Alexander Todorov Network

Пенсионния модел в Чили vs Модела на осигурителния принос

През 1981 г. в Чили се провежда реформа, невиждана досега за пенсионните системи по света. Чилийската пенсионна система на практика се приватизира. Хората трябва да внасят 10% от доходите си в частен пенсионен фонд. Това е по-малка вноска от нужната по модела на осигурителния принос от 12,5% и още по-малка вноска от изискваните 17,8% в България към 2011 г. по модела на осигурителния стаж. Осигуровката е доброволна(за свободните професии), и въпреки, че е ниска, около 40% от чилийците не се осигуряват. Те инвестират средствата, които им остават в някакъв бизнес или по друг начин. Принципа е, че всеки трябва да отговаря сам за себе си. Според чилийския модел невнасянето на осигуровки през определен период от време може да се компенсира след това като хората внасят повече. Според изчисления на чилийските пенсионни експерти, който се осигурява в продължение на 40 години и внася всеки месец по 10% в лична осигурителна партида, когато се пенсионира, ще може да получава пенсия, равна на поне 70% от дохода си. Размера на пенсията обаче зависи от риска, който бъдещия пенсионер е готов да поеме. Следователно бъдещата пенсия по никакъв начин не е гарантирана. Може да дава 70% от дохода, но може и да дава много по-малко. Пенсиите в Чили се облагат с данъци.

Според чилийската система, за социално слабите държавата осигурява пенсия при навършване на тяхната 65-та годишнина. Пенсията за бедните е минимална и покрива само абсолютния минимум за оцеляване. Но тези пари не идват от нищото, а за тях са платени данъци преди това. Всъщност осигуряването за пенсии при приватизираната чилийска система в никакъв случай не струва само 10%, тъй като със средства от данъци трябва да бъдат допълнени пенсиите в частните пенсионни фондове до размера на гарантираната минимална пенсия и въобще да се плати тази гарантирана минимална пенсия и на онези, които въобще не са били осигурявани.

Пенсионният модел в Чили често е даван за образец и много държави по света се опитват частично да го приложат в своите пенсионни схеми. Създателят на модела Хосе Пинера се гордее, че досега под никаква форма парите на осигурените не са били губени заради лошо управление. В Чили е постигана доходност над равнището на инфлацията благодарение на големия бум в чилийската икономика за периода.

И така, чилийският пенсионен модел е капиталов, с натрупване на пари. Хората отиват и доброволно си внасят 10% в лична пенсионна сметка в продължение на 40 години, без право да ги ползват преди пенсиониране, а след това очакват 70% от дохода. Вноските в частен пенсионен фонд са задължителни за работещите по трудов договор. Държавата има контролна функция и трябва да покрие размера на разликата до минималната пенсия, ако в индивидуалната сметка на осигурявания има по-малко средства от необходимите, за да се изплаща поне минималната пенсия.

При само 10% вноска, очакват се 70% от дохода, парите са си лични, държавата не се бърка, няма солидарност към хората, които не работят. Всеки „сам за себе си“, създава се илюзията, че е изгодно да се инвестира в частен фонд, тъй като парите на всеки си остават за него.

Какво не е наред в този модел обаче? „Очакват се 70% от дохода“ означава, че никой не гарантира, че очакванията ще се сбъднат, всъщност единствената гаранция идва от държавата както обикновено, и тя е равна на минималната пенсия, която покрива абсолютния минимум за оцеляване. Ако предположим, че се очаква тези 70% от дохода да се получават 10 години, а за да се заработят да са нужни 40 години, в които се внасят по 10% от дохода:

–          Ако заплатата на човека А е 1000 лева, всеки месец отделя доброволно по 100 лева от тези пари за частен фонд. Работи по този начин 40 години. В частната си пенсионна сметка трябва да е натрупал 100 * 40 * 12 = 48 000 лева.

–          Ако Чилийската пенсионна система обещава 70% от дохода в продължение на 10 години, като поема и риска дадения човек да живее повече от това, то за 10 години частен пенсионен фонд трябва да изплати минимум 700 лева * 12 месеца * 10 години = 84 000 лева. Тоест с 75% повече реални пари, от колкото е успял да привлече.

При това положение, за да се разплатят частните пенсионни фондове с пенсионерите трябва да натрупат минимум 75% реална доходност за 40-те години. Това е, за да се разплатят с пенсионерите, при положение, че нито един пенсионер не живее повече от 10 години след пенсионирането си. Само че частните пенсионни фондове имат разходи за управление, освен това корпорациите, които ги притежават искат да имат и печалба.

40-те години, в които непрекъснато трябва да се прави вноска за пенсия са равни на 480 отделни периода. През всеки месец лицето трябва да прави постоянна реална вноска, а частния пенсионен фонд да реализира реална доходност от 0,21548% или над 2,6% реална доходност на година. В най-лошия случай това трябва да са постиганите резултати от частния фонд, за да покрие задълженията си към пенсионерите и то при положение, че никой от тях не живее повече от 10 години след пенсионирането си. В тази годишна реална доходност от 2,6% не са включени разходите, които фондът прави за да инвестира средствата и то да постига реална доходност. Не е включена и никаква печалба за собствениците на фонда, а е добре известно, че ако няма печалба, няма никаква причина собствениците на фонда да го притежават.

Какво се случва в Чили три десетилетия след революционната реформа? Близо половината от участниците в частната пенсионна система биха получавали пенсия много по-ниска от гарантираната минимална държавна пенсия. Според специално изследване, ако не се проведат реформи, през 2025 г. около 85 процента от участващите в частната пенсионна система биха получавали по-ниска от държавно гарантираната пенсия, а около 40 процента от населението (основно свободни професии, жени, инвалиди и др.) са без каквито и да е осигуровки и могат да разчитат единствено на минималната гарантирана държавна пенсия, която ще натовари допълнително държавния бюджет на страната.

Обобщено, чилийската приватизирана пенсионна система предполага по модел внасянето на 10% вноска за пенсия всеки месец в лична сметка, като срещу тази вноска се обещава, че частните пенсионни фондове ще бъдат добре регулирани и би трябвало да осигурят по-добра пенсия, отколкото държавата би могла да им предложи. Прави се сравнение с държавната осигурителна система постоянно, като се твърди, че с частните пенсионни фондове се бяга от „робството“ от правителството и всеки ще си има своето, без значение какво се случва като икономика и политика в страната. Нищо подобно, държавата освен, че е основния регулатор, трябва и да отговаря и да осигури поне минималната пенсия на всеки, в случай, че пенсионния му фонд загуби парите, а това е напълно възможно, каквито и регулации да има. Следователно чрез частните пенсионни фондове в Чили не само, че обикновения данъкоплатец не бяга от държавната осигурителна система, но може да се наложи да й се моли на милостиня в размер на минималната пенсия, защото частния му пенсионен фонд вместо да натрупва реални пари, ги губи.

Всеки рационален човек, когато му кажат, че някой му обещава да го направи много богат, нещо повече – да направи всички пенсионери богати, би трябвало много да се замисли. До кога ще съществува частната пенсионна система в Чили? До момента, в който икономиката спре да расте бурно, капиталовите пазари реализират загуби и се окаже, че внасялите в частен фонд очакват 70% доход като пенсия спрямо работната си заплата, но в крайна сметка им се наложи да получават държавната милостиня. Реален ли е чилийския пенсионен модел? Не, една типична финансова пирамида, която съществува благодарение на държавата.

Привържениците на частните пенсионни схеми ще кажат, че в дългосрочен период няма вариант, при който частния пенсионен фонд да е на загуба, тъй като няма борсов индекс, който в дългосрочен план да е на загуба. Примери, че това е напълно несъстоятелно твърдение могат да се намерят лесно, а не толкова далечен пример е индексът Dow Jones Industrial Average (DJIA), един от най-популярните индекси в света. През 30.03.1964 г. индексът има стойност 822,99 пункта. 18 години по-късно, на 01.04.1982 г., което както и да се гледа е достатъчно дълъг период от време, за да си направи човек сметката, индексът е на ниво от 811,93 пункта. За 18 години е реализирал дори и номинално загуба. Какво би се получило ако се сметне 18 годишната инфлация? И дори и да се прибави инфлацията, сметката отново ще бъде подвеждаща, защото в борсовите индекси участват най-добрите компании. Когато дадена компания фалира или не поддържа необходимите високи стандарти, веднага се сменя от някоя пробивна и печеливша. Въпреки това, за 18 години DJIA не реализира дори номинална доходност. Друг подобен пример е индексът NIKKEI 225 (важен измерител за състоянието на фондовата борса в Токио), който на 4 януари 1984 г. е 9927 пункта. На 15 март 2011 г. е 8605 пункта.

След кризата на финансовите пазари през 2008-ма година, в Чили се провежда нова пенсионна реформа, което е едно своеобразно доказателство, че съществуването на частна капиталова пенсионна система отделена от държавата, не само, че е напълно нереалистично, но и опасно за националната сигурност. От единствения „капиталов“ стълб системата на практика става многостълбова. Крачка към разума и признанието за провала на проведения експеримент с приватизирането на пенсионното осигуряване в Чили, което така или иначе никога не е било единствено частно, тъй като едва през 2025 г. се очаква да бъде отпусната последната пенсия по стария модел. Експеримента за реформа от държавна към частна капиталова пенсионна система има и висока цена. Цялото население все още продължава да плаща, включително със средства от приватизация и доходите на медодобивната промишленост в страната. Въпреки, че целта на реформата от началото на 80-те години е била да се ограничи ролята на държавата при финансирането на пенсиите, повече от 30 години по-късно държавния бюджет реално финансира всички стари пенсии и превежда добавки към индивидуалните сметки на пенсионерите по новата система.

Като се съпостави модела на осигурителния принос с чилийската частна пенсионна система, между двата модела има няколко основни разлики. По модела на осигурителния принос пари не могат могат да се загубят. Инфлацията и кризите не могат да претопят спестяванията на населението. Модела на осигурителния принос прилича на чилийския модел по това, че отново всеки ще натрупва в собствена сметка. По чилийския модел хората купуват дялове от частен пенсионен фонд (плащат данъци в частна полза). По модела на осигурителния принос се купува (плащайки данъци на държавата) осигурителен принос. При пенсиониране, по чилийския модел срещу дяловете в частния пенсионен фонд ще стоят пари. По модела на осигурителния принос, срещу осигурителния принос ще стоят пари + минималната социална пенсия в страната. Докато частните фондове не гарантират по никакъв начин бъдещите пенсии, то с модела на осигурителния принос човек, който работи средния брой години спрямо всички останали пенсионери и се осигурява през цялото време върху средния осигурителен доход в страната, ще получава 50% от средния осигурителен доход, когато е пенсионер. Съществуването на държавата гарантира на човека, че ще получава тази пенсия.

Привържениците на чилийската приватизирана пенсионна система твърдят, че постоянно съотношението работещи/пенсионери се влошава, държавата няма да има възможност да изплаща толкова високи пенсии и до някъде са прави, но в модела на осигурителния принос ясно е казано, че съотношението работещи/пенсионери трябва да се поддържа 4/1, а ако е по-лошо съотношението, то ще е защото държавата е преценила, че към съответния момент е по-изгодно да инвестира в пенсиите, вместо старите хора, които така или иначе нямат голям избор пред себе си, да преживяват геноцид в последните си години.

Според чилийската пенсионна система, човек ще си внася 10-те процента от дохода всеки месец, но може да е сигурен, че ще получи единствено минималната държавна пенсия, при положение, че има държава.

При положение, че има държава, по модела на осигурителния принос, средния пенсионер ще получава гарантирано 50% от средния осигурителен доход в страната. Гаранцията на модела на осигурителния принос за тази пенсия са хората. Държавната осигурителна система не трябва да натрупва никакви пари, защото това би означавало, че е иззела от населението по-големи данъци от необходимото, а е известен факт, че една организация, която трябва да се грижи за много хора (държава или частен пенсионен фонд), трудно би могла да се грижи толкова добре за тях, колкото ако всеки се погрижи сам за себе си. Затова няма никаква причина пари, които подлежат на обезценяване да бъдат блокирани в държавен или частен пенсионен фонд. По-добре да си останат в населението и бизнеса.

Пари от нищото, както обещава моделът в Чили няма как да се появят. Такива обещания дават единствено „финансовите пирамиди“ и всъщност частната пенсионна система ако е задължителна представлява точно това. За първите, които я ползват, ще носи добра доходност, колкото да привлече други, които да я поддържат. Само че, за да се даде и на тях същата добра доходност трябва да се намерят още повече хора, които да платят за това. В даден момент хората разбират, че това е чиста измама и всички отиват да се молят на държавата да направи нещо. Това ще бъде неминуемия крах на частната пенсионна система в Чили.

Моделът на осигурителния принос не може да се срути по този начин, защото ако има държава и се спазват правилата на модела, справедливия дял от бъдещето ще бъде получен от всеки. Ако няма държава всичко става безсмислено, а един частен пенсионен фонд, който работи основно за собствената си печалба по никакъв няма да спаси блокираните спестявания на хората. По тази причина модела на осигурителния принос не спестява пари, които може да загуби. Осигуровките трябва да са минимални и без уловки, както е по чилийския пенсионен модел (където се плащат преки данъци върху пенсията). Държавата да не блокира никакви средства, които може да загуби. Когато се генерират по-големи приходи от необходимите, допълнителните средства веднага трябва да бъдат върнати под някаква форма при хората.

Опасни за националната сигурност

Едно от големите достойнства, с което частните пенсионни фондове претендират, че имат място под слънцето е това, че те са независими от държавата. Или поне по този начин рекламират своята дейност. Като си внася осигурения пари в частен пенсионен фонд, те са си негови и държавата не може да му ги похарчи за солидарност например или да ги „прахоса“ за нещо друго.

Независими от държавата? Колко обаче трябва да е наивен някой, за да повярва на подобно нещо. Лична недосегаема сметка от държавата, която ще донесе 70% от дохода, ако всеки месец редовно в тази сметка в продължение на 40 години се прави 10% вноска? Колко наивен трябва да е някой, за да повярва, че частни пенсионни фондове ще направи милиони стари хора богати благодарение на капиталовите пенсионни схеми?

Кое им е капиталовото на тези частни пенсионни схеми, при които никаква доходност не е гарантирана от тях? Дали капиталови не се наричат само по простата причина, че ще направят собствениците на фондовете още по-богати?

Към тези въпроси трябва да се прибави и как частните пенсионни фондове ще имат право да загубят пари на пенсионерите, а после държавата трябва да плаща загубите (например в Чили)? Как може частните пенсионни фондове да се наричат независими от държавата, при положение, че тя регулира дейността им, разрешава им къде могат да инвестират и къде не? И ако предположим, че частните пенсионни фондове са независими от държавата, тъй като по редица причини успяват да заобикалят законодателството, то държавата дали е независима от тях?

Частните пенсионни фондове широко прокламират, че щом са частни, политическа намеса не е възможна при тях, освен това не могат да се подлагат на политически натиск (както например управляващите държавните пенсионни схеми), политически натиск за държавата също няма да има от населението, тъй като ще прави вноски в частен пенсионен фонд, който няма да плаща повече, отколкото е получил. Но всичко това са поредица от маркетингови трикове, целящи единствено да продадат един напълно неработещ продукт какъвто е частното пенсионно осигуряване в сегашния му вид.

Когато натрупват много години капитал, а започват да плащат много по-късно, напълно е възможно каквото и да правят да са успели да съберат много голямо количество средства – пари, които населението очаква да си получи. Частните пенсионни фондове се регулират от държавата. Когато една частна корпорация натрупа на едно място големи капитали, дали тези капитали не биха могли да се използват за изнудване на правителството? В Чили например са поверени на частни фондове суми равняващи се на 65% от брутния вътрешен продукт в страната за една година, във Великобритания този процент е 70, а в Холандия 130%.

Рядко срещу частни корпорации населението тръгва на протести, но срещу правителствата по света постоянно се организират. Системно се отправят атаки как винаги щом едно нещо е държавно, значи не е качествено, ако е частно задължително е по-ефективно. Знаейки тези тенденции, дали управляващите частни фондове, натрупали огромни капитали не биха се възползвали от възможността да рекетират всяко едно правителство, като ако не се изпълни волята им, евентуално би могло нещо да се случи с частните пенсии на хората, в резултат на което населението да тръгне на протести не срещу частните фондове, а срещу самото правителство? Следващите въпроси отново са реторични. Няма политически риск когато има частни пенсионни фондове? Или политическия риск става много по-голям, когато има частни пенсионни фондове?