва да се съживява с бренди и вода. Когато пристига в Clerkenwell той е с напълно измръзнали крайници. Съда решава, че отстраняването му от Walcot е незаконно. Той трябва да се върне там, за да се продължи производството. В същото време Clerkenwell може да прехвърли разходите за Withers на Walcot, и по тази причина се грижи за него като цар с 5 шилинга на седмица. В крайна сметка данъкоплатците в Walcot трябва да се изръсят с 500 паунда за правните разходи, плюс първоначалните разходи за преместването и разходите за грижите за него докато е в състояние да се върне в Walcot, от където да бъде изпратен законно до Лондон.

Bastardy (незаконни деца)

Между 1732 и 1744 г. се провеждат редица промени в законодателството за отговорността към незаконните деца:

– В 1732-3 г. бременна жена с незаконно дете трябва да декларира този факт и да обяви кой е бащата

– През 1733 г. предполагаемия баща става отговорен за издръжката на незаконното дете, като ако откаже може да отиде в затвора. Енорията в такъв случай ще трябва да подпомага майката и детето, докато бащата се съгласи да се грижи за тях, като трябва да обезщети и енорията (въпреки че това рядко се е случвало).

– През 1743-4 г. незаконно родено дете на майка осъдена за скитничество получава местожителството на своята майка, независимо от това къде е родено в действителност. Майката трябва да бъде бита публично.

Knatchbull’s Act (The Workhouse Test Act)

Законът на Сър Eduard Knatchbull от 1722-3 г. разпорежда да се установят приюти от енориите, всяка по отделно, или в сътрудничество със съседни енории. Извадка от закона:

„Църковните настоятели и надзиратели на бедните от всяка енория, със съгласието на по-голямата част от енориашите, могат да закупят или наемат всяка къща или къщи в енорията, или място, и да сключват договори с лица за осигуряване на подслон и наемане на работа на бедни. Трябва да се получава полза от техния труд за по-добра поддръжка и подпомагане на други такива бедни лица. В случай, че беден човек откаже да бъде подслонен в такава къща или къщи, да се изважда от регистрите на енорията и да се лишава от правото на подпомагане. Където енориите са малки, две или повече от тях с разрешението на Съда на мира, могат да се обединят при наемането на къщи за горепосочените цели. Църковните настоятели от една енория могат да се договарят с тези от други енории при подпомагането на бедните. Но не могат бедни, или техните чираци, деца и т.н. да се установяват в енорията, града или мястото, от което трябва да се отстранят по силата на този закон.“

Забележка: това е основен закон и обхваща цяла Англия.

Пълния текст на закона може да се прочете тук.

The Workhouse Test

Knatchbull’s Act е първата правна рамка за полагане на тест за приют за бедни. Перспективата за приюта трябва да действа като възпиращ фактор и подпомагането трябва да е на разположение само на онези, които са достатъчно отчаяни, за да приемат режима.

Теста за приюта за бедни вероятно води началото си от Matthew Marryott, управител на приют за бедни от Бъкингамшир, който отваря първия си обект в Олни през 1714 г. той насърчава работата на много приюти в южната част на Англия. Предполага се, че той има пръст в писането на публикацията от 1725 г. „An Account of Several Workhouses for Employing and Maintaining the Poor“, която описва работата на над 100 приюта и финансовите ползи за енорията от тяхното въвеждане.

До 1732 г. функционират около 700 приюта. Парламентарни доклади от 1776-7 г. изброяват почти 2000 приюта в Англия и Уелс – в приблизително всяка седма енория.

Farming the Poor

След Knatchbull’s функционирането на приютите не е задължително да се управлява от самата енория. Вместо това може да се сключи договор с трета страна, която да храни и подслонява бедните, като получава седмично средства от енорията, за всеки от тях. Грижещия се за бедните също така може да им предоставя работа, като може да задържи дохода, който са генерирали. Тази система е известна като „Farming the poor”. Договора обикновено се дава на кандидата предложил най-добра цена, като може да е под различни форми – например за подпомагане на всички бедни в енорията, или само за управлението на приют за бедни, или за грижи за само определена група бедни като бебета, деца, луди, или за предоставяне на медицинска помощ.

Фредерик Еден в своето изследване за бедните в Англия през 1797, описва работата на “farming” в един приют:

Изпълнителят на договора може да използва къщата и мебелите, както и доходите на бедните, и получава 1000 паунда годишно, за което е длъжен да се грижи за бедните от всякакъв вид, но не поема разходите за преместване, жалби и други съдебни разходи. В приюта има (през октомври 1795 г.) 124 обитатели, от които 50 са стари и немощни. Немощните, които могат да работят са заети в бране на вълна, децата се учат да четат 2 пъти дневно. Момчета и момичетата, мъжете и жените спят в различни помещения в приюта. Изпълнителят казва, че не държи сметка за разходите или приходите.

Gilbert’s Act

Закона на Thomas Gilbert – For the Better Relief and Employment of the Poor (22 Geo. III c.83) се приема през 1782 г. Той има за цел да организира подпомагането на бедните на териториално разделение. Всеки окръг се разделя на големи области съответстващи на Hundred (стара административна единица в окръга) или други големи групи от енории. Такива обединения от енории могат да създадат общ приют, въпреки че подпомагането би трябвало да е само за стари, болни, немощни и сираци. Работоспособните бедни, които намират работа близо до собствените си домове, получават надбавки, така че доходите им да достигнат до приемливи нива.

Законът на Gilbert въвежда значителни промени в управлението на подпомагането на бедните. Gilbert Unions се контролират от борд от Guardians, един от всяка енория член на обединението, избиран от данъкоплатците и назначаван от местните магистрати. Работата на Guardians’ се контролира от посетител, също назначен от магистратите. Законът предвижда примерни правила за работата на приютите за бедни.

Схемата на Gilbert обаче никога не става достатъчно популярна, като са създадени общо под 100 такива обединения.

Пълния текст на Gilbert’s Act.

Sir William Young’s Amendment Act

През 1795 г. Сър Уилям Йънг въвежда An Act to Amend so much of an Act… as prevents the distributing occasional relief to poor persons in their own houses, under certain circumstances and in certain cases. (36 Geo. III c.23). Този закон отменя някои от разпоредбите на Knatchbull и дава голяма власт на местните магистрати. Въведените непопулярни мерки насърчават някои енории да формират Gilbert’s Unions.

Bentham’s Scheme

През 1796 г. Jeremy Bentham, великият законодателен реформатор и утилитарен философ, публикува грандиозна схема за управление на просяците (Pauper Management). Този ранен пример за приватизация предлага създаването на национална благотворителна компания, която ще създаде верига от 250 огромни приюта, финансирани от голям брой от малки инвеститори. Всеки приют ще държи около 2000 обитатели, които ще бъдат поставени на доходоносна работа и ще се хранят при режим на „спартанска диета“.

The Speenhamland System

Въпреки, че се корени от закона 1782 г., нарастващата практика по това време за добавки към ниските заплати, стават известни като “Speenhamland System”, кръстени на енория от Berkshire с това име. Там през 1795 г. магистратите решават да се дават добавки към заплатите в зависимост от цените на хляба и броя на децата.

Когато хляба от второкачествено брашно с тегло 8 lb струва 1s, тогава всеки беден и трудолюбив човек трябва да има за себе си поне 3s седмично, или от собствен труд, на семейството му, или от подпомагане за бедни, а за съпругата му и всеки член на семейството трябва да има по 1s. Ако цената на хляба нарасне до 1s 3d, женен мъж с 2 деца ще има гарантирани за себе си 3s 9d за себе си + 3 пъти по 1s 9d, или общо 9 шилинга на седмица.

Въпреки, че никога не е обличана в правна форма, тази практика в различните й вариации е широко разпространена. Но тази система води до това, че работоспособни работници започват да считат, че имат право на подпомагане от енорията, когато са без работа, и също така губят респект към работодателя си когато работят.

Sturges Bourne’s Acts

В усилията си да подобри администрирането на подпомагането за бедните (и редуциране на разходите) се приемат Sturges Bourne Acts: The 1818 Act for the Regulation of Parish Vestries (58 Geo. III c. 3) и 1819 Act To Amend the laws for the Relief of the Poor (59 Geo. III c. 12). Тези закони позволяват на енорията да назначи малки комисии, които да контролират подпомагането на бедните. Избора на комисията се прави от данъкоплатците, като всеки от тях има различен брой гласа (до 6) в зависимост от стойността на имуществото си. За да се подпомага надзирателя на енорията (неплатена длъжност) при растящата административна тежест, може да се назначава негов помощник на заплата.

В края на 20-те години на 19 век има растящо недоволство от цялата система, в частност от собствениците на земя, които трябва да поемат растящата данъчна тежест за подпомагане на бедните. Също така има растящо недоволство сред бедните, особено в селските райони, което води до безредици и нападения на приюти, особено от тези, които се идентифицират като поддръжници на сенчестата фигура на Captain Swing. През 1832 г. британското правителство решава да назначи кралска комисия, която да преразгледа цялата система за подпомагане на бедните.

The 1832 Royal Commission

Комисията под председателството на епископа на Лондон провежда подробно проучване за състоянието на администрирането на законодателството за бедните и подготвя доклад. Той е до голяма степен работа на двама от комисарите – Nassau Senior и Edwin Chadwick. Според доклада бедността е в следствие на нищетата на отделните индивиди, а не на икономическите и социалните условия. Така просяците претендират за подпомагане, независимо от основанието: многодетните семейства получават най-много, което насърчава недалновидните бракове. Жените претендират за подпомагане за незаконните деца, което насърчава неморалността. Работниците нямат стимул да работят. Работодателите държат заплатите изкуствено ниски, тъй като работниците получават субсидии за бедност.

Кралската комисия публикува доклада през март 1834 г. и прави 22 препоръки, които формират основата на новото законодателство. Основното законодателно предложение е това:

„Освен медицинската помощ и свързаните с чиракуване изключения, всякакво подпомагане към работоспособни лица и техните семейства, различни от  онези в добре регулираните приюти (местата където могат да работят в съответствие с духа и намеренията на кралица Елизабет), трябва да се обявят за незаконни и прекратят, а всякакво подпомагане за деца до 16 години трябва да се счита за предоставено на техните родители“.

В допълнение комисията препоръчва:

– Групиране на енориите, за управлението на приютите за бедни

– Условията в приютите за бедни трябва да бъдат по-малко привлекателни от онези, които се предоставят за независимия работник от най-нисък клас

– Назначаване на централен орган за администриране на новата система

Докладът възражда идеята за тест за приюта за бедни – убеждението, че заслужаващите и незаслужаващите могат да се разграничат чрез прост тест: всеки готов да приеме подпомагане от отблъскващ приют за бедни, трябва да му липсва моралната решителност да оцелее извън него.

Последващия 1834 Poor Law Amendment Act води до основен ремонт по администрирането на подпомагането на бедните. Законът и неговите по-късни промени стават известни като Нов закон за бедните (New Poor Law).

НОВ ЗАКОН ЗА БЕДНИТЕ

The 1834 Poor Law Amendment Act

След доклада на кралската комисия през 1834 г. се приема An Act for the Amendment and better Administration of the Laws relating to the Poor in England and Wales (4 & 5 Will IV c. 76), който получава одобрение на кралското семейство на 14 август 1834 г.

Пълния текст може да бъде намерен тук.

Законът до голяма степен се занимава със създаването на правна и административна рамка за новата система за подпомагане на бедните. В сърцевината на закона е новата Poor Law Commission, която е натоварена с отговорността за политиката и администрацията на новия режим. Назначени са трима за комисари (George Nicholls, John Shaw-Lefevre и Thomas Frankland Lewis). Комисията се установява в  Somerset House в Лондон.

Печатът и подписите на комисарите

Една от първите задачи на комисията е да се разделят близо 15-те хиляди енории в Англия и Уелс на нови административни единици наречени Poor Law Unions, всяко обединение от които да се състои от избрани по места Board of Guardians. Финансирането на всяко обединение и неговия приют за бедни продължава да идва от местните данъци за бедните, като всяка енория допринася пропорционално на разходите си за подпомагане на бедни през последните 3 години. Следвайки принципа установен 1818 г. от Sturges Bourne Act, данъкоплатците имат право на различен брой гласове (до 6) в зависимост от стойността на собствеността си.

Създаването на новите обединения се извършва от екип от асистент-комисари, които посещават всяка област и провеждат срещи с местните служители на енорията и собствениците на земя. В някои области собствениците с големи имоти са в състояние да имат значително влияние върху групирането на енориите формиращи всяко обединение. Собствениците на земя обикновено предпочитат да запазят недвижимите си имоти в рамките на 1 обединение, което да им позволи да имат максимално влияние при избирането на Board of Guardians. Новият Potterspury съюз в Northamptonshire например се състои от само 11 енории членки, като 8 от тях се притежават изцяло или частично от херцога на Grafton.

Новата система започва да функционира с голям брой заповеди и наредби издадени от комисията, които определят всеки аспект от дейността на обединенията и техните приюти. Комисията има властта да издава общи заповеди, които се прилагат към голям брой обединения, и специални заповеди, които се отнасят до само едно обединение. Общите заповеди изискват одобрението на парламента, докато специалните не. Комисията заобикаля това ограничение като многократно издава идентични специални заповеди към множество отделни обединения. През 1841 г. се издава първата обща заповед, която трябва да се одобри от парламента. Много от предишните специални заповеди са преразгледани след това и преиздадени като общи заповеди, като кулминацията е 1847 с Consolidated General Order, която се превръща в „Библията“ за функционирането на системата.

Клаузата за незаконни деца

Една от най-противоречивите части на закона е клаузата за незаконно родените деца. Законът прехвърля отговорността за незаконно родените деца до навършване на 16 годишна възраст, на техните майки. Ако майките не могат да издържат себе си и потомството си, трябва да влязат в приют за бедни. На закона се възлагат големи надежди, че ще направи последиците достатъчно непривлекателни за жените, за да не рискуват извънбрачна бременност. Тази силно непопулярна мярка се разводнява със закона от 1839 г., който позволява отново претенциите за бащинство да се разглеждат от местните магистрати (според закона от 1834 г. това се прави на областно ниво и само по инициатива на енорийските надзиратели или Guardians).

Клаузата се отменя със закона от 1844, която позволява на неомъжените жени да търсят издръжка от бащата за себе си и за детето, независимо от това дали получават подпомагане за бедни.

Местожителство

Кралската комисия през 1832 г. предлага опростяване на законите свързани с уседналостта, като раждането в енорията ще е единствения начин за придобиване на местожителство. Обаче това предложение не се приема, въпреки че законът от 1834 г. отменя възможността след 1 година работа в енорията да може да се получава местожителство.

След приемането на закона от 1834 г. незаконните деца получават местожителството на майката, освен ако до навършване на 16 години не са придобили собствено. При предишната система, където незаконно дете получи местожителство според мястото си на раждане, води понякога до това, че енориите се опитват да го отстранят от своите граници, така че с бременните самотни жени да не са бреме за данъкоплатците в енорията.

През 1846 г. вече и без друго сложните закони за местожителство се усложняват допълнително със закон, който въвежда нова концепция за „непреместваемост“. Това дава защита срещу отстраняване на всеки, който е пребивавал в енорията за 5 години. Тази привилегия обаче не е възможна за онези, които живеят извън родната си енория и които са получавали подпомагане за бедни от новата енория. За да се предотврати наплива от нови искания от онези, които разбират, че са „непреместваеми“, Bodkin’s Act се приема скоро след това, за да прехвърли разходите за такива искания към общия фонд на обединението, а не да се поемат от отделните енории. От 1865 г., 1 година пребиваване в обединението прави всеки „непреместваем“.

Въпреки тези промени, въпросите за местожителството и отстраняването от местността продължават да заемат значителна част от времето и парите на обединенията. През 1907 г. над 12 000 човека са изселени от едно обединение към друго в Англия и Уелс, като по-голяма част от тях са от Лондон и други големи градове.

Опозицията срещу новия закон

Законът от 1834 г. получава много критика, включително от вестник The Times, в който в  статия от 30 април 1834 г. (преди приемането му) е написано, че ще бъде опозорен божествения закон. В рамките на няколко седмици след отварянето на първия нов приют за бедни по новия закон в Abingdon, в новините се появява, че върху стопанина му е направен опит за убийство.

В северната част на Англия, което от части се подхранва от икономическата депресия, се появява движение срещу новия закон за бедните. В места като Хъдърсфийлд, водени от Richard Oastler, неговите поддръжници и дори членове на Board of Guardians, които саботират работата на новия закон като отказват да изберат секретар на обединението, без който е невъзможно функционирането на закона. През август 1842 г. приюта в обединението Stockport е нападнато от тълпа безработни работници.

Нападението на приюта в Stockport през 1842 г.

В Уелс, особено в централните и северозападните региони, съпротивата срещу строежа на приюти е силна. До 1847 г. в 17 от 47 обединения не са отворени приюти. Едно от обединенията Rhayader се съпротивлява до 1877 г. При атака на приютите в Llanfyllin само Montgomeryshire конницата успява да спаси сградата от разрушаване от тълпата, а в Narberth са наети специални полицаи, които да пазят мястото, където тълпата се опитва да подпали новия приют за бедни.

През 1841 г. GR Wythen Baxter публикува известната си The Book of the Bastiles – компилация от сензационни доклади във вестник, съдебни производства, кореспонденции и др., което илюстрира някои ужасяващи истории свързани с новия закон за бедните. Например:

„Проучването е извършено тази седмица в Rochester, преди да се предявят обвинения срещу James Miles, управителят на Hoo Union-House за жесток побой над млади просяци от двата пола. Elizabeth Danes заявява, че е била на 13 години, когато James Miles я е наказвал 3 пъти, докато е била в приюта. Наказанието е било, тъй като е оставила малко мръсотия в ъгъла на стаята. James Miles я е накарал да лежи на масата, свалил е дрехите й, и я е биел с метла докато потече кръв“.

В Huddersfield Union, където 5 малки стари приюта все още работят, има обществени протести през 1848 г., заради централния приют. Там условията са крайно нехигиенични, до 10 деца спят на едно легло. Храната е ужасна дори и за стандартите на приютите. Условията за инвалидите са дори по-лоши – жив пациент споделя общо легло с труп в продължение на значителен период от време след смъртта, болните са оставяни немити дни наред, в някои случаи оплескани в собствените си екскременти.

Най-големия скандал избухва през 1845 г. в приюта в Andover, където става ясно, че условията са толкова тежки, че обитателите са прибягвали да прочистване на загниващо месо от костите си. Този случай добива изключително голяма популярност.

Открита взаимопомощ

Комисията по закона за бедните посвещава много енергия към премахването на подпомагането за работоспособни лица. Това се оказва особено трудно в северната промишлена част от страната. Откритата взаимопомощ е обект на 2 важни общи заповеди, издадени от комисията:

– Outdoor Labour Test Order от април 1842 г. позволява подпомагане (поне половината от което под формата на храна, дрехи и др.) да се дава на работоспособни просяци от мъжки пол, които изпълняват т.н. Labour Test (физически труд, обикновено трошене на камъни и бране)

– Outdoor Relief Prohibitory Order от декември 1844 г. забранява всякакво подпомагане а всички работоспособни мъже и жени, освен при изключителни обстоятелства.

Labour Test Order влиза в сила в 32 обединения, основно в индустриалния север. Prohibitory Order влиза в сила в 396 обединения. В 81 и двете заповеди влизат в сила, позволявайки на The Guardians известна преценка как да се управлява подпомагането.

The Poor Law Board

През 1847 г., след скандала Andover, доклади за други проблеми, заедно с желанието на правителството администрацията на закона за бедните по-директно да се отчита на парламента, комисията се премахва и се заменя от нов Poor Law Board, с George Nicholls за постоянен секретар за първите 3 години.

През 1852 г. борда се опитва да стандартизира правилата свързани с подпомагането за бедни. През август месец издава Outdoor Relief Regulation Order, която за разлика от предни заповеди, включва ограничения по отношение на болните, възрастните и вдовиците. След многобройни протести от Boards of Guardians, които чувстват намеса в правомощията им, през декември се издава преработена заповед.

През 1865 г. Union Chargeability Act прехвърля разходите за подпомагане от енорията към обединението – всяка енория прави вноски към общия фонд въз основа на данъците, а не на броя бедни, които има. Обединението, а не енорията, става района на местожителството, като условията за получаване на непреместваемост се намаляват до 1 година пребиваване в обединението.

The Metropolitan Asylums Board

През 60-те години на 19 век, нарастващата загриженост за състоянието на приютите в Лондон, и в частност техните здравни заведения, води до натиск за промяна в управлението им. През 1865 г. решаването на проблемите не търпи отлагане след като медицинското списание The Lancet публикува разкрития за ужасяващите лазарети в приютите за бедни. 2 години по-късно през 1867 г. се приема Metropolitan Poor Act и грижите за бедните болни в Лондон се прехвърлят към нов орган – Metropolitan Asylums Board. Извършва се реорганизация в някои обединения в Лондон, а всички обединения вече трябва да осигуряват настаняванията в болницата отделно от тези в приюта. Борда увеличава броя на институциите за грижа за болните в града от треска, едра шарка и туберкулоза, за което са наречени „малоумници“. Институциите на борда са реално първите държавни болници в Англия.

The Local Government Board

През 1871 г., Poor Law Board се заменя от Local Government Board, който има много по-големи отговорности като например канализацията и общественото здраве.

През 70-те бордът започва кампания за намаляване на разходите за подпомагане. Също така оказва натиск върху няколкото останали обединения като Todmorden, Rhayader и Presteigne, които устояват срещу изграждането на приюти. Бордът е подпомаган от The Divided Parishes и Poor Law Amendment Act, 1876 (39&40 Victoria c.61). основната цел на този закон е да даде възможност на борда да постави ограничения на обединенията, особено на онези, които имат енории отделени от основната област на обединението, или които преминават границите на окръга. Въпреки това, законът дава възможност на борда да разпуска всяко обединение, „когато е целесъобразно за целите на коригиране или опростяване на управлението, или за осигуряване на по-добра администрация на подпомагането…“. Под заплахата от разпускане, Todmorden и Rhayader най-накрая се съгласяват да построят приюти, като Rhayader приема първия посетител през август 1879 г., ставайки последното обединение в цяла Англия и Уелс, което го прави. Presteigne обаче се разпуска през 1877 г., и нейните енории се разпределят към съседните обединения.

The Local Government Board Offices, Whitehall

Ирландия

На 31 юли 1838 г. след доклад на George Nicholls, се приема Act for the more effectual Relief of the Destitute Poor в Ирландия. Този закон се базира на същия модел, който съществува в Англия и Уелс, с подпомагане концентрирано в приютите. Първоначално 130 ирландски обединения се създават, с допълнително 33 в периода 1848-50 г. за повече информация виж тук.

Шотландия

През януари 1843 г. се назначава Commission of Enquiry, която да разгледа приемането на закони за бедните в Шотландия. Доклада на комисията от 2 май 1844 г. отбелязва, че подпомагането  на бедните в Шотландия като цяло се ограничава до възрастни, болни, инвалиди, душевно болни и т.н. Подпомагането на работоспособни са рядкост. В доклада се предлага да се запази в общи линии подпомагането, организирано на ниво енория, въпреки че в някои градски райони те трябва да се обединят, включително чрез създаването на обединени приюти. Комисията предлага създаването на Board of Supervision, който да наблюдава управлението на ниво енория. Тези предложения  влизат в сила на 4 август 1845 г. със Act for The Amendment and better Administration of the Laws Relating to the relief of the Poor in Scotland (8 & 9 Vic. c. 83). За повече информация виж тук. За пълния текст на закона виж тук.

The 1905 Royal Commission

До началото на 20 век промяната витае във въздуха. 2 фактора допринасят за това. Първия е избирането на значителен брой жени за Guardians – от както през 60-те години на 19 век жените са активни в подобряването на условията в приютите, особено чрез органи като Workhouse Visiting Society. Второ, през 1892 г. се намалява до 5 паунда стойността на имота на собственика, която му дава право да бъде избиран за Guardian, като така и работническата класа може да има представители в борда.

През декември 1905 г. се назначава Royal Commission on the Poor Law and the Unemployed: 1 – да проучи работата на законите свързани с подпомагането на бедните във Великобритания; 2 – да проучи средствата приети извън закона за бедните за справяне с проблемите произтичащи от безработицата, в частност по време на периоди на тежка индустриална депресия, и да разгледа и докладва дали някаква промяна в законите за бедните или тяхната администрация е нужна.

През следващите 4 години комисията провежда най-голямото изследване от 1832 г. дотогава. Нейните 18 членове включват: C.S. Loch (секретар на London Charity Organization Society), William Smart (професор по политическа икономия at Glasgow University), Octavia Hill (активист за жилищна реформа и съосновател на National Trust), социалистическите реформатори George Lansbury и Beatrice Webb (съпруга на Sidney Webb), бивши Guardians, хора от администрацията и духовници.

Комисията е разделена и препоръките й се публикуват като:

– A Majority Report – одобрен от 14 нейни членове, които препоръчват създаването на нов орган за администриране на закона за бедните във всяка област, заедно със замяната на приютите с по-специализирани институции, които се грижат за отделните категории (деца, възрастни, безработни, душевно болни и др.)

– A Minority Report – подписан от 4 члена на комисията (Beatrice Webb, George Lansbury, Mr F Chandler, и Russell Wakefield), които са по-радикални и се застъпват за отмяна на законите за бедните и прехвърляне на функциите към други органи, които да се грижат за отделните групи. Акцентът е поставен върху превенцията срещу бедността, а не срещу последствията й.

Докладът се публикува на скромна цена и има огромни продажби. Организира се голяма пропагандна кампания от Sidney и Beatrice Webb в подкрепа на препоръките им за превенцията и отменянето на закона за бедните.

През 1911 г. George Lansbury, който през 1892 г. става един от първите представители на работническата класа на Guardians в Poplar, пише памфлет с провокативното заглавие Smash up the Workhouse. Той твърди, че за тази малка част от работоспособното население, за което няма алтернатива, и което има нужда от подпомагане, трябва да се омекоти режима за прием в приют.

Въпреки, че от работата на комисията няма директни последици с краен резултат ново законодателство, все пак се провеждат някои значителни промени. От 1 януари 1909 г. се въвежда пенсия за старост за навършилите 70 години (до 5s седмично за 1 лице, 7s 6d за женена двойка), въпреки, че до 1911 г. всеки, който е получавал подпомагане за бедни през последните 12 месеца, няма право на пенсия. През 1911 г. в ограничена форма се появява осигуряване за безработица и здравно осигуряване.

Някои от първите получатели на пенсия за старост, 1909 г.

Края на приютите за бедни

От 1913 г. терминът „приют“ се заменя от „институция по закона за бедните“ в официалните документи, но приютите като институция продължават да съществуват за много години напред.

По време на първата световна война много от Boards of Guardians предлагат приютите си за военна употреба, най-вече като болници (например в Бристол и Бирмингам), но също така за настаняване на военни, военни затворници и др.

Общата депресия в годините след първата световна война има кулминация стачката на миньорите от 1926 г., която поставя под голямо напрежение системата в някои обединения, които на практика фалират.

Neville Chamberlain, здравния министър през 1925 г. в правителството на консерваторите вярва, че системата за подпомагане на бедните има нужда от реформа и през 1926 прокарва закон, който позволява уволнението на Board of Guardians и замяната на членовете с държавни служители. Това се последва от Poor Law Act през 1927 г., и през 1928 г. той въвежда The Local Government Act, който в много отношения ще доведе до въвеждане на мерките предложени в доклада на кралската комисия от 1909 г. По същество ще се премахнат Boards of Guardians, а правомощията им и отговорностите ще се прехвърлят на местните власти. Те са длъжни да представят административни схеми, които да сложат край на подпомагането за бедни веднага щом обстоятелствата го позволяват, и да осигурят по-специфично обществено подпомагане на основата на друго законодателство като Public Health Act, Education Act и т.н. Законът се приема на 27 март 1929 г. и влиза в сила от 1 април 1930 г. – денят, който бележи края на 643 Boards of Guardians в Англия и Уелс.

Въпреки, че приютите официално не съществуват повече, много институции, които поемат дейността им през 30-те години остават почти без промяна. Възраженията от Boards of Guardians и съветите означават, че промените се случват много бавно. Законът от 1929 г. не успява да премахне законът за бедните – само се променя начина, по който се администрира и се сменят няколко имена. Poor Law Institutions стават Public Assistance Institutions и се контролират от „guardians“. Условията се подобряват незначително за нуждаещите се от подпомагане, повечето от които са възрастни, с умствена изостаналост, самотни майки и скитници.

На 5 юли 1948 г. влиза в сила приетия през 1946 г. National Health Service Act. Дори и най-радикалните промени, които влизат в сила имат по-малко влияние, отколкото човек може да си представи. Институциите попадат под контрола на Hospital Management Committees в рамките на Regional hospital Boards, но много от тях продължават да съществуват по същия начин, както приютите. Много от тези нови „болници“ до 60-те години на 20 век поддържат Reception Centres for Wayfarers, т.е. отделения за скитници.

Източници:
http://www.workhouses.org.uk/poorlaws/oldpoorlaw.shtml
http://www.workhouses.org.uk/poorlaws/newpoorlaw.shtml