Alexander Todorov Network

Анализ на част от „Посткапиталистическото общество” от Питър Дракър
Общество на организациите
Според Дракър организацията е група хора, която се изгражда в зависимост от целите, които си поставя. Една организация е ефективна само ако се съсредоточи върху определен тип работа. Докато обществото съществува, то организациите вършат работа.
Терминът „организация“ се появява в речниците в средата на 20 век. Дракър задава въпросите:
– Каква е функцията на организациите? За какво са нужни те?
– Какво точно представлява организацията? Как работи тя?
Според него функцията на организациите е да направи знанията производителни. Нужно е хората в организацията да бъдат тесни специалисти и при спояването на знанията и уменията на тези тесни специалисти да се получава продуктивност.
Организациите са институции с точно определена цел и съсредоточават усилията си за решаването на определена задача. Организацията трябва да бъде почтена, за да не настъпи хаос сред членовете й. Организацията може да се обедини и да постига резултати единствено при ясно формулирана мисия, върху която да се насочи общия интерес и внимание. Дракър дава пример за прототип на модерната организация – симфоничния оркестър. Всеки в оркестъра е тесен специалист от висока класа, но ако свири само един от музикантите, няма как да се постигнат оптимални резултати. Необходимо е да свирят всички в оркестъра, като използват като цел партитура на едно и също произведение. Приносът на всеки от членовете в организацията е жизнено важен, но никой от тесните специалисти не е в състояние сам да постигне поставените цели в организацията.
Организациите помежду си са в конкуренция за набиране на качествени членове. Трябва да привличат хората, да могат да задържат качествените, да ги оценяват и възнаграждават труда им и да удовлетворяват потребностите им. Специалистите в организацията трябва да са равнопоставени, и позицията, която всеки един заема да зависи от неговия принос към общото дело.
Организацията трябва да бъде готова за постоянни промени, да бъде пригодена към иновациите и да се развива непрекъснато, за да оцелява. Всяка организация трябва да се научи да създава и прилага нововъведения, а прилагането на иновациите да се превърне в системен процес.
В книгата Дракър дефинира обществото чрез връзката, благодарение на която хората се обединяват в едно цяло. Тази връзка може да бъде езикова, културна, или на регионален принцип.

Труд и капитал
С развитието на обществото ръчния нискоквалифициран труд губи позиции и работни места, изместван от висококвалифицирания труд. В Япония например се смята, че натрупаната възвръщаемост от ръчния труд трябва да се реинвестира в образователната система, като с това се гарантира възможността младите хора да усвояват достатъчно знания, за да работят в областта на познанието и с това да се повиши добавената стойност, която страната произвежда. Ръчния труд се стремят да го изнесат извън страната. Дори и там, където все пак има ръчен труд, ако на работното място е квалифициран работник, се смята, че производителността ще бъде по-висока.
По отношение на капитала, Дракър говори за струпването на невиждани размери на парични средства на едно място, посредством пенсионните фондове във всички страни. Част от заплатата на наемните работници се отчислява за пенсионните фондове, които един ден ще им плащат пенсиите(ако в пенсионните фондове нещо е останало дотогава). Каквото и да става в началото, докато не почнат да се изплащат пенсии от частните пенсионни фондове, в тях капитала ще нараства непрекъснато. Има ли наемни работници, ще има и уддръжки за пенсионен фонд. Ако огромния ресурс се управлява добре, то пенсионните фондове ще увеличават още повече капитала си, благодарение на доходи от дивиденти, положителни промени в стойността на акциите и дълговите инструменти в портфейла им. Дракър нарича капитализмът на пенсионните фондове „капитализъм без капиталисти”. Но съществува и съвсем реалната опасност наемните работници никога да не видят парите, които са им били удържани през целия им живот, при някакъв по-сериозен глобален социален катаклизъм, срив на доверието в икономиката, от това обезценка на портфейлите на пенсионните фондове. Напълно е възможно, когато дойде време да се изплащат първите пенсии от частните фондове, а и с годините след това, да се окаже, че това огромно натрупване на капитал е било по един или друг начин разграбено, а за миноритарните собственици на този капитал да няма нищо. Дракър говори, че за да не се случат подобни последици управлението трябва да бъде отговорно. Мениджърите на пенсионните фондове трябва да управляват парите на данъкоплатците добре. Той смята, че докато един обикновен инвеститор по-лесно може да продаде част или целия си портфейл от финансови инструменти, то за пенсионните фондове далеч няма да е толкова лесно, поради огромното количество капитал, който трябва да управляват. Единствените купувачи на толкова големи пакети биха могли да бъдат други пенсионни фондове или в крайна сметка държавата да го отнесе(под това отново се разбира данъкоплатците).
В книгата си Дракър размишлява над термина „Социална отговорност”. Според него една стопанска организация, която не може да покрие поне разходите си, а реализира загуба е социално безотговорна, защото разпилява ресурсите на обществото.
Дракър смята, че от към 1970-та година информацията е започнала да преобразява организацията. Преди началникът е спускал заповеди на подчинените си, те на своите подчинени, а информацията върви от долните нива към началниците. Според него „мениджърите” не управляват нищо, а само препредават заповедите към долните нива, а информацията към горните. Днес обаче организациите би трябвало да използват в много по-голяма степен умствения труд. В организацията трябва да навлизат все по-добри профилирани специалисти. Дракър споменава, че при стария модел организация, висшестоящите трябва да знаят какво работят подчинените им, защото са били на техните места преди време, но при организация, която използва познанието за свой основен принцип се приема, че началниците никога не са вършили работата на подчинените си. Даден е примера с един оркестър. В него диригента не може да свири на фагот или на контрабас, но знае какво трябва да свири фаготиста и басиста. Диригентът е тесен специалист в своята област, фаготиста и басиста също.
Дракър говори за прехода от информацията към отговорността. „Организация, която ползва познанието като основен принцип, изисква всеки да поеме отговорност за нейните цели, принос и цялостно поведение”. Вече отсъства понятието подчинени, защото всички са с една обща цел – целта на организацията.

Държава
Държавата излиза от стандартното разбиране и става наднационална. В книгата авторът отделя голямо внимание на мегадържавата, която за него на няколко пъти се е провалила. Дадени са за пример Германия на Хитлер, Съветския съюз на Сталин. За Дракър най-голям провал мегадържавата претърпява като преразпределител на благата. Никъде не е било постигнато смислено преразпределение на доходите. Според закона на Парето, колкото по-производителна е една икономика, толкова по-справедливо е преразпределението на богатството и обратното. В СССР официално се говори за равенство за всички, но в действителност немалко партийни фунционери са се облажили в немислими размери. Колкото повече падала производителността, толкова повече ставало неравенството при разпределението на доходите. Япония е дадена като положителен пример. Там производителността расте с най-високи темпове, а намесата на държавата при преразпределение на доходите чрез данъчната система е минимална.

Информацията и държавата – за всяко правителство би било угодно да може да контролира и манипулира общественото мнение в своя полза благодарение на медиите. С напредването на технологиите обаче информацията става транснационална и неподатлива на контрол. Но пък и при огромния поток от информация, който облъчва гражданите, те отново са изложени на манипулация от всякакви източници. Държавата дори и при най-голямо желание трудно би могла да наложи контрол, защото такова управление ще се възприеме като тоталитарно.

Държавата и околната среда – в съвременния свят се създават наднационални институции, които да контролират гражданите и организациите вътре в националната държава. Тя се отказва от част от суверенитета си и се превръща в посредник на транснационалните институции. Хората нанасят щети на природата, от която зависи бъдещето на цялото човечество. Необходим е баланс между опазването на природата и нуждите на развиващия се индустриален свят. Няма национална държава, която да може сама да се справи с подобно предизвикателство.

Питър Дракър смята, че Регионализмът – това е съвременната форма на обединение и ръководство, вместо супердържавата. Набляга се на регионалните форми на ръководство, които постепенно да изместват от важните области националното правителство. За пример е дадена появата на Европейската общност. Първоначално създадена като чисто икономическо образование, постепенно е натоварена с повече политически функции. Към днешна дата разполага със собствена централна банка, валута, наднационален съд, конституция и законодателство, което е задължително за нейните страни членки.

Коментар на разгледаната тематика в книгата
Организацията наистина е обединение на поне двама човека, които имат обща цел. Колкото по-конкретна е целта, толкова по-добри резултати ще се постигнат. Поставянето на повече цели разпилява ресурсите и е възможно в крайна сметка никоя от поставените цели да не бъде постигната. Тъй като света се мени много бързо и непрекъснато, всяка една организация трябва да може по всяко време да променя целите си, да се развива непрекъснато. Просто въпрос на оцеляване.

Като организация обаче може да се разглежда и само един човек. Така че необходимостта от поне двама човека, за да има организация отпада. Всеки един човек е съвкупност от множество по-малки единици(мозък, органи, нервна система и др.). В човешкото тяло се случват безкрайно много процеси във всеки един момент. Така че дори самоуправлението на един човек не е толкова лесна задача колкото изглежда. С новите технологии ако всеки един човек не се променя непрекъснато, процесът на самоуправление ще стане невъзможен. Редица футуролози намекват от десетилетия, че не е далеч времето, когато човек и технология – това всъщност ще бъде кръстоската на новото поколение. И не просто човек, който е вързан за компютъра, носи 3 телефона в джоба си, има хладилник с достъп до интернет и пътува с автоматичен автомобил на въздушна възглавница. Не, човекът ще бъде технология, която мисли. Ако днес с пълно право може да се каже „какъв човек би бил това?”, то човекът веднага ще каже „как е възможно предишните човеци да са съществували по този начин преди?”.

Държавата – това е съвкупност от организации и свободно блуждаещи единици. Хората в държавата са обединени заради така наречения „обществен договор”. Човек се ражда. Докато е беззащитен трябва да получава защита от държавата, докато стане равностоен член на обществото. Веднага след това трябва да започне да се отблагодарява на държавата по един или друг начин. Новороденият не е подписвал никакъв договор, но ако не е бил кредитиран и защитаван докато е бил в неравностойно положение, едва ли би имал шанса да оцелее, да се е развил до някакво разумно същество и евентуално да създаде на следващото поколение по-добър обществен договор, по-добри условия за живот, а защо не и нещо повече?
Докато днес все още се говори, че е пожелателно разумното същество да се стреми към по-добър обществен договор, осигуряване на по-добри условия на живот и дори нещо повече, то надали е далеч времето, когато пожелателното се превърне във въпрос на оцеляване. Също както организацията трябва да се променя непрекъснато, за да оцелява, то и държавата, всички организации в нея и блуждаещи единици също трябва да се променят, за да оцеляват.

Труд и капитал – хората не обичат да работят. Няма нищо по-естествено от това. Да се работи е нечовешко. Обаче хората постоянно искат нещо. И както едно време определени прослойки са експлоатирали други прослойки(по необразовани), за да получат определен резултат както са го пожелали образованите, то тези по-необразовани прослойки са почнали да се бунтуват. Станали неудобни за експлоатация. Затова хората трябвало да намерят нещо друго, което да експлоатират, за да работят по-малко. Наложило се да изобретят машината. Тя си има редица предимства – изпълнява вярно и точно. Каквото й се каже изпълнява без да мисли, без да се оплаква, без да взима болнични, далеч по-продуктивна е за работа от който и да е човек. Само че това трудно би могло да реши проблема на човека, защото машината не може да мисли, и някой трябва да мисли заради нея. Тя просто изпълнява заповеди. Ако заповедите не са правилни, машината ще изпълни грешна заповед и човека няма да получи желания резултат. Очевидно нещо не е наред и машината трябва да се научи да мисли, защото хората не обичат да правят нищо, но пък искат постоянно повече и повече от всичко.

Като се върнем назад във времето първо хората са искали да се нахранят. Налагало се е да си хванат нещо за ядене или да си го наберат. Докато не са знаели как да си хванат или наберат нещо за ядене, вероятно са стояли гладни. Да се надяваме, че това не е продължило дълго и са се досетили бързо, че им трябва натрупване на капитал, за да не гладуват. Става дума за универсалния капитал – познание. Който е успял да натрупа минимума капитал, за да знае, че може да отиде да си хване нещо за ядене, по онова време, трябва да се е смятал за богат човек, защото бедните са стояли гладни. С натрупването на капитал, човекът е достигнал до идеята, че трябва да има по-лесен начин за всичко. Защо трябва да ходи да търси храната навън, като може да си я произвежда в къщи. Това си има много предимства – няма да се налага да води битка с улова(защото човекът е пацифист разбира се, а и не обича да яде бой от дивеча), пък и храната е по-полезна и разнообразна. Натрупването на капитал на знанието е довело до тази малка революция. И така човекът заживял щастливо, докато не станал още по-богат. Може ли богат човек сам да си произвежда капитала? Нали се казва, че капитала на богатите работи, за да стават още по-богати. Човекът имал вече необходимия капитал на знанието и инвестирал в машината, която да му трупа още повече капитал. Храната да бъде още по-сигурна и повече, за да има човекът повече свободно време, за натрупване на още повече капитал. И достигаме до наши дни. Днес човекът е натрупал неизмеримо количество капитал, но има още какво да се желае. Капацитетът на машината, която е създал да му трупа още повече капитал е изчерпан. Но човекът иска още. Трябва нещо ново – синергията на човек и технология = кръстоската на човека с технологията